Човек-хилядолетник

Душе Запрянов пазеше душата си. Пазеше я ревниво и страстно. Беше сложил няколко табелки с предупредителни знаци-надписи: „Пазете душата ми от пожари!”, „Душата ми е национално богатство - пазете я!”, „Душата ми е ваша – пазете я!”.

Това, че беше сложил табелките, иди-дойди, но че душата му е национално богатство, той сам си го бе измислил и внушил. Ония, дето проверяваха за нестандартното мислене и надписи, не реагираха, защото това си беше лична работа, а личността е важен фактор в обществото – национален обект номер 1.

Душе Запрянов не даваше никой да припари до душата му. Назаем бе взел ловна пушка с халосни патрони (другите не знаеха, че са такива) и пазеше... Някои по-амбициозни се опитаха да надникнат директно в душата му, но той почваше да лае и те се отказваха. Душе изстрелваше една дузина думи-лозунги и те подвиваха опашка и отминаваха. За по-сигурно пускаше след тях и по един халосен патрон.

Душе живееше добре – правеше червен врат и бузки. Ходеше по банкети, словосъбрания, литературни четения и винаги венцехвалеше душата си. И никакви бури, стресове и вълнения – далеч от всичко, що може да предизвика душевно разстройство...

Но един ден един млад, дето не знаеше, че Душе Запрянов е от ония със заслужилите души, махна табелките и едва тогава забелязаха, че той няма душа. Там дълбоко в него всичко бе изгорено и празно.

Никой не се учуди, че беше хилядолетник.