Съхранено мълчание

Денят се събужда хладно неприятен, а мъгливата реалност се е спуснала преждевременно над нас. Студенината се усеща така осезаемо, че напомня за преждевременността на зимата. Утрото е придошло някак неискано, дори пробуждането в неделния ден е неискрено. Позволено е да останем в неговата продължителност, но неизпълнените делнични задачи ни карат да напуснем своето място. Стаята е в твърде студено състояние, което ни кара да потърсим бързо връхна дреха, която услужливо да поставим върху себе си. Движенията са лениво забавени, а приготвеното кафе не иска да ни събуди. Протяжност се е настанила в нас и не помръдва в никаква посока. Неволно получава удар от съвсем на място стоящия си крак на стола, който се опитваме да поставим в изисканост на нашето свряло се да дири топлина тяло. Наместването в някаква удобност на позицията ни отнема твърде продължително време, но успяваме да останем в непривична поза прикрепени към масата.

Назад – през седмици, през кратки възрасти,
живеят картички – добри, ухилени;
по тях – там някакви, издигат възгласи,
а всъщност – дъвчат си, навярно пилешко.

Съвсем болезнено: насън – по пощата,
изпращам славеи на таласъмите -
надежда някаква: да свършат нощите,
да срещна себе си в едно разсъмване.

Из „Пролог“, Иван Динков

Натрупаната ежедневност днес дава своето проявление в болките на ставите, които се опитваме да разтрием и успокоим, за да не ни причиняват това неудобство. В забавеност се опитваме да придърпаме преносимото ни помощно средство, което се е сраснало с нас като хартиените кърпички, които поставяме ежедневно в джобовете се. Просветва се и се опитва и то да се събуди, за да ни помогне да се свържем със света, който като че ли сме напускали за няколкото нощни часа. Натрупаните съобщения дават своята индикация за присъствие, отбелязванията в социалния ни профил се е погрижил да устои на нашето отсъствие да бъде примерно прилежен със своето присъствие. Неволни отбелязвания или такива, които са се спрели за малко да ни посетят, са дали отражение за нашата нощна публичност. Добавяме нещо за днешния ден, претърсваме набързо другите какво са споделили и леко отпиваме от сладко-горчивата течност на поизстиналото вече кафе. След това се опитваме да затворим това свърталище на безброй ненужни послания и неистинска информация, но активираното ни известяване за някаква поредна новост ни поставя в известно любопитство отново да го отворим и да потърсим нещо.

Ти ли си Иване? Откъсни ги
тия твои пръсти, но свири!
От далечни пътища и книги
дните си отново събери.

Митингът ще бъде малко тъжен
и за женските очи голям.
Но защо по шопски да се лъжем:
и на литър, и на килограм?

С нови песни за добра родина
младостта нехайно прошумя:
рано сутринта като коприна,
късно вечерта като басма.

Страшно ли е? Няма нищо страшно.
Всяка ода става реквием.
Спомените носят патронташи,
за да можем лесно да умрем.

Пък и всичко е до знак набрано...
Пък и всичко прави равен сбор...
След смъртта на Димчо Дебелянов
ангелите вече нямат хор.

Ти ли си Иване? Откъсни ги
тия тъмни пръсти, но свири!
От далечни пътища и книги
дните си отново събери.

Мъжка слабост е да търсиш предлог
за голям и шумен рецитал.
Нашият живот е само превод
на един познат оригинал.

Из „Лирика“, Иван Динков

Идиличното ни състояние вече е останало в някаква далечност. Настръхналата ритмичност ни е довела до определена будност, която със своята придирчивост ни кара да пристъпваме към пропуснатите делнични грижи. Отворените файлове са се нанизали като ред от недобраната лозница, която видимо стои все на същото през последните години място и ни подканя да свършим и тази работа. Нейното промушване през отрязъка прозорец е някак неочаквано и не съвсем прилично, но и това е изостанало в оскъдицата време, което притежаваме. Какво несправедливост е това напомняне, но с изискване за спешност, защото иначе утринната слана ще попречи на тяхното оцеляване. Ще се наложи и това свършване в днешния ден, защото утрешният ще бъде закъснял. 

Все тая честност, честност, честност!
И все така – известен с неизвестност!
И все така – с подтискащата мисъл:
да завещая чашата си чиста!
Защо умирам? И защо отново
смъртта приема образа на слово?

В една реалност от зелени мрежи
змията вече гони таралежа:
дори си позволява да раздава
това, което той опитомява,
Защо възкръсвам? И защо отново
се връщам при убийственото слово?

Да можех сам ръцете си да хвърля
и след това безпаметен да тръгна
из тия маргаритки, из тревите,
съблечен и изкъпан от петита -
на всичко слабо силно да се радвам,
съвсем в начален и забравен стадий!

Проклет да бъде моя стих!
С народа си се разродих!

Из „Изповед“, Иван Динков

Мислете ни вече се прехвърлят в някаква сериозност, за да ни покажат, че тази възможност е не толкова илюзорна. Търсят обяснения, решения, предложения и ред други неща, за да попълнят липсващите такива в поредица от забързаности, които прибързано се опитваме да свършим, за да оставим време за нещо уж по-приятно и по-полезно, което по-късно ще отбележим, че не сме направили. Но очакването се оказва с особена полезност и удовлетворение за нашите следващи желания и очаквания. Часовете на утрото са отминали и като че ли слънчевите пориви са по-устойчиви и по-силни и дори придават определена есенна възможност да бъдат споделени в някаква определена приятност. Вече е времето, в което външното ни пребиваване е по-възможно и дори очаквано от нас самите. Събраните терзания са прикрити, а мисловната ни обостреност е прибрана под топлината на якето, което служи за съхранено мълчание на събраната топлина от стаята, която напускаме. 

Тази фотогенична смърт – есента!
Този постоянен гастрол на листа!

Свърши хубавият валс с кралица Марго.
Вече е така: танго, танго, танго.
Сигурно се разбира – съм и не съм:
нещо като забравен в баня налъм.

Време – яростен пушек от стар мангал!
Свърши – разбирам го – моят рецитал:
думите ми – някъде, отвъд, напред,
хълцат като пингвини на дрейфаш лед.

Спомените са чирози за гуляй.
В случая са чирози за моя край:
дъвчейки – сигурно успях да предам
колко поетът е малък и голям.

Тази фотогенична смърт – есента!
Този постоянен гастрол на листа!

Из „Календар“ Иван Динков

Излизането ни навън не е толкова приятно, отколкото очакването на неговото случване. По тротоарните остатъци се търкалят измокрените листа, които все още са зелени, но са оставили присъствието на своето дърва след нощните дъждовни и ветровити преживявания. Мокрите пейки са изцапани и неприветливо ни гледат с остатъчната цветност на своите бои, а дръжките им са поръждясали от неподдържаното. Лицата, които се движат, са придобили намръщеността на деня, който се е пробудил, но е останал омърлушен. Масичките на близкото кафене са непривично празни, но нямат и очакваното гостоприемство на посетители днес. Миризмата на зимната прегръдка е избутала есенната топлота и прогонила всичко. 

Сигурен съм, че съм имал спомени
от един сезон – навярно есенен,
от едно ревю на млади сомове,
от една вода – мистично-песенна.

Дъжд по ъгъл – не си спомням градуса,
път разкалян – не си спомням метрите,
думи женски – вече помня – радостни,
час нормален – беше точно четири.

Образите са трагично мислене
в пътя на разбойници и странници:
ниско над върбите обезлистени
върху панти скърцаха пространствата.

Дишаха в полето само лайките.
Може би тогава в мен поникнаха
думите, с които кърмят майките:
"Съвестта е чужда на инстинктите."

В мрежата умиращите сомове
сякаш се докосваха до въглени...

Сигурен съм, че съм имал спомени
от един сезон – навярно български.

Из „Мемоари“, Иван Динков

Прибирането ни е с прибързани крачки и с неособено желание да споделим нашето присъствие в тази калност. Захвърляме набързо връхните дрехи и оставаме в топлината на стаята, която ни посреща със същата разхвърляност, която оставихме преди няколко часа. Топлината на тежко дишащия климатик свършва своята мисия да успокои всичките насъбрали се неприятности  от разходката ни, която бележи описанието на своята твърде голяма краткост. Топлината спомага за уталожване на неприятните ни мисли и ни кара да се освободим от споходилата ни напрегнатост и да даде време за летаргична усамотеност, която да задоволим с обилно количество храна. Сега и чувствата, и мислите са с една определена положителност, но сгушено се прикриват от наличието на следобедната дрямка, която ни връхлита.

Денят смислено или безсмислено се приготвя да си тръгне, без да очаква да бъде запомнен, но ние с очакване или без него сме преживяли. Оставаме в него с мислите и чувствата си или с онова, което сме свършили. Безгрижността не е дошла и днес, независимо, че денят е бил неделен. Посвършената работа е незначителна в сравнение с това, което е трябвало да се случи, но е белязана от нашето присъствие. Отбелязаното ни пребиваване е от съществено значение за това ни човешко живеене и част от стремежите ни да бъде смислено осъществено. Съдници на тази определена смисленост се намират под път и над път, но нашата вътрешна потребност от това е най-съществена за смисленото ни поведение. 

Иван Динков е роден на 26.08.1932 г. в с. Смилец, Пловдивско. Завършва гимназия в Стрелча и право в Софийския университет (1954). Дълги години работи като редактор в сп. "Младеж" и изд. "Партиздат", по-късно е директор на изд. "Христо Ботев". Още с дебютната си стихосбирка "Лична карта" (1960) получава висока оценка от литературната критика. Следват стихосбирките "Епопея на незабравимите" (1963; 1969; 1973), "Антикварни стихотворения" (1977), "Лична карта. Избрани стихове" (1982; 2002), "Признания пред Бела Цонева" (1988; 2002), "Маски" (1989), "Повторения" (1990), "Славянски псалми" (1991), "Поетични самоубийства" (1993), "Шепа срички" (1994), "Живот по памет" (1996), "Урна" (1996), "Дневник" (1997), "Спазми от Отечеството" (1999) и "Табакера" (2003). Интерес предизвиква и прозата на автора - повестите "Хляб от трохи" (1970) и "Софийски атентат" (1976), романите "Моминството на войниците" (1983), "Цветя за махалата" (1984) и "Покрай кадифето" (1993), както и неговите книги с размисли, фрагменти, спомени - "Докосвания до България" (1974), "Почит към литературата" (1980) и "Навътре в камъка" (1986). Автор на пиесата "Комисия за погребение" (1990). Носител е на националните литературни награди "Иван Вазов", "П. К. Яворов", "Никола Вапцаров", "Никола Фурнаджиев", "Иван Николов" и "Златният ланец" на в. "Труд". Умира на 23.01.2005 г.