Нито ден без...

Спомняте ли си един разказ на Юрий Олеша - та той казваше там - нито ден без ред. Но при нас звучи по друго - нито ден без приятел…

Плачещи платени журналисти ми разбиха съня като съобщиха, че тази година е намалял драстично броят на чужденците, почиващи по нашето Черноморие. Викам си, пак ни лепнаха етикета – негостоприемна страна – а от това ме боли, защото съм българин и обичам отечеството си. Но пък си и задавам въпроса, тези, дето взимат милиони от летуващите, дали мислят за мен, с какво те ми подпират семейния бюджет? Ще кажете веднага – тя държавата прави това! Я, не ме разсмивайте! Държавата строи магистрали, пътища, пуска пътни детелини! Е, това добре! Ама пък и от това каква ми е файдата – кола нямам и няма да имам. Цени възбог - къде да ходя?

Камък ми се оплака, че из ония вечери гледал дебати по телевизията и нали е прост като мен, не може да проумее защо толкова се ядат различните партии, оплюват се, съвсем по хамалски и файтонджийски.

Питал жена си, а тя му рекла:

 - Ама ти, Камо, си много прост, не можеш ли да проумееш, че става дума за парчето баница!

- Как така? - опънал се Камо. – Че те говорят за стотици хиляди нови работни места, за ръст на пенсиите и заплатите, за вдигане на стандарта на живота!

- И на теб чавката ти е изпила акъла, ами тая песен вече четвърт век я слушаме! Дебела глава имаш и тя не функционира, не напразно са те кръстили Камък!

- Може нашите внуци и правнуци да се радват на тази благодат! - опънал се той.

- Те няма да се върнат! - рекла тя и нервно метнала по него дъската за рязане на зеленчуци. - От тая ракия хептен затъпяхте!

Сега Камо носи една ушанка, за да не се виждат пораженията по главата му. Бинтовал съм го яко. В знак на протест обявихме бойкот на медиите. И откакто не гледаме телевизия, не четем вестници, не слушаме радио, се родихме. Животът ни има смисъл. Направихме си казан за ракия от две стари перални. Сглобихме го и сега ходим на излет по планината с раници. В тях туряме по една найлонова кофа и събираме джанки, ако има ябълки - ябълки, ако има дренки - дренки. Пълним бидони и чакаме ферментацията. Очакването е висше удоволствие. Денонощните бдения край шептящите бидони ни дават широк диапазон на разговори и турнири по табла. Край нас се присламчва и стогодишният дядо Панте, а той е пълен с истории и щуротии. Близва от старата ракия, суче мустаци и си спомня що е станало преди сто и кусур години, някъде го хващаме, че ни ментосва, ама му прощаваме, защото пред зловещите новини той е мъниче.

Възбучи ли комината, веднага насъхваме казана. Турили сме го в кочината, щото прасе нямаме, заради високото кръвно.

Метнем му вечер по две-три чашки твърдо гориво от домашното производство. Боцваме си от салатката от домати и краставички и си спомняме младежките години, войниклъка, момите. Този народ не можа да разбере, че всичко е вятър работа, че напразно сме се хабили за глупости.

Никога не е късно да откриеш сладостите на живота...