Мекото седло на Средко

Ездачите, които яхаха Средко Средков от двадесетина години, все се оказваха много ербап. Средко се опитваше да ги отхвърля по най-различни начини от гърба си и понякога дори му се удаваше, но само временно – например при мандата на някое служебно правителство. Но не винаги служебният ездач излизаше по-сговорчив, та да му отпусне леко юздата или да не му забие шпори в слабините.

Например когато Ренета Инджова стана служебен премиер, Средко току-що си беше докарал от Австрия кола на старо; точно тогава, за да напълни хазната, госпожата взе, че вдигна двойно митото на колите втора употреба – и вместо 2000 марки Средко се изръси 4000!

- Това на нищо не прилича, бе – възропта Средко, - вие за дойни крави ни взехте, бе!

- Средко – отвръщаха му отговорните фактори с менторски тон. - Не си ти истински българин, Средко, а обикновен хитрец! Цял Андрешко Андрешков, а не Средко Средков си ти! Нима искаш да върнеш назад колелото на историята, да се откажеш от пазарната икономика, от свободната конкуренция и движение на хора, стоки и услуги, от свободното ценообразуване, от новия пенсионен и здравноосигурителен модел, от европейските норми, изисквания и стандарти, от цивилизационния избор?!

И Средко млъкваше, защото нямаше качествени контрааргументи.

От зор той не можеше глава да обърне, но не му и трябваше - по задника на Оня, що го яздеше, Средко се догаждаше, че ездачите му се сменят периодично. Някои бяха по-урсуз, други го яхаха „со кротце, со благо“, но така или иначе никой не се отказваше и не слизаше на земята. Във всички случаи обаче в началото на мандата задниците на ездачите бяха по-дръгливи, отколкото накрая, и тогава Средко даже се радваше – как да не хареса човек по-малкото зло!, - защото закръглените задници убиваха къде-къде по-малко. Пък и идваше време за смяна...

Средко се надяваше и този път да стане така, но задникът на новия ездач си оставаше – след година и малко - все така кльощав и кокалест, както в началото. По-преди по това време бутовете на ездача ставаха къде-къде по-месести, а задникът му се наливаше със сланина, та на Средко чак му ставаше топло на душата.

Този обаче си остана кокалест и дръглив като, с извинение, дърта кобила, и понеже и Средко си беше все такъв кокалест и дръглив, болките в гърба и раменете навремени ставаха съвсем нетърпими.

Тогава Средко – въпреки че беше обръгнал и знаеше, че пътят Нататък няма алтернатива - започна да негодува.

- Слушай, българино! - скастри го последният ездач. - Ти продължаваш да я караш по старому, все гледаш да минеш метър и да не се минеш, все дърпаш чергата си към сивата икономика, все забравяш да си платиш здравните вноски или гражданската отговорност. Това твоето на нищо не прилича! Аз се разсипах да смятам и пресмятам, да натъкмявам бюджета така, щото да ви угодя на всичките, а вие живот си живеете! Свикнали сте да мързелувате по време на соца и да преливате от пусто в празно, та сега ви се вижда нанагорно да работите като другите европейски народи!

И Средко виновно сви уши.

- Ето, остава ни само да минем през онези ридове, и ще се озовем Оттатък, където винаги всъщност сме били! Нали виждаш светлината, която струи оттам? Слънцето, Средко, образно казано, вече изгрява от Запад и трябва да се съобразяваме с този факт!

- Но не може ли все пак малко да се отпусне педала на газта – проплака Средко, иначе съгласен с основните изводи на ездача. - Гладна мечка хоро не играе, казват хората, и то не от вчера! В края на краищата като грохна на земята, и за вас няма да е добре!

- Ех, Средко – изсмя се ездачът. - Та такива като тебе с лопата да ги ринеш! Веднага ще яхна някой друг...

Изглежда обаче новият ездач – може би поради европейското си образование и мислене – си даде сметка, че Средко има поне малко право.

Когато на следващата заран Средко излезе пред яхъра, един от прислужниците му метна на гърба чисто ново каубойско седло.

И щом ездачът го яхна и те препуснаха галоп, Средко изпита много по-малка болка.

От това, разбира се, не му стана по-леко.

Но във всички случаи беше по-меко!