Кръстовият път на свободата

Много неща се случват в един човешки живот – някои остават незабелязани от самите нас, други падат като камъни върху главите ни, трети ни препъват и ни оставят за дълго на земята. Някой ще рече, че от време на време отрезвяването е нужно, за да ни покаже, че ние, човеците, носим своята смъртност и прегрешенията се наказват. Придобиването на някаква житейска предпазливост има своята условност и дори притъпява някои от нашите желания и мисли. И все пак, времето едва ли ще спре своето движение, за да ни даде определена възможност да помислим и разсъждаваме за нашето битие, та да можем да изберем по-добра възможност. Колкото по-дълго оставаме в ситуация на размишление, толкова повечко упреци натрупваме, а наръча от възможности съкращаваме до почти невъзможност. Нашата поговорка „Три пъти мери, един път режи“ се превръща в оправдателност, която ни създава успокоение. Нито греховете, нито подвозите няма да успеем да върнем, нито да съхраним в някаква вечност. Натрупаното време има относителност и в това си очакване, че носи мъдрост. Ние постоянно ще срещаме непораснали и недоучили хора, които стремглаво твърдят обратното. Това необуздано движение нагоре по стълбичката на властта ще води до непредвидимост и обърканост.

Върхът на копието ще се окаже толкова притъпено, че дори самият Дон Кихот няма как да открие забитата на него свобода. Може би защото тя отдавна вече е разпната.

„Ако светът е започнал да си събува папуците – няма кой да ги отбие, нито да го спре! Събува ли си – кай, - потурите, той ще си събуе и папуците!“ (Из „Диви разкази“, Николай Хайтов)

Днес светът е объркано нахален в изискването си за вечност, с усещането на своята самовлюбеност и в заблудата на своята самодостатъчност. Каква илюзия, която се опитваме да запазим възможно най-дълго, и каква неспособност да разберем, че това нито е така, нито нещата ще се случат по този начин. Битност – определена от невъзможността да приемем нашата преходност, действия, които вещаят несправедливост, и съдбовност, която носи безкрайна неизвестност.

Затрупани от непотребност на мисли и желания и свръхматериалност нямаме и най-малката открита възможност да прогледнем. Никаква ритуалност няма как да помогне да бъдем освободени от това ни състояние. Каква несправедливост е това, което ни е обладало със силата на някакво урочасване.

„- Твоите пътеки, както чувам, си ги правил все по най-непроходимите и стръмните места.

- В равното защо ми е пътека?“ („Диви разкази“, Николай Хайтов)

Оказва се, че дори пътеките не успяваме да открием, а да ги извървим днес ни е още по-трудно. Страхливи ли сме, мерзавци ли сме, мързеливи ли сме или просто не искаме нищо потребно за себе си и околните. Каква орис ни е споходила глупци да търсят правилния път, несретници да ни дават акъл и опиянени „величия“ да ни дават посока. И пак, и пак всичко се повтаря …

„Да спечели, ама не ще. Тоя, дето е за овчар, седи в града, а градските идват тука да ни учат как се копае и оре. Караме пчелата да прави оцет, а мравката – мед, затова понякога медът е кисел, а оцетът – сладък.” (Из „Диви разкази“, Николай Хайтов)

Съществуването ни води до търсене, мислите ни водят до някъде, където искаме да стигнем, чувствата – понякога ни объркват, но желанието за живот е толкова усърдно притеснително, че понякога ни поставя в заблуда, от която не успяваме да се освободим.

Има една такава поговорка: „Турен акъл в глава не седи“. Човек трябва да изстрада сам всяка стъпка. Никой не може да си спести дългия път до Голгота, нито пък може някой друг да му носи кръста. (Николай Хайтов)

Нашите вътрешни терзания и онези, които показваме на другите, с голяма вероятност ще продължат, но има известна опасност ние да не успеем да сме съпричастни на случващото се, поради определената ни ограниченост на нашето живеене.

Дали пък не е по-справедливо, по-честно и дори по-потребно да се опитаме да сторим нещо – иначе попадаме в безсмисленост, която няма оправдание.

Николай Хайтов е роден е на 15 септември 1919 г. в село Яврово, Асеновградско. Завършва прогимназия в родното си село. Работи като чирак в магазин за брашно, келнер в кръчма, камериер и общ работник в железопътните кариери край село Крумово, Асеновградско, в продължение на 3-4 години. През 1938 г. завършва гимназия в Асеновград. Завършва курс по лесничейство в Лесовъдния отдел на Агрономическия факултет в Софийския университет през 1943 г. От есента на 1944 г. е войник в Пловдив.

През 1946 г. постъпва на работа в родопските гори най-напред като участъков горски в Персенкското горско стопанство. След това работи в Лесичово, в Девинско и в Горското стопанство в Сапарева баня. Инженер-лесовъд е в Радуилския участък в горско стопанство „Боровец“, Самоковско, от 1951 г. Осъден на 8 години строг тъмничен затвор и уволнен дисциплинарно от Министерството на горите, без право да работи по специалността си заради незаконни доходи, според публикация във в. „Работническо дело“. По-късно присъдата е отменена, но две години е безработен. Търси препитание с писане на очерци. Вербуван е от Шесто управление на ДС, с псевдоним Горския. В Агенцията по досиетата се пази картончето, според което достига до чин полковник от ДС с право на шофьор.

Първият му очерк е публикуван през 1954 г. в списание „Септември“. Следва предложение за сътрудничество в списанието, където печата свой разказ („Случай без прецедент“) и нов очерк. Пише очерци за вестник „Работническо дело“, „Кооперативно село“ и др. Очерците, които печата, издава в първата си книга „Съперници“ през 1957 г. От 1959 г. е приет за член на Съюза на българските писатели, работи като редактор във вестник Народна култура и списание „Наша родина“. От 1975 до 1977 е председател на Столичния съвет на културата, член е на Управителния съвет на СБП от 1966 г. и секретар на СБП (1966 – 1968).

През 1966 г. става главен редактор на списание „Родопи“, което през следващите години е сред основните поддръжници на Възродителния процес сред помаците, а след това и сред турците. Хайтов се превръща в един от неговите популярни идеолози и съветник на Тодор Живков по този въпрос.

През 1967 г. излизат знаменитите му „Диви разкази“, авторството на които е спорно. Те имат над 10 издания в България, като са преведени на 28 чужди езика, включително китайски. През 1989 г. излизат „Избрани произведения“ в три тома.

Хайтов пише над 10 пиеси, 800 статии и рецензии. Общият тираж на книгите на Хайтов, които са издадени и преиздадени в България, е над 4 милиона екземпляра.

Умира на 82-годишна възраст на 30 юни 2002 г.