Боян Биолчев и Валери Стефанов в Кърджали

Снимка: П. Петров


◊ СЪБИТИЕТО

Двама писатели, двама приятели, преподаватели и професори по литература от Алма Матер се срещнаха със свои читатели в Кърджали, за да представят своите книги. Боян Биолчев –  “Амазонката от Варое” и Валери Стефанов – притчовия си роман “Изгубените магарета”. И двете творби имат много общи неща в борбата им срещу стереотипите и фалша на днешното време. Ето какво споделиха те.


◊ ДУМИТЕ

Всеки за своята книга:

Валери Стефанов: Това е книгата за мощта и немощта на думите и за гордостта на човешкия дух. Книга, която ни казва, че ако познаем Бога, познаваме всичко останало. Книга – провокация за един ортодоксално мислещ човек. Една провокационна игра с риска да измисляш и да цитираш другите. Едно наместване на проблемите чрез словото. Търсене и на вината, и на оневиняването в евангелските и литературните канони. Книга за това как идва и си отива Спасителя. Когато учениците на Исус питат за какво му е магарето, с което влиза в Йерусалим, Той казва, че то е потребно на Господа. Но то се изгуби там и това не ни дава още мира. И още си задаваме въпроса какво изгубихме заедно с него. Дали само реда, покорството, изядените от него тръни и поникналите след това семена... Или преклонението пред вярващите, честта, достойнството... Защото Animal Messianum обичаше истински Бога и носеше Неговия Пратеник. Вероятно ще си отговорим един ден, когато всеки си потърси изгубеното магаре и неосъщественото от своята природа.

Боян Биолчев: С тази книга хем се подиграх с глупостта на нашия свят, хем от нея стана един истински псалом на любовта. С нея не се чувствах създател, а компаньон. Това е книга за единственото оставащо нещо в живота ни – любовта. За най-висшата форма на човешко извисяване. Колкото и дефицитна, трудна, необхватна, неподатлива на разказване и обяснение да е тя, все пак си остава най-градивната сила. В която се крие най-великата толерантност на човешкия дух и която ни прави по-малко тленни. Тя е и най-укротената слънчева жар, тази на изнемогата от любов и неистовата жажда за щастие. “Амазонката” е моят самотен остров, единственият случай в моето писане, когато съм съжалявал, че е приключило и не мога да го продължа цял живот.

Всеки от двамата за другия:

Боян Биолчев за “Изгубените магарета”:
Валери ме изпревари и написа книга за Исус, а моето “Весело Евангелие” още събира мъдрост. Но искрено се радвам на неговата проникновеност и на войната му със стандартите. И най-много на това, че няма бариера между художествения поглед и дълбокото познание. И на това, че образът на Спасителя е изчистен от излишната гръмкост и помпозност за сметка на неговата философия и дълбока човешка болезненост.

Валери Стефанов за “Амазонката от Вероя”:
Тя е един самотен остров, един поглед от страни на героизираната ни история. Един разказ за това как се самоизмисляме, за да се самоутвърждаваме. Една ирония над патетичните ни възвишени прояви.

Двамата за историята и за истината:

Боян Биолчев: Аз, грешният върху тази безгрешна земя, знам, че истината е най-голямата лъжа, защото преминава през човека. А тъй като ироничният поглед ми е вроден, смятам, че не може да  сме толерантни към тази  “истина”. Най-често сме майстори на това да преувеличаваме, да героизираме, да митологизираме. С митовете компенсираме, загубеното, липсата на данни за миналото. Макар че понякога е добре да приповдигаме тона, за да не ни става много тъжно. А историята е кръчма. В нея или се пие, или всичко е изпито. Тя е манифестация пред живия.

Валери Стефанов: В развитието на историята има празни и затъмнени периоди. От 5 век след римското нашествие Европа започва да гасне, но през 7 век се създава българската държава в резултат на това помръкване. През 10-11 век отново просветва интелектуално. Така че историята, всъщност, не е възход.

Двамата за творчеството, словото, езика:

Боян Биолчев: Ако човек е разбрал как се ражда творчеството, не би сътворил нищо ценно. Преподавам 6 литератури, но не мога да кажа какво е литература, а на всичкото отгоре се опитвам и да участвам в нея. Писателят не е писател, когато пише по поръчка. През словото преминава претопеното ни желание на това, което ни се иска. То е носталгия по неосъщественото, разказ за копнежа, а не е реалност. За писателя езикът е едно сладко заточение, една безумна каторга, но и форма на достойнство на духа.

Валери Стефанов: Писането е като влюбването, сполитане. Изведнъж ти се появява някаква цялостност. В него има едно особено трансово визионерство. Научният текст аргументира теза, а художественият съгражда свят. В езика има голям опит и ние говорим чрез него. Писателят е призван да задава смислени въпроси, а до умните въпроси, макар и без отговори, се стои по-сигурно.

Двамата за ценността знание:

Боян Биолчев: Човек не може да самоизмисля живота, а само да се радва на творението. Но тъй като не познаваме правилата му, го заменяме със смесването на величественото, тъжното и смешното. Но доброто предстои. Ще има промяна в декора и материално обезпечаване. Така ще се освободи и технологично време за екстри.

Валери Стефанов: Имам в съзнанието си образ за тунела, в който сме сега. Това е цялостната демотивация и деморализация по отношение на знанието, за това, че то е ценност. Когато го разберем, тунела ще свърши и светлината ще ни залее. Не може вечно да играем фалшиви роли. Предстои ни разбирането за мотивираните всеобщи ангажименти в това отношение.

Двамата за децата и образователните ценности:

Валери Стефанов: Образователните ценности девалвираха, защото има много продавачи на дипломи, а не на знания. Щом има продавачи обаче, има и купувачи. Този модел, създаващ потребление на некачественото, е и в целия ни обществен и социален живот. Днешните деца не са виновни за нищо, те са продукт на средата си, на времето, на параметрите на света, на самите нас.

Боян Биолчев: Най-страшна е духовната продажба, превръщането на душата в борса, която изчислява околния свят и се съобразява с цената на всичко. Не вярвам на хора, които са били различни като деца и възрастни. Суетен съм единствено спрямо отношението на студентите ми. Най-голямото ми щастие е това, че ме обичат и че сме приятели. И най-малкият, вътреутробният човек, е по-голям от историята, тъй като е съизмерим само с природата.