Обсъждане на романа „Ентропия” от Георги Гроздев

На 29 април в НАТФИЗ, на 30 април в 119. СОУ, кв. ”Изток”, София

◊ СЪБИТИЕТО

На 29 април в сряда от 18 ч. романът „Ентропия” на Георги Гроздев ще бъде представен в НАТФИЗ, където студенти ще прочетат откъси от книгата и ще обсъждат романа заедно с  проф. Светлана Стойчева и доц. Борис Минков.

На 30 април четвъртък от 12,30 в часа на преподавателката по български език и литература Цецка Петрова осмокласници от 119-о СОУ, кв. ”Изток”, София ще четат откъси от романа „Ентропия” и ще обсъждат книгата заедно с Яница Радева.


◊ ЗА РОМАНА "ЕНТРОПИЯ"

„Ентропия” е роман за вярата и срама.

Продължение на романите „Плячка” и „Непотребния”.

Едно затънтено и опустяло село край ловен резерват се раздвижва. Дълбоки сили от предвременàта напомнят за себе си със забравен древен обред – нестинарството, познат само по тези земи в целия свят. Танцът върху въглени отново се възражда.

Нестинарките от миналото и Ния, обявявана за луда, защото е извън мярката на човешкия свят, търсят хармония между Човеците – Космоса - Обществото, но възможна ли е тя? Те са посредници между Бога и думите, между Бога и другите. Новината за селото излита към широкия свят от американско телевизионно шоу чрез Мери, една от гостенките в резервата. Пристигат странни личности от различни държави. Местните хора се опитват да възстановят ритуала официално, но им липсва нещо съдбоносно – загубили са вярата и срама си. Извършена е кощунствена подмяна. Запалена е и единствената къща, в която се пазят вещи на нестинарски семейства. Персонажи от миналото, от сегашното, от отвъдното и бъдното оплитат следите си в сюжет, който е многоизмерен. Сюжет, изграден против познатата линейна логика.

Повествованието изобилства от изображения като Брьогелова картина.

Всеки персонаж трябва да се изправи пред нещо. Грехът търси изкупление, но времето на хаоса и ентропията не могат да произнасят присъди, не могат да отправят послания.

Нестинарката Ния и Хънтъра, познати от предишните два романа на Георги Гроздев „Плячка” и „Непотребния”, са свързващата нишка във време-пространството на романа  „Ентропия”. Всеки образ е щрих или елемент от особен времеви и пространствен континуум. В него като в съвременните теории за машината на времето е възможно да пристигнеш на едно място преди още да си тръгнал за него.


◊ ОТКЪС ОТ РОМАНА

...

Синът на Мара порасна. Момчето е официалният наследник на богатствата на Златю Змея. Истинският му баща е Савата. Мара се вглежда в ребуса на живота си. Тя е в кръг, от който май няма излизане. Днес Мара е тръгнала за празника на свети Константин и Елена. Ще почете името на първородния си син. Ще гребне вода от свещения извор – аязмото. Ще пият целебни глътки заедно с Константин за здраве и късмет. Като всяко дете и той е очакване на майка си за неясно и непременно светло бъдеще, заченато в добре познато минало.
Вдън горите тилилейски е мястото. Там, край онзи храм, който някога имал камбана. Заедно със Савата тя го реставрира. Мисълта за Вълка, който я следва по петите и сега е в нея. Сред толкова хора и шумове звярът няма да й посегне. Древният обред ще е само атракция, културен туризъм.

Защо ще го прави? Константин е невинен, няма грехове. Инстинктът й подсказва – силата на Вълка не е зла, макар да носи възмездие и смърт. Детето й няма да бъде жертвано. Тя не идва тук за неговото жертвоприношение! Виж, ако докопа нея, наистина ще има защо. Мара търси логика. Тя се мисли за досетлива.
Константин е със златни къдрици, усмихнат, бял, нежен. Небесните му очи са невинни, дълбоки. В беззащитната му душа майката търси оправдание за себе си. Вече са край извора. Наоколо кънти тъпан, пищи гайда.

Приятна, трескава суматоха преобразява мъже, жени, деца, стари и млади. Хората са съсредоточени, забързани. Един влачи дърва, друг точи нож, трети премита около храма... Всъщност, всички са в очакване. Още не знаят къде е мястото на жаравата. В педя от въглени ще гази, ще танцува Ния Нестинарката.

Мястото, където се пали огънят, не е случайно.

Константин се е заиграл с козле, чиято глава ще отрежат днес. Съжалява го, неусетно го развързва. То скоква и хуква. Детето припва след него. Изминават минути, докато Мара усети, че нещо става. Защо Константин не е пред погледа й?

Тя зърва бялото яре и бялата ризка да се отдалечават към гората. Изпод дебелите сенки на дъбовете връхлита Вълк. Той не закача животното, завлича сина й.

Мара онемява. Иска да извика, да се събуди. Глас и сила няма да хукне подир Вълка. Той не се крие. Спира до самата гора и се обръща към хората. Клечи под сянката на огромния орех. От него се правени иконите някога. Паниката най-после избухва. Ечат викове, ругатни. Някой грабва брадва. Сякъл е с нея дънери за нестинарския огън. Епитропът, посочен от селото да въвежда ред, излиза пред всички. Вдига ръка:

– Стойте!

Странно, детето не плаче. То стои до Вълка. Звярът дори не го държи със зъби,  Константин не помръдва.

– Вълкът е дошъл за живи въглени, още не сме наклали огъня. Чие е детето?

– Мое! Моеее! – ехото отнася гласа на Мара.

– Там, дето Вълка грабна сина ти, там ще бъде жаравата. Започвайте!

Тъпан задумка отново. Гайда изпищя лудо. Тишината побягва в усоето. Константин и Вълка потъват след нея в гората.

Писък на майка прободе небето:

- Аааааааааааааа,ооооооооуууууууууууууу, неееееееееееее...

Мара тича и вие. Моли се на Вълка да върне Константин. Вместо него детето й отговаря. Гласът му е непривичен, отвъден:

– Как да се върна?...

Иска да го спаси:

– Върни се, синко, върни се!

– Помниш ли, майко, кога пресяваше пепел вместо брашно и викаше: ”Купете си чисто брашно!”

– Върни се, синко!

– Помниш ли, майко, кога уби змията на прага и викаше: ”Купете си морска риба!”

– Върни се!

– Колко пъти в житото пясък тури, колко пъти във виното вода наля?

– Сине!

Мара стресната спира. Протяга ръце към момчето си. Сълзите й се вкаменяват.

... Вълка и Константин се отдалечават бавно и невъзмутимо от нея. Бавно и невъзмутимо.

...

… Ния повтаря с ръце към небето:

– Няма смърт, няма живот!

Изговаря го някак тайнствено и с облекчение, почти го шепти. Дори съскането на въглените под нозете й е по-силно.

Тъпче ги! На тях ли говори?

И пак:

– Няма смърт, няма живот, всичко е едно…

Озадачен Хънтъра се пита: ”Тогава къде сме? Тогава кои сме?”

Автор:

Организаторите

Публикация:

27.04.2015 г. 13:45

Коментирай във Фейсбук

Етикети:

обсъжданесрещиГеорги ГроздевЕнтропияроман

Посетено:

1039

Линк:

https://kulturni-novini.info/sections/8/news/21299-obsazhdane-na-romana-entropiya-ot-georgi-grozdev