Думите като свойство на душата

◊

В рамките на Осмата международна писателска среща в София гостува Евгений Евтушенко. За пръв път той идва в България през 1960 година по покана на Владимир Башев, който е и негов преводач.

Световноизвестният руски поет и писател е извънредно интересна личност, изследваща мъките на съвестта, живота и горещото кръвообръщение на всеки, който е взел перото. Отдавал се е всецяло на всичко, с което се е занимавал – футбол, театър, кино, музика, телевизия, обществена и преподавателска дейност.

◊

От върха на 74-годишния си живот и опит Евгений Александрович има какво да каже по темата на писателския форум под наслов “Силата и слабостта на думите в диалога с глобализиращия се свят”.

Думите стигат до сърцето на читателя, казва той, когато излизат от  душата на писателя. Когато той, макар и необичан, продължава да обича, но не както и да е, а с лудостта си и с кръвта си. Когато, макар и унизен, не унизява. Когато думите му стоят над политиката, над прагматизма.

Най-трудно пробиват “носороговите кожи” на нечетящите т.нар. “едрокалибрени” гигантомантни думи на бездарието. Особено в днешното време на пустош и вакуум отвсякъде. Болното ни време роди и болестта на суперменството и гигантоманията, които се крепят на принципа на пластелиновия монументализъм. Сега тази болест преминава в другата си крайност – рецидива на дребнавостта.

В изкуството се появи някакъв страх от историческо пространство, от духовно пространство, а и някои критици подкрепят, подпомагат тази нова болест. Едно от най-опасните й проявления е формализмът – накъсаните ритми, които уж отразяват анонимния апокалипсис, застарашителните неологизми, коктейлите, наблъскани в миксера заедно с парченца лед от айсберга на равнодушието.

Нали обезболяването в изкуството, за разлика от медицината, се нарича равнодушие, дребнавост. Разюзданият модернизъм без Христа в пазвата също е дребнавост. Да бъдеш не свръхчовек, а човек с изначалната му същност, ето най-верният път към съвършенство, равнозначно на морално израстване, изправяне, е убеден Евтушенко.

◊

Днешното време, според него, може неудържимо да разруши писателя, ако му е трудно и дори невъзможно да живее с проценти от продадените книги, както е почти навсякъде по света. Така стана и с Пиер Паоло Пазолини, който престана да пише стихове, след като изящните му цикли “Прахът на Грамши” не бяха видяни повече от една шепа хора и започна да дава на публиката това, което тя иска – еротичните атракции “Кентърбарийски разкази”, “Цветето на хиляда и една нощ”, садистично-мазохистичното си любуване пред жестокостта във филмите си.

Така неусетно творецът, дори и да мрази търговията с развлечения, неволно може да стане част от нея. Може да мрази социалното неравенство, а да стане богат. Може и сам да си търси и намери смъртта, защото трудно може да се избяга от смокинговите банкети, от фоторепортерските блясъци в мрака на преградията. Устоялите на вакуума стават герои, а другите се самоунищожават.

Не вярвам, че има вроден поетически слух, твърди Евтушенко, но съм убеден, че такъв може да се възпита. Висококвалифицираният прочит на художественото слово се създава чрез наслаждение, възприемане с всички нервни клетки, артистично умение да усещаш с кожата си. Но за жалост, това отдавна е отстъпило пред уродливата диктатура на развлеченията, която пък е родна дъщеря на диктатурата на скуката – една от най-устойчивите диктатури в света. Затова порнографията е възможност за страхливия и мързеливия да мисли да се позабавлява без никакъв риск.

◊

Голямото изкуство се бунтува срещу диктатурата на скуката и на развлеченията. Но много често някои “разбунтувани” творци я поощряват. Така направи и Бернардо Бертолучи във филма си “Последно танго в Париж”, за да го направи касов. Така изкуството накичи скелета си с яркоцветни парцали и се затвори в порочен кръг и затова все още танцува последното си танго. Това, разбира се, си има и своите дълбоки социални причини: Страх от философия, от осмисляне на несигурния ден. Подхранваното неумение и нежелание за това също води до програмираната духовна скука. А тя от своя страна става хранителна среда за опасни, често кървави социални развлечения, като екстремизма.

Не толкова е важно подреждането на думите в колонки, казва Евтушенко, по-важно е те да бъдат зрение на сърцето, въплъщение на най-хубавите човешки качества. Затова поезията на живота е навсякъде и тя е пръсната не само в страниците, а по самата земя. Има я във всеки труд, в мислите, в преживяванията. Затова, да бъдеш
поет, е свойство на душата, което извисява твореца над занаята, човека над нечовека, дори над самата литература. Поетът пренася поезията на живота в книгите и така творчеството се превръща в самоосъзнаване на народа, който създава своите поети, за да разбере себе си.

А изкуството е онова нещо, което свързва хората в народ, в човечество. Но трябва да знаем, че утрешният въздух ще бъде такъв, какъвто го издишаме. И ако издишването ни с нищо не променя историческия въздух, по-добре да се заемем с друга дейност, а не с писане.

И все пак духовното е това, което ще победи властта на вещите, взаимното недоверие, отчуждението.

В тази посока братството между творците на десетки страни особено много ще помогне за  утрешното човешко единение, ни припомня Евгений Евтушенко.