Между смъртта и вярата

Най-хубавото на смъртта
е туй, че идва ненадейно.

Александър Геров

Нямам никакво останало предчувствие, дори вкус и мирис не усещам. Този ден бе особено странен и претъпкан с безкрайно много и различни усещания. На вратата на стаята стоеше позната достолепна жена, а сивотата на лицето бе покрила съвършено еднообразно дори и най-малката частица от видимата плът. Кимването беше незначително, а се стовари върху нас като пронизваш вик в настъпилата необичайна тишина. Нещо се беше случило. Нещо, което не беше се случвало преди. Тръгването беше също толкова незабавно, а мълчанието при слизането по стълбите продължително и потръпващо тягостно.

Пътуването беше като в някаква безкрайна чувствителност. Никой не правеше дори и малък опит да заговори пътуващите в купето на автомобила. Натрапчиво се усещаше дъх на бензин, който настойчиво влизаше във вътрешността на автомобила. Пристигането беше нежелано. Суматохата – механична. Лицата на присъстващите бяха безизразни, а погледите им не се срещаха. Долавяше се мирис на чемшир. Мирис, който обграждаше онези тихи паркове и градини, които не посещавахме в радост.

Всичко вещаеше не особено добър повод за срещата на тези струпали се в делничния ден хора. Изцапаният от придошлите сняг допълнително внасяше неприятно усещане.

Под нежний лъх на вечер ароматна,
пребулени със мек янтарен прах,
заглъхват в мир простори необятни,
че светъл ангел ръси сън над тях. 

Последний стон на морний ден издъхва
на здрача във безшумните вълни…
Невидимо крило над мен полъхва
и сладък глас зове ме в далнини. 

Безчет звезди се стичат в небесата,
на светъл пир призвани от нощта,
и в кротко упоение душата
заспива в златний скут на вечността.

„Смърт“, Димчо Дебелянов

В днешния ден дори и на времето му е непривично студено. Хората нещо си говорят и не дочакват дори да бъдат забелязани или да получат отговор от отсрещната страна. Пътят, по който тръгваме, е в основата си калдъръм, а образувалите се дълбоки дупки са запълнени със събран отнякъде асфалт. Ледът е облицовал по-едрите камъни, а по-дребните стоят мокри и карат вървящите да внимават къде стъпват. Колоната от хора върви безизразно тихо. Навлизаме в някакво заградено пространство. Образувалата се пъртина е проправена от няколко преминали преди това човека. Студеният вятър напира покрай вдигнатите ни яки, а ние не правим опит дори да предпазим лицата си.

Движението на всички е някак забавено. Няма усещане за време и пространство.

Наведените погледи са съсредоточени върху откъртените буци замръзнала пръст, които ръцете ни хвърлят върху заминалия си живот. Не особено силният звук от съприкосновението на замръзналата буца пръст и дървото разкъсва дори упоените ни душевни терзания. Накланяме студената бутилка с червена течност, която изтича на тласъци, сякаш си поема глътки въздух. Не усещаме, че тя се съпротивлява да напусне тъмнозеленото стъклено пространство и да остане запазена за друго време. Звукът на скърцащите лопати, които сриват натрупаната пръст, напомня за необратимостта на това престъпно болезнено сбогуване.

Нямахме усещане за студ, нямахме усещане за времето, нито за пространството. Нещо се беше откъснало и бе побягнало с всички сили някъде надалече и вече никога нямаше да се върне отново при нас. Прегръдките бяха студени, не бе останала влага в очите ни, а краката, безчувствено измръзнали, вървяха нанякъде. Това бе първата среща с отиващия си живот.

Смъртта?: командировка, друга мисия,
друг образ?
Превъплъщение на вчерашното
Въплъщение...

И – нещо много страшно (от Предишното) –
контролният процент на Старата душа,
за да не се самозабрави Новата.
Страхувам се, Подлецо –
Ти може да се появиш отново –
превъплътен в светец с нащърбен ореол.

И синовете на убитите от Тебе
да те приветстват като Ново Откровение,
поради липсата на девет градуса
от твоята сегашна нимба,
като симпатия към накърнената окръжност.

Превъплъщават се, превъплъщават се...
Два-три-пет-седем-десет Духа,
които си разменят:
козина, рога, крила, опашки, ореоли -
вечен реквизит.

Взаимно, но по уговорка, се изяждат –
възпроизвеждайки по този начин
своя антипод –
като Превъплъщение.
И себесъхранение.

Аз също чакам своя ред –
в ръцете ми е кожата на бившата душа –
надявам се на нещо по-добро.
Седя (и тръпна) върху вчерашната си
опашка...

А Новото Превъплъщение се бави.

„Нова душа“, Константин Павлов

Дните и годините ще продължат да идват и да си отиват, ще намираме и други неприемливо смъртни срещи на живота. Ще преглъщаме трудно, ще пропадаме в нищото, ще се изкачваме мъчително, за да оцеляваме. Ще се опитваме да превъзмогваме тези безконечни раздели, ще ги мразим, дори ще ги ненавиждаме, а те ще идват и ще отбелязват своето присъствие. Ще пресъхва гърлото и няма да има думи, ще търсим цвете за обич, което да даряваме някому, ще се взираме в нищото и няма да виждаме пространството. Ще оставяме телата си на студа и вятъра, за да не усещаме болката, а тя, въпреки всичко, ще си остава загнездена в спомена за случилите се или неслучилите се неща. Ще се опитваме да прощаваме насъбралата се обида, ще проправяме невъзможен за несбъднати желания път. Но отново ще продължаваме да крачим и ще очакваме да бъдем с нова душа, изоставили някъде предишната си.

Неделя след Пасха - Томина неделя

В този неделен ден - втори след Пасха - спомняме явяването на Възкръсналия Христос на Своите ученици - най-напред в отсъствието, а след това и в присъствието на апостол Тома; спомняме и неговото първоначално неверие, след което и неговото уверяване в Христовото Възкресение. Едновременно с това, като следваме древния църковен обичай - да се възобновяват чрез възпоминание на осмия ден някои важни събития от Свещената история - в тази неделя празнуваме и обновяваме спомена за Христовото Възкресение, като по този начин то по-дълбоко и по-живо да заседне в нашето съзнание, като най-велико събитие в цялата мироспасителна история.

Ето какво разказва св. Евангелие за случая със св. ап. Тома: Възкръсналият Господ се явил на Своите ученици още в първия ден на възкресението Си, когато те поради страх от юдеите се били събрали в един дом при заключени врати. В този момент ап.Тома не бил между другите апостоли, а когато по-късно дошъл, те му казали, че видели Господа възкръснал. Тома не им повярвал:

„Ако не видя на ръцете Му белега от гвоздеите, и не туря пръста си в раните от гвоздеите, и не туря ръката си в ребрата Му, няма да повярвам.” (Йоан 20:25)

И така, уверил се по сетивен път в действителността на Христовото Възкресение, св. ап. Тома с цялата си убеденост на сърцето си е могъл след това да свидетелства за истината на Възкресението и да запечата своето свидетелство със собствената си кръв като проповедник в далечна Индия.

Спасителят Христос се обърнал към невярващия Тома с думите: „Тома, ти повярва, защото Ме видя” и след тези думи апостолът стана вярващ, а ето днес към нас думите на Възкръсналия Иисус: „блажени, които не са видели, и са повярвали”(Йоан 20:29)

А за нас повярвалите днес е свещен дълг да съхраним вярата, като не се лишаваме от светите Тайнства и даровете на благодатта, посещавайки редовно неделното и празничното богослужение. Защото отсъствието от тези богослужения води до оскъдняване на вярата и появата в душата отначало на хладно съмнение, а после - мрачно и гибелно неверие.

За да не допуснем това, нека подражаваме на първите християни, за които четем в книгата Деяния на светите апостоли: „Всички вярващи бяха заедно...единодушно престояваха в храма... като хвалеха Бога!” (Деян.2:46,47)

Празнувайки Неделята на свети апостол Тома, нека урокът от неговото отсъствие при първото явяване на Възкръсналия Иисус да се запечата дълбоко в съзнанието ни и винаги усърдно да откликваме на камбанния звън, който ни кани в Божия дом за духовно освежаване и небесно благословение! Амин!

свещеник Георги Атанасов
Храм „Св. ВМЧК Георги Победоносец” – гр. Смолян