Среща-беседа с Лоран Гунел във Френски институт в София

Представяне на книгите „Човекът, който искаше да бъде щастлив“ и „Бог пътува винаги инкогнито“

◊ СЪБИТИЕТО

Френският институт в София и Издателство „Колибри“
имат удоволствието да Ви поканят на

среща-беседа с Лоран Гунел (Laurent Gounelle) -
френски писател и психолог, специалист по личностно развитие и техники за невролингвистично програмиране

Лоран Гунел ще отговори на въпросите на публиката и ще представи двете си книги, излезли на български език:
„Човекът, който искаше да бъде щастлив“ и „Бог пътува винаги инкогнито“

7 юни, понеделник,
Среща с публиката и представяне на двете книги.
Игра на въпроси и отговори.
Начало 18,30 ч.,
Френски институт в София


◊ ЛОРАН ГУНЕЛ

Наричат го "френският Паоло Куелю". Той е „Човекът, който искаше да бъде щастлив“ (L'homme qui voulait être heureux). Зад заглавието на този бестселър, продаден в 250 000 екземпляра само във Франция, се крие един обикновен човек, който не престава да се чуди на успеха си и на щастието! Сега, когато излиза от печат втората му книга, 43-годишният Лоран Гунел, бивш счетоводител и настоящ специалист по личностно развитие, споделя как е разбрал, че щастието се намира в човека.

„Когато бях дете, бях сигурен, че „по-късно“ ще бъда щастлив. Преди това обаче трябваше да работя, за да „изкарам добра диплома и да имам добра професия“, както ми повтаряха моите родители. Изглеждаше ми логично. Затова бях добър ученик. Свенлив, затворен, не умеех да си създавам приятелства. У дома никога не канехме гости. Детството ми беше тъжно и монотонно, но аз очаквах с нетърпение да дойде онова „по-късно“, когато всичко щеше да започне. В юношеството си имах някакви смътни надежди да стана психиатър, за да разбирам хората и да им помагам. Семейният ни лекар ме разубеди. В края на краищата се спрях на професията експерт-счетоводител, тъй като поезията на цифрите открай време ме привличаше и щях да бъда независим и „да съветвам предприятията“, както се твърдеше в брошурата, представяща различните професии. Мисълта да „съветвам“ ми се нравеше.
   
Бях на 23 години, когато най-после дойде очакваното „по-късно“: бях завършил петгодишното си, нелеко висше образование и бях намерил първата си добре платена работа в едно предприятие. Не се наложи дълго да чакам първия удар: бях преминал пълния курс на обучение без грешка, бях положил нужните усилия, бях завършил успешно. Оказа се обаче, че „по-късно“-то така и не спазваше обещанията си. Чувствах се зле в личния си живот, напълно лишен от самочувствие;  винаги съм се чувствал „парализиран“ при всяка среща, никога не знаех какво да правя с това мое тяло, голямо и кльощаво, никога не знаех как да разговарям. Имах много малко приятели и дори с тях не успявах да общувам както трябва. Бях преизпълнен с емоции, които ми пречеха и ме сковаваха и бях неспособен да ги изразя. И за капак, работата ми ме отегчаваше до смърт.
   
Бях нещастен. Но не бях способен да реша проблема: от малък живеех с очакването на този момент, в който животът ми щеше да започне най-сетне! Затова реших да хвана бика за рогата. Записах се на театрален курс, за да се излекувам от срамежливостта си и да се науча да изразявам емоциите си. Научих се да летя с делтапланер, за да преодолея страха от височината. И в проява на щедрост дори си смених работата с надеждата за нещо по-интересно. Не се получи. Професията ми на експерт-счетоводител, в името на която толкова се бях трудил, всъщност не ми се отплати особено… Въпреки че вече летях без страх от високото и преодолявах страха си, качвайки се на сцената, продължавах да бъда един нещастен човек. Дори ставах все по-нещастен, изобщо не виждах как мога да се докосна до щастието, което бях очаквал цял живот, както и да намеря мястото си под слънцето.
   
С работодателя ми се разделихме мирно и тихо по взаимно съгласие: беше ясно, че финансите не бяха за мен. С полученото обезщетение се впуснах във внос-износа – тотален провал! Наближавах трийсетте и започнах да се отчайвам не на шега, не знаех откъде да подхвана живота си. Започнах да чета книги и особено такива, посветени на личностното развитие. До момента, в който попаднах на първото ръководство за невролингвистично програмиране (НЛП). Този метод се опитва да разясни как ние, хората, изграждаме собствения си опит по отношение на живота и по какъв начин можем да го променим. Това беше моето откритие, то ми отвори очите. Сякаш най-сетне бях открил моето ръководство за действие, наръчника за живота!
   
Вложих спестяванията си в ентусиазирано обучение по този метод. Усещах, че най-после изучавам живота. Виждах как постепенно се променям: след всеки нов стаж започнах да се отпускам в присъствието на другите, влизах по-лесно в контакт с хората, започнах да оставям емоциите да се проявяват, да ги споделям. Разбрах, че от детството си дотогава просто бях чакал това хипотетично „по-късно“ и бях мечтал за него, без да си давам сметка за „сега“-то и да му се наслаждавам. Но това беше вече приключено и забравено!
   
Невролингвистичното програмиране беше отключената врата, през която навлязох в пленителния свят на хуманитарните науки. Впуснах се без задръжки, потопих се изцяло в него. Станах ненаситен за нови знания и обучения, скачах в първия самолет, за да се срещам с най-известните специалисти по всички краища на света… Един ден ми се обади вицепрезидентката на едно голямо дружество за обучение по НЛП в САЩ с предложението да водим двамата един стаж във Финландия и разбрах, че най-сетне зная какво искам, както и че бях готов да стана консултант по тези въпроси. Моят път беше отворен и ми оставаше само да поема по него с цялата си душа и сърце: да обикалям предприятията, да предавам знанията си, да уча хората да живеят по-добре.

През 1995 г., точно преди да се посветя на новото си поприще, заминах на семинар на остров Бали. Би трябвало да съм на седмото небе, но странно защо, пристигайки, получих силен пристъп на меланхолия. Кризата се оказа здравословна, понеже ми помогна да осъзная, че щастието не зависи от външни елементи, а от случващото се вътре в нас. Това беше основната информация, която ми липсваше, за да започна новия си живот! В подкрепа на това, връщайки се вкъщи, нещата се отпушиха и всичко тръгна по мед и масло. Зная, че е малко странно да го обявявам, но започнах да обичам хората като луд. Аз, който през целия си живот се бях пазил от другите, се обърнах с лице към тях и това ме възхити, буквално ме просветли. Бях намерил своя път и ми провървя! Срещнах Зое, жената на живота ми. Създадох собствена фирма за обучение и клиентите започнаха да прииждат масово…
   
През 2006 г. станах на четирийсет. Баща ми и най-добрият ми приятел си отидоха от този свят. Зое беше бременна с първото ни дете, Леони, което се роди през есента. Един летен ден седнах и започнах да пиша, изпитвах нужда да го сторя, да споделя всичко, което бях научил последните години, да предам по най-достъпния начин нещата, които могат да променят всеки един живот. Да разкажа как връзката със самия себе си, а и с другите, може да направи човек щастлив. Получи се спонтанно – в един роман, който озаглавих „Човекът, който искаше да бъде щастлив“ (Der Mann, der glücklich sein wollte: Unterwegs auf der Reise zu sich selbst). След като го завърших, се обадих на един издател, без особено проучване, и той го публикува. Дори не съзнавах какво изключение бях, с каква лекота се бяха развили нещата! Нямах най-малка представа какво означава да издадеш книга. Просто имах усещането, че след като бях написал една книга, която да бъде четена, е напълно логично някой издател да я публикува.

За мен беше нормално и това, че хората я купуваха, та нали я бях написал за тях. Изобщо не си давах сметка – мисля, че все още продължавам да не си давам сметка, въпреки всичко, което ми наговориха, – че книгата „Човекът, който искаше да бъде щастлив“ се продавала с невероятен успех и била преведена на дванайсет езика. Всъщност, според мен, не това е най-важното. Правя това, което ми се струва правилно, без да преследвам успеха на всяка цена. А правилното за мен сега е да предам на възможно най-много хора това, което съм разбрал от живота. Роди ни се второ момиченце, Шарлот, а аз написах още една книга, която ще излезе скоро: „Бог винаги пътува инкогнито“ (Dieu voyage toujours incognito). Защото вярвам, че човек е толкова чудесно същество, невероятно сложно, красиво и съвършено и поради тази причина животът не може да бъде сведен до това да прекараш известно време на земята и после да изчезнеш. Освен това аз вярвам в бъдещето: в този момент светът не върви на добре, но съм убеден, че това е временно, преходно, необходимо зло, за да дойде едно ново начало и нещата да се обърнат.
   
Никой не знае по-добре от мен как една книга може да промени своя читател: именно това се случи с мен самия. Оттогава съм безкрайно щастлив. Според мен това е най-малкото, което мога да споделя с хората.

Автор:

Жаклин Вагенщайн

Публикация:

01.06.2010 г. 23:51

Коментирай във Фейсбук

Етикети:

СофияФренски институт

Посетено:

3156

Линк:

https://kulturni-novini.info/sections/8/news/10126-sreshta-beseda-s-loran-gunel-vav-frenski-institut-v-sofiya