Слова
"Прикоткване на смисъла" от Мария Донева
Слово на поета Николай Милчев на премиерата на стихосбирката в Народната библиотека
Уважаеми гости, скъпи приятели на поезията,
Когато за пръв път прочетох „Прикоткване на смисъла”, си помислих за китовете. Тези божествени, силни и мъдри същества имат една невероятна способност. Когато издават звуци, тоест - когато говорят или пеят, те се чуват от единия до другия край на океана. Нещо космично е вложила природата в тях, щом е направила така, че те да се разпознават на такива далечини. Казват, че китовете първоначално са живеели на сушата и бавно са се откъснали от нея, като са навлезли в морето. Ако е така, си мисля, че те са донесли поезията на първичния сухоземен свят и като са я подарили на глъбините, са я направили свой опознавателен код. Та си задавам въпроса - когато китовете пеят, има ли кой да ги чуе?
Отговорът е - има и всички ние, които сме се събрали тук тази вечер, вероятно сме доказателство за това.
Едно от най-големите предимства, които имам, говорейки за стиховете на Мария Донева, е, че ние не се познаваме лично. Без пристрастия, без натрупвания, без спомени. Само текст.
Сещам се и за друго нещо освен за китовете. За огледалото на Атанас Далчев. Той има едно стихотворение, цитирам по памет, в което се казва, че когато се огледал една сутрин, със страх установил, че от огледалото го гледал баща му. Става дума за времето, за преходността на човешкия живот, за неговата повторяемост и кръговрат.
Но има и още нещо – огледалото - това е поезията. И всеки, който подарява на хората поетична книга, всъщност им подарява по едно огледало.
Какво видях в огледалото на Мария Донева?
Видях природата. Видях я стилизирана, но не декоративна, видях я метафорична и дълбока. Видях я зелена, детайлна, избродирана и сякаш облечена с булчинска рокля. Запомних и един стих:
Мъглата е разсеян облак,
решил да повърви пеша.
В книгата съзрях жената. Споделена, желаеща да бъде споделяна. Видях я извисена. Видях я да се разхожда разсъблечена само по пролет. И нещо странно - усетих я и недостъпна, приемаща с усмивка и благодарност света, в който понякога тя си е самодостатъчна.
В книгата става дума и за любов. И о, чудо - любовта, която има личен ангел („моят ангел е на гости/ другаде нощува”), любовта, която е като сетиво („колко вкусно е да се будя до тебе”), може да дава и полезни съвети. В края на краищата, ако е необходимо, любовта може да се остърже, да се измие, да се премахне.
Дълго се питах - това наистина любовна книга ли е. Да, това е любовна книга, която умее да долива шум в чашите и която може да изрече:
Сутрин парата препълва ваната.
Чинийката е пълна със кафе.
И аз преливам, подгизнала и хубава
като Венеция.
След този, нека го наречем цитатен момент, аз не мога да не подчертая поетическото и структурното майсторство на Мария Донева. Това е събрана в себе си книга, внимателно подредена, така че стиховете описват и не описват кръговрат.
Книга, в която поетическото майсторство може да си позволи с леко намигване да кривне от правия път и да каже: ”Знам как трябва да бъде, но знам, че може и така.” Да се подреди една книга, е почти толкова трудно, колкото и да се напише. Заблуждават се всички, които мислят, че хубавите стихотворения сами намират мястото си и че просто трябва да са хубави. Хубавата книга диша, тя се разказва сама, тя е така подредена, че ако разместиш или махнеш един куплет, ще рухне като пясъчна кула. Книгата на Мария стои здраво. И върху пясъка, и върху облака.
„Прикоткване на смисъла” е стихосбирка с преимуществено кратки стихотворения. В нашата литературна традиция е позната лирическата миниатюра на Пенчо Славейков. Само че, вместо да продължи усилията на Славейков, съвременната българска поезия заигра с хайку стиховете. Ще бъда откровен - в много отношения българските съвременни кратки стихове звучат като чернови - като нещо, което си чел преди часове и сега си припомняш. Ако има нещо, което поезията не е, тя не е индиго. Мария успешно е заобиколила тази опасност и като е заобиколила подводните скали, е стигнала до красива лагуна.
В началото споменах за китовете и сега искам да разкажа още една китова история. Гледах филм, в който бе показано как голяма група китове около австралийските брегове пеят един след друг песни и по метода на изключването избират най-добрата. Избират хит. И го запяват всички. И още нещо - направо изумително - те избират два или три кита, които отиват при други групи, безкрайно отдалечени от тях, и им предлагат своята песен - поезия. След като чуят и тяхната песен, те отново избират само една. И така - до безкрай. Благодаря на Мария, че ни донесе от Стара Загора такава песен и ни я подари. Надявам се да я чуят даже колибрите.
И накрая - за заглавието. Ах, това заглавие. Какъв път измина то. Какви терзания и лутания. За да се стигне до три думи - „Прикоткване на смисъла”. Да прикоткаш, значи да искаш да си близо, а да търсиш смисъла, значи безнадеждност. Който търси безнадеждното, е обречен на поезия.
На добър час!
Автор:
Николай Милчев
Публикация:
19.05.2009 г. 19:35
Етикети:
Посетено:
2649
Линк:
https://kulturni-novini.info/sections/75/news/7929-prikotkvane-na-smisala-ot-mariya-doneva