От преходността към Възкресението

В безспирния кръговрат на живота прилепчиво живеем с усещането, че макар и изостанали от колоната на времето, неспирно усещаме неспирния му подтик да подтичваме в неговата неизбежност.

Независимо от нашето желание, което е толкова временно, да се опитаме да позабавим движението си, то ни кара да вървим все напред и напред. Няма очакване за обратно движение, независимо от някаква определеност на законите на физиката. Дори няма силата на повторяемост, а само усещането за същата.

Листата овъргаляли се от есенната влажност полепват по подметките на обувките ни и остават стоически там невъобразимо дълго време, независимо от нашето усилено въздействие да се разделим с тях. Може би това е последното им усилие за оцеляване и вопъл за живот. След продължителната ни намеса ги оставяме отново върху асфалтовата повърхност, за да укротят своето присъствие.

Останалата сутрешна мъгливост напомня, че денят се е пробудил и дори се опитва да бъде в свята дневна значителност. И той върви напред и дори не се обръща, за да отбележи случващата се действителност. Нашата вътрешна суматоха дори остава незабелязана от него; нашата загриженост е пропиляна за неговото внимание, а ние сме останали с усещането, че сме забележими, че сме съзнателно значими за деня, който се промъква спокойно и остава във времето и пространството завинаги.

Излъгана надеждност,  пропиляна възможност, неслучила се действителност и това е част от днешното преживяване, което преминава и потъва в нетленост.

Погледите ни лъкатушат през преминаващите и заобикалящите ни предмети и хора и дори не отчитат техните контури, а остават само като пребледнял фон на всичко това.

Поредното листо се е закачило на ръба на обувката ни и се е свило, за да се предпази от нашата агресивност, която иска отново да го изхвърли на уличната самотност. След известна последователност на нашите действия то се отнася с определена безгрижност в телената ограденост на двор. Намусил се дори на себе си самия, в подредените редици на стобора наперено се перчат и открояват единствено няколко кола, дълги години поддържали градинските домати, но днес са оставени дъргалясали и непочистени. Може би някой порив на вятъра ще го освободи от телената плененост и ще го запрати в приют на бедни есенни листа.

Оставаме в поредната неизбежност на деня, който придирчиво се прибира в себе си и ни оставя спомена за хлъзгавите, почти обезцветени есенни листа, които си търсиха дом в нашите обувки. Намираха временна спирка върху тях и напускаха, за да намерят своята неизбежна смърт.

И сред тлението на дните, животът не свършва - той се преобразява във Възкресение.

Христос възкръсна от мъртвите, със смърт смъртта победи.

И там, където всичко изглежда свършва, започва вечността.

Цветница е християнски празник, посветен на влизането на Иисус Христос в Йерусалим в навечерието на Страстната седмица, поради което е наричан и Вход Господен. Отбелязва се с променлива дата, в неделята седмица преди Великден.

Цветница е и важен български народен празник, както и един от най-популярните именни дни – на хората, чиито имена са свързани по някакъв начин с растителността. Наричан е също Връбница (заради важното място в редица ритуали на върбовите клонки, напомнящи за палмовите клонки, с които Христос е посрещнат в Йерусалим), Куклинден, Цветоносна неделя, Вая, а в западните църкви – Палмова неделя.

Иисус влиза в Йерусалим, заедно с някои от най-видните си ученици, в дните около еврейския празник Пасха (по повод началото на Изхода).

Това става след като е възкресил престоялия 4 дни в гроба Лазар от Витания, брат на сестрите Марта и Мария. Вестта за това чудо вдъхновява много хора (описвани като хиляден народ) да го пресрещнат, докато пътува със свитата си.

Пътят на Иисус и апостолите към столицата на провинцията минава покрай село Витфагия, където той праща двама от апостолите да му доведат вързаната в началото на селото ослица (магарица) и малкото ѝ, а ако някой ги попита защо им са, да кажат, че това е потребно на Господ. Като научават, че е за него, собствениците им дори с радост се разделят с добичетата. Христос възсяда възрастното животно и яздейки го (в съгласие с пророчествата, засягащи този момент), той влиза тържествено в Йерусалим, което е описано в Новия завет.

Народът, виждайки в него Месията, възторжено размахва палмови клонки и хвърлял цветя пред нозете му. Всички пеят следния химн: „Осанна! Благословен Идещият в име Господне, Царят Израилев“. Под нозете му вярващите разстилат дрехите си и пръскат маслинови клонки. На това се възпротивяват фарисеите, настоявайки Христос да забрани на хората да го възхваляват по този начин, на което той отвръща: „Казвам ви, че ако тия млъкнат, то камъните ще извикат“. Шествието продължава и минава по Елеонското възвишение до Храма. Дворът му по това време е превърнат в тържище – обменят се пари, тъй като Храмът не приема дарения в масовите римски монети, и се продават нужните за жертвоприношенията в чест на Йехова гълъби. Христос разгонва сборището, по същество произнасяйки първата си проповед в града – че Вторият храм би трябвало да се зачита занапред в ролята му на Божи дом и да не се използва за ничии финансови изгоди. После на място върши ред изцеления на болни и недъгави хора.

.................

Коментарна рубрика на вестник "Росица" - https://www.rositza.com/.