Срещи

"Утопии на тишината" - дискусия за звука, езика, тишината и властта

Авторско четене от ръкопис на новия роман на Петър Денчев

"Утопии на тишината" - дискусия за звука, езика, тишината и властта


◊ СЪБИТИЕТО

Издателство "Жанет 45" и Галерия "Снежана"
Ви канят да се включите в дискусията  "Утопии на тишината" - за звука, езика, тишината и властта

• Авторско четене от ръкопис на новия роман "Тихото слънце" на Петър Денчев, автор на сборника с разкази "
Истории в минало време" (непубликуван все още, като за най-нетърпеливите предлагаме кратък откъс от романа).

Със специалното участие на доц. Миглена Николчина

11 октомври 2011 г. (вторник) 18.30 часа
Галерия "Снежана", ул. "Денкоглу" 30


◊ ИЗ РОМАНА "ТИХОТО СЛЪНЦЕ"

Тихото слънце
(откъс)
Петър Денчев

И така: смъртната присъда е подписана. Протоколът: предаден. От този момент нататък властите вършат всичко онова, което трябва да бъде свършено след подобно събитие: печатат некролози, утешават съпругата ми, събират колегите ми и ги убеждават да дойдат на погребението, организират транспорт до гробището и почерпка в ресторант. Изобщо, властта има сериозно отношение към тези неща.

Сега единствено ми остава да чакам.

Сутрин, първите ми движения са механични. Скованите ми мускули се подчиняват много повече на сънищата, отколкото на мен. Протягам несигурно ръцете си, след това изпъвам много бавно краката си. Правя го, защото много често прасците ми се превръщат в болезнени топки от мускули. После опипвам косата си, лицето си. Всичко е наред до момента, в който отворя очи и установя, че не зная къде съм.

Ето така: обикновено се събуждам с лице към тавана. Гърбът ми е изтръпнал от твърдото легло, а очите ми не го виждат ясно. Таванът не го познавам достатъчно добре, защото съм късоглед. Не го виждам: размазан е. Може би затова не мога да си спомня точно онова, което ми е най-нужно сутрин: кой съм и къде съм. Нямам отговори на тези два въпроса. След това се обръщам към стената. Правя го, защото тя е достатъчно близо до мен и мога да я виждам ясно. Това е нещо, което ми дава увереност: стената все още е сива. Толкова сива, колкото беше и преди 50 дни, когато я видях за първи път. Преди 50 дни отворих очи тук: стената беше първото нещо, което видях.

Всяка сутрин започва така: първо идват въпросите. После липсват отговорите. Ако имаше някаква яснота, аз със сигурност щях да помня. Първият въпрос, който пристига, е: „Кой съм аз?“. Цялата тази работа с въпросите ме кара да се страхувам от самото начало на деня. Първо, няма как да зная кой е правилният отговор. Няма система, според която мога да разбера кой е този отговор. Второ, през всичките тези дни, се питам дали не съм получил повече погрешни отговори, отколкото правилни. Има някои въпроси: на тях просто няма как да бъде даден отговор. Тогава те се връщат отново. Взирам се в стената.

Мисля. Но отговори няма. Малко по-късно, когато се появят първите слънчеви лъчи, наблюдавам и тях. Радвам се, че те се появяват, защото разгонват цялото съмнение.

И така: сутрин отбелязвам, че денят започва.

Изправям се. Нанасям една чертичка в тетрадката, която седи в долния край на леглото. Отивам до умивалника, мия лицето си, изплаквам устата си, която вони. Разрошвам косата си. След това, вече буден и измит, се взирам в другата стена: тази, която седи от дясно на леглото ми, когато застана с гръб към вратата. Честно казано, и тя не се е променила през последните 50 дни. Все същата е, а и няма причини да се променя.

Трябва да е ясно: единственият ми начин да оцелея сега е да търся отговори.

Автор: ИК "Жанет 45"
08.10.2011 г. 21:39
Посетено: 1146
Линк към публикацията:
https://kulturni-novini.info/sections/8/news/13311-utopii-na-tishinata-diskusiya-za-zvuka-ezika-tishinata-i-vlastta