С усмивка
Може да бъде, ама…
Между съня и парното
Една мека есенна утрин се качих от пл. „Гарибалди” в полупразен трамвай и някак подсъзнателно си помислих: „Не може да бъде!” Застанах до прозореца на последната платформа и по едно време забелязах, че е отворен. С подсъзнателни резерви протегнах ръка да го придърпам, защото знаех, че прозорците в градския превоз заяждат, но този се затвори. Сега напълно съзнателно си казах: „Не може да бъде!”
Стреснато се огледах наоколо. Видях двайсетина седнали пътници, а други десетина стояха прави, въпреки че имаше свободни седалки. Всички гледаха напред, не говореха помежду си или по мобилните си телефони, не се чуваха познатите възклицания на висок глас: „О, муцка, как си, къде си сега, кога ще се видиме да си побъбриме” и прочие интелектуални раздумки, нямаше и помен от шумните групи тийнейджъри с раници колкото гардероби на гръб, които могат да се заобиколят само ако минеш през седалките, по дръжките не висяха рекламни материали…
„Не може да бъде!”, „Не може да бъде!”, „Не може да бъде!” – повтарях си на ум аз през цялото време и не вярвах на очите си.
На Попа не ме пресрещнаха униформени разносвачи с рекламни брошури, безплатни вестници и промоции, никой не говореше с пълно гърло на някого от последния етаж на отсрещната кооперация или на другия тротоар, бабичките с гевреците, зеленчуците и чергите не бяха изложили стоката си, от никоя телевизия стажант-репортерки с голи пъпове не провеждаха анкета с въпроса: „Знаете ли по какви въпроси е комисар Меглена Кунева?”, не се мяркаше ни един от щатните клошари, ученици не пушеха трева край стената на Джон Ленън под предлог, че възрастните не ги разбират, нямаше задръстване, не виеше сирена на „Бърза помощ”, движението не бе блокирано от протестиращи кремиковски работници, които си искат заплатите за три месеца. Хората разговаряха, но тихо, и никой не правеше нищо така, че да привлича вниманието на човечеството и да предизвиква всеобщо възхищение…
По едно време се хванах, че не повтарям „Не може да бъде!” след всяко откритие на липса на онези неща, които ми бяха станали всекидневие и вече не ми правеха впечатление като на столичанин с петдесетгодишен стаж, нагледал се през годините на „превземането на София” от онези, които, преди да станат софиянци, пишеха дописки до централните всекидневници под рубриката „София не е България”.
Свърших някаква дребна работа в Нотариата, без да чакам, и се качих на друг трамвай в посока пл. „Журналист”. Обстановката и тук бе същата, само дето нямаше отворен прозорец. Огледах се да не би някой да ме наблюдава - и с лекота отворих един! Сещате се, че отново си рекох: „Не може да бъде!”. Особено ме изненада фактът, че трамваят не изпусна дългия светофар заради спрял на релсите автомобил, на когото ватманът отчаяно звъни, за да се отмести от пътя му. Поради тази причина дори не си рекох „Не може да бъде!”
В този миг с нежно разтърсване по рамото ме събуди… жена. Жена ми била! В просъница я чух да ми съобщава, че са пуснали парното.
- Не може да бъде! – извиках аз и подскочих в леглото така, че тя се стресна и си плю в пазвата.
Обаче го бяха пуснали.
Мислите ли, че се зарадвах?
Стреснато се огледах наоколо. Видях двайсетина седнали пътници, а други десетина стояха прави, въпреки че имаше свободни седалки. Всички гледаха напред, не говореха помежду си или по мобилните си телефони, не се чуваха познатите възклицания на висок глас: „О, муцка, как си, къде си сега, кога ще се видиме да си побъбриме” и прочие интелектуални раздумки, нямаше и помен от шумните групи тийнейджъри с раници колкото гардероби на гръб, които могат да се заобиколят само ако минеш през седалките, по дръжките не висяха рекламни материали…
„Не може да бъде!”, „Не може да бъде!”, „Не може да бъде!” – повтарях си на ум аз през цялото време и не вярвах на очите си.
На Попа не ме пресрещнаха униформени разносвачи с рекламни брошури, безплатни вестници и промоции, никой не говореше с пълно гърло на някого от последния етаж на отсрещната кооперация или на другия тротоар, бабичките с гевреците, зеленчуците и чергите не бяха изложили стоката си, от никоя телевизия стажант-репортерки с голи пъпове не провеждаха анкета с въпроса: „Знаете ли по какви въпроси е комисар Меглена Кунева?”, не се мяркаше ни един от щатните клошари, ученици не пушеха трева край стената на Джон Ленън под предлог, че възрастните не ги разбират, нямаше задръстване, не виеше сирена на „Бърза помощ”, движението не бе блокирано от протестиращи кремиковски работници, които си искат заплатите за три месеца. Хората разговаряха, но тихо, и никой не правеше нищо така, че да привлича вниманието на човечеството и да предизвиква всеобщо възхищение…
По едно време се хванах, че не повтарям „Не може да бъде!” след всяко откритие на липса на онези неща, които ми бяха станали всекидневие и вече не ми правеха впечатление като на столичанин с петдесетгодишен стаж, нагледал се през годините на „превземането на София” от онези, които, преди да станат софиянци, пишеха дописки до централните всекидневници под рубриката „София не е България”.
Свърших някаква дребна работа в Нотариата, без да чакам, и се качих на друг трамвай в посока пл. „Журналист”. Обстановката и тук бе същата, само дето нямаше отворен прозорец. Огледах се да не би някой да ме наблюдава - и с лекота отворих един! Сещате се, че отново си рекох: „Не може да бъде!”. Особено ме изненада фактът, че трамваят не изпусна дългия светофар заради спрял на релсите автомобил, на когото ватманът отчаяно звъни, за да се отмести от пътя му. Поради тази причина дори не си рекох „Не може да бъде!”
В този миг с нежно разтърсване по рамото ме събуди… жена. Жена ми била! В просъница я чух да ми съобщава, че са пуснали парното.
- Не може да бъде! – извиках аз и подскочих в леглото така, че тя се стресна и си плю в пазвата.
Обаче го бяха пуснали.
Мислите ли, че се зарадвах?
Автор:
Славимир Генчев
Публикация:
14.11.2008 г. 15:01
Посетено:
841
Линк:
https://kulturni-novini.info/sections/79/news/6838-mozhe-da-bade-ama