"Не е ли днеска празна пещера човекът" - 85 г. от рождението на Пеньо Пенев

◊ СЪБИТИЕТО

По повод 85-годишнината от рождението на Пеньо Пенев
ще бъдат проведени поетично-музикални представления в Габрово, Русе и Велико Търново на 20, 21 и 22 април.

Инициатор на трите събития е именитата цигуларка проф. Гемалова.


Проф. д-р Деворина Гамалова завършва СМУ "Проф. В. Стоянов" в Русе. От 1992 до 1994 специализира цигулка и виола при проф. Григорий Жислин в Royal College of Music в Лондон. През 2008 защитава докторската си дисертация в Лондон. Концертира като солистка и камерен изпълнител в България, Германия, Англия, Италия, Югославия, Франция, а от 1995 редовно изнася концерти и за създадената от Йехуди Менухин организация "Live Music Now", чиято мисия е живата музика да стигне до хора, които нямат възможност да отидат в концертните зали.

Деворина Гамалова е завършила и богословие в СУ "Св. Климент Охридски". Защитила е в Лондон докторска дисертация за ролята на музиката в духовния живот. От години организира благотворителни концерти в социални домове.


◊ ПРОФ. ГЕМАЛОВА В РАЗГОВОР ЗА ПЕНЬО ПЕНЕВ И СИНТЕЗА НА ИЗКУСТВАТА

По повод на инициираните от нея чествания на годишнината на един добре забравен поет, чието творчество и съдба могат да ни дадат представа за утопиите и драмите на ранния социализъм, проведох разговор с проф. Гемалова, като я помолих да отговори на следните въпроси: как възникна идеята за представянето на поезията на Пеньо Пенев; какво днес може да възобнови интереса към неговите стихове; как музиката "облича" и обича словото; възможна ли е съпоставка с културния живот на  Лондон.

Имам удоволствието чрез следните редове да ви запозная с нейните  изчерпателни и емоционално заредени отговори:

Обичам поезия от дете и я търся във всичките й образи и превъплъщения в различните езици и националности, но най-първо в родната поезия – най-близката и достъпната. И тук поетът, на когото отбелязваме тази година 85 години от рождението, Пеньо Пенев, блести особено ярко. С какво той затрогва и оставя в душата ни такава незабравима следа? За мен това е преди всичко неговата зашеметяваща искреност и откритост. Въпреки пределната си ранимост, той не се щади, бронира или пести. Пише с невероятен размах, полет на духа и в същото време безкомпромисна критика на всяка слабост – било то на властта, на близките или на себе си. Увлечен по един измамен идеал, той в крайна сметка не може да бъде заблуден и непоколебимо се изправя срещу фалша и лицемерието. Пламенната му и непримирима натура не търпи двуличието, позата, преструвката. В изповедния тон на строфите му намираме една или друга същност на себе си и именно затова те звучат, въпреки интимния си характер, толкова универсално!

За мен като ученичка Пеньо бе откритие – най-близък до моето време, най-разбираем, роден. Той имаше непреодолимо обаяние и влияние не само върху мен, но и върху всички мои връстници, които обичаха поезията и се измъчваха от същите въпроси и съмнения. Въздействието му е толкова заразяващо и мощно, че младият човек лесно може да се увлече да го последва дори във фаталните му решения. Освен това той е творец, а творецът носи огромен товар - скръбта и болката на целия свят. Затова често стъпките, движенията, поривите, въжделенията на твореца са неразбираеми – те хвърлят околните в заблуда, шок, смут. Не може да се очаква (и още по-малко изисква) от твореца да влезе в някакви стандартни рамки. Той е необичаен, непредсказуем, неадекватен, би могъл да бъде дори скандален – той не е от този свят и не може да понесе бруталността и дребнодушието му. Затова някой задушава несъответствието между вътрешното и реалността в алкохол, друг в увеселения, трети в хазарт. Ето Достоевски... Всъщност Пеньо в доста аспекти напомня този колосален писател. И Достоевски, измъчван от болестите и епилепсията, преминал през каторгата, през игралните зали и какви ли не ужаси, стига в творбите си до дъното на човешкото страдание. А Пеньо в следствие на душевните си терзания се подхлъзва към алкохола, неустойчив е в сърдечните си увлечения, не успява да носи отговорности. Затова, макар и да твърди, че “през огън минал, връщам се – стомана!”, веднага допълва, че “стоманата, и тя омеква при закалка!”.

В краткия си живот Пеньо не намира сродна душа, с която да се свърже трайно. Въпреки обичта и възхищението, които мнозина са изпитвали към него, той често се е чувствал болезнено самотен, изоставен, отхвърлен, презрян. И парадоксалното е, че именно тези мигове на горчивина и болка раждат най-прекрасните му творби. Пеньо изгаря в пламъка на безмерния си идеализъм и както той го усеща – несъстоятелност.

Редом с любимия Яворов, от Пеньо бях наизустила най-много, включително цялата поема „Дни на проверка”. Бях изчела всичко писано от него и за него, дори посетих родната му Добромирка. Под негово влияние написах няколко неща и бях нахвърлила музика към някои негови стихове. Но с времето се появиха нови ценности, престанах да пиша поезия и песни и се захванах с “по-сериозни” неща, докато един ден прочетох в месечната програма на Българския културен институт в Лондон – “изложба на Владимир Пенев”. Нещо в мен претрепна и бях сигурна, че това е той, синът на любимия поет, когото бях търсила години наред. И ето ме на изложбата – поезия в краски, в цветове. Трудно е да си син на Пеньо, хората искат да те пипнат, да те усетят, но не теб, а Пеньо. И все пак... Купих една картина – за спомен от двамата и когато споделих това на моя учител по литература – доц. Руси Русев, който водеше на времето нашия „единствен по рода си” в Русе литературен кръжок, той спонтанно възкликна: “Ах, колко хубаво би било, ако имате възможност двамата да ни гостувате в Русенския университет - ти с музиката си, а той със своите картини. И поезията на Пеньо Пенев!!! Ще бъде празник за нашите студенти, преподаватели и служители!!!”.

Фитилът бе запален и с енергичното съдействие на доц. Русев и на негови също така сърцати бивши студенти, поставяме вече началото на тези литературно-музикални вечери на 20 април в Габрово, 21 април  в Русе  и на 22 април в Търново. Специално за случая преработих и завърших скиците върху текстовете на “Тъжна неделя” и “Пътека” и направих акомпанимент към “Предсмъртно”.

Радостта ни бе единствено помрачена от неочакваното оттегляне на Владимир от проекта, почувствал като неправилно да се включи със своето творчество във вечер, посветена на баща му. Макар ние да мислим точно обратното, защото идеята бе именно за среща на изкуствата и на сродни души, още повече на баща и син, а не на разделянето и субординирането им, с тъга се респектираме от решението му. И тук е мястото да кажа повече за синтеза на изкуствата. Когато слушаме поезия, която се придружава или редува с музика, и сме заобиколени от картини, получаваме една триизмерна душевна наслада – окото, ухото и ума се ангажират с възприемането на красотата, която става още по-пълна и разбираема от това взаимодействие. Чувствата се докосват по-дълбоко и ума съзерцава отвъд материалното. При съчетаването на музика и поезия двете изкуства взаимно се допълват и доизясняват, като едното може да доминира. Така е в песните ми по стихове на Пеньо, където текстът е достатъчно изразителен сам по себе си и затова музиката е във възможно най-опростена форма, която само подчертава словото, за да изпъкне то още по-силно.

Голямата поезия или голямата музика се определя за мен от величината на изразените чувства и майсторството на формата, в която те са облечени. Колкото те са по-мащабни и формата по-съвършена, толкова по-велико и вълнуващо е произведението. Именно с това Пеньо остава винаги актуален, съвременен, ангажиращ. Той достига, въпреки младата си възраст, до удивителна мъдрост и прозрение. И неговата поезия винаги ще вълнува с човечността си и с неповторимия му дар да намира точните думи, с които да предава и най-неуловимите нюанси и трепети на душата и така да отключва, докосва и приласкава всяко сърце.

Дано тези юбилейни вечери да са призив за едно възраждане на интереса към този уникален наш поет и на форум, където да се обсъжда и споделя преживяното с неговата поезия. И тайно се надявам, че намалелият интерес към поезията изобщо и към тази на П. Пенев в частност не е пророческо изпълнение на думите му: “не е ли днеска празна пещера човекът”, а само едно временно оттегляне, почивка или рефлексия, преди тя да бъде открита отново.