С усмивка
Закон и бюджет
Или как се чака от умрял писмо
Новият министър се оказа не само реформатор, но и новатор. То и другите бяха такива, ама просветният беше нещо повече – просветèн министър, подобно на просветен монарх от далечния Век на Просвещението. Не можеше и да бъде иначе, след като премиерът – волю-неволю – също бе реформатор.
- Какво да правя – оплака се той веднъж, - като никой нищо не е пипал от години. Трябва аз да се нагърбя и да поема отговорността!
Щом ти е реформатор премиерът, това обикновеният министър, то се знае, не бива да остава по-назад, защото иначе лошо му се пише.
И както се вижда, министрите не се нуждаят от подканяне – всеки излиза ката ден пред медиите и обявява поредния реформаторски ход. Вярно е, че после се отказват или изцяло, или наполовина, или излизат с коренно противоположно намерение, но главното е, че процесите вървят, засегнатите от реформите пищят и пишат писма до всички възможни български, европейски и международни институции и инстанции, медиите се пълнят с истини, полуистини и лъжи, като в един момент не става ясно кой точно е излъгал, кой е казал истината и кой не е казал истината, особено в случаите, когато никой не е разбрал нещата правилно и се налага самият премиер да оправи грешката.
В такава ситуация е съвсем естествено да набият невинен, да наградят виновен и да се извинят на умрял.
Но да се върнем на просветèния министър. Поредната му хитова идея бе промяна в Закона за народната просвета (един министър реформатор не си играе на дребно, той направо хваща бика, пардон – закона, за рогата и му разказва играта…), според която децата се задължават да посещават училище от 5-годишна възраст, а глобите за родители, държащи рожбите си вкъщи, бяха увеличени на 2000 лева. (Не беше още уточнено дали месечно или годишно, но така или иначе между двете четения и този въпрос щеше да бъде изчистен.)
По стар народен обичай консервативното и неподлежащо на никакви реформи целокупно българско население като рипна срещу оригиналната идея! То не бяха петиции, пресконференции, отворени писма, СМС-и с обидно съдържание, позовавания на конституции, закони, наредби, всеобщи декларации, конвенции и конфекции за правата на човека, детето и добичето…
„Прав беше премиерът, дето рече в Чикаго нещо за кофти материала, останал в България”, помисли си министърът, като забрави да се включи в тази категория.
Той подозираше, че ще има яростна съпротива, но България не можеше повече да изостава от европейските, световните и японските норми и стандарти, тъй като то щеше да обрече и без това лошият материал на пълно затъпяване и видиотяване.
Но това, което последва, надмина и неговите очаквания. (А те трудно можеха да бъдат надминати, между нас казано). Един ден пред министерството почерня от тълпа циганки с деца на ръце и в колички, едни се държаха за полите на майките си, други лазеха по тротоара. Гласовити представителки на общността с ораторски наклонности се надвикваха една друга:
- Нема да си дадем децата на пет години да ги мъчите! И без това живот нема, а вие искате да ги травмирате в най-крехка възраст, вместо да си карат щастливо детство и да се обучават на традиционните за нашия етнос занаяти! Как после ще се интегрират в обществото, ако още отсега им промените ценностната система, откъсвайки ги от техните корени, домове и фамилии! Ще плащаме глоба от 2000 лева, но нема да си даваме децата да ни ги разваляте от малки, щото те като пораснат, много повече ще печелят!
Министърът се замисли дълбоко и освен просветен, се почувства и просветлен. Веднага се обади на финансист № 1 и му каза каква е работата. Последният без изобщо да мисли, отсече:
- То има бая циганета в държавата, нали?! Като плащат за всяко глоба по два бона - и хазната ще се напълни! Законът трябва да се приеме непременно и незабавно, защото иначе пак ще трябва да вдигна акцизите.
И се обади на премиера.
- Какво да правя – оплака се той веднъж, - като никой нищо не е пипал от години. Трябва аз да се нагърбя и да поема отговорността!
Щом ти е реформатор премиерът, това обикновеният министър, то се знае, не бива да остава по-назад, защото иначе лошо му се пише.
И както се вижда, министрите не се нуждаят от подканяне – всеки излиза ката ден пред медиите и обявява поредния реформаторски ход. Вярно е, че после се отказват или изцяло, или наполовина, или излизат с коренно противоположно намерение, но главното е, че процесите вървят, засегнатите от реформите пищят и пишат писма до всички възможни български, европейски и международни институции и инстанции, медиите се пълнят с истини, полуистини и лъжи, като в един момент не става ясно кой точно е излъгал, кой е казал истината и кой не е казал истината, особено в случаите, когато никой не е разбрал нещата правилно и се налага самият премиер да оправи грешката.
В такава ситуация е съвсем естествено да набият невинен, да наградят виновен и да се извинят на умрял.
Но да се върнем на просветèния министър. Поредната му хитова идея бе промяна в Закона за народната просвета (един министър реформатор не си играе на дребно, той направо хваща бика, пардон – закона, за рогата и му разказва играта…), според която децата се задължават да посещават училище от 5-годишна възраст, а глобите за родители, държащи рожбите си вкъщи, бяха увеличени на 2000 лева. (Не беше още уточнено дали месечно или годишно, но така или иначе между двете четения и този въпрос щеше да бъде изчистен.)
По стар народен обичай консервативното и неподлежащо на никакви реформи целокупно българско население като рипна срещу оригиналната идея! То не бяха петиции, пресконференции, отворени писма, СМС-и с обидно съдържание, позовавания на конституции, закони, наредби, всеобщи декларации, конвенции и конфекции за правата на човека, детето и добичето…
„Прав беше премиерът, дето рече в Чикаго нещо за кофти материала, останал в България”, помисли си министърът, като забрави да се включи в тази категория.
Той подозираше, че ще има яростна съпротива, но България не можеше повече да изостава от европейските, световните и японските норми и стандарти, тъй като то щеше да обрече и без това лошият материал на пълно затъпяване и видиотяване.
Но това, което последва, надмина и неговите очаквания. (А те трудно можеха да бъдат надминати, между нас казано). Един ден пред министерството почерня от тълпа циганки с деца на ръце и в колички, едни се държаха за полите на майките си, други лазеха по тротоара. Гласовити представителки на общността с ораторски наклонности се надвикваха една друга:
- Нема да си дадем децата на пет години да ги мъчите! И без това живот нема, а вие искате да ги травмирате в най-крехка възраст, вместо да си карат щастливо детство и да се обучават на традиционните за нашия етнос занаяти! Как после ще се интегрират в обществото, ако още отсега им промените ценностната система, откъсвайки ги от техните корени, домове и фамилии! Ще плащаме глоба от 2000 лева, но нема да си даваме децата да ни ги разваляте от малки, щото те като пораснат, много повече ще печелят!
Министърът се замисли дълбоко и освен просветен, се почувства и просветлен. Веднага се обади на финансист № 1 и му каза каква е работата. Последният без изобщо да мисли, отсече:
- То има бая циганета в държавата, нали?! Като плащат за всяко глоба по два бона - и хазната ще се напълни! Законът трябва да се приеме непременно и незабавно, защото иначе пак ще трябва да вдигна акцизите.
И се обади на премиера.
Автор:
Славимир Генчев
Публикация:
29.07.2010 г. 15:01
Посетено:
1529
Линк:
https://kulturni-novini.info/sections/79/news/10509-zakon-i-byudzhet