Думи за думите и празника

Търсим думи, за да открием предците си. В думите намираме следи, които ни разкриват мисли и чувства. Научаваме за събития по запазените думи. Времето е заличило много от случващото се, а хората са прикрили част от всичко това, за да оцелее или просто да замълчи завинаги. 

Казваме за езика ни, че е богат със своите думи и търсим смислено обяснение в тяхното използване. Наслагваме ги в една редичка и ги пускаме да стигнат до отсрещната страна. Понякога дори не разбираме какво се е случило и какво сме искали да споделим, а то вече е достигнало времето на сбъднатите ни мечти.

Създаваме история, градим традиции или пък трупаме илюзии отново с тези странни редички от думи. Понякога несмислено ги свързваме с нас, а понякога ги караме да страдат и ги наказваме с нашето словоблудство.

Напътстваме, указваме или дори наскърбяваме – все с тези наши думи. Понякога ни носят въжделения, друг път ни разстройват, а нерядко дори ни вбесяват със своята настойчивост.

Смелите ги използват прецизно и дори внимават да не наранят тяхната вътрешна същност, други пък ги завладяват със своето многословно издевателство, а нас предават в оковите на безсмислена власт на нищото.

Понякога, и то доста често, търсим обяснение от другите за изреченото. Нерядко използваме и думи, които съзнателно сме запазили за лична употреба и сега удряме с тях околните. 

Какво величие на несправедливостта е случващото се днес. Думите се разхождат изкривени, назъбени и дори със завързани очи в нашите социални профилни обозначения. Остават там уж продължително, а всъщност съвсем не за дълго време, така че да покажат нашето същностно буйство в измислената незначителна реалност. Понякога придобиват усилващ ефект с безразборното и повсеместно пътуване от профил на профил, придружени с необичайно цветна фотографска изразителност. Създават измислени събития, правят нереални истории и стават устойчиво илюзорно реални.

Разкрачени думи блудстват постоянно с нас, поддават се на незнайни творители, които естетично ни заблуждават в новото си обаяние. Каква причудлива и измислена приказка на случващите се думи, които стремително завладяват пространствената публичност. Тяхната истинност не е добра характеристика, защото могат да звучат неприемливо за събралото се множество от неизвестни ползватели. Тяхната арогантност е примамливо изразителна за всички, които са готови да ги аплодират.

Дали правим опит да се замислим какви думи оставяме върху колоните на времето, което ще се опита да ги съхрани по свой различен начин. Дали нашите следовници ще открият чувствата и мислите ни, или ще останат объркани от случвалите се въображаеми събития.

Загърбили същността си да обичаме думите, сме намерили спокойствие в бездната на безумното им използване. Блъскат ни чатове, смс повиквания ни просвирват, мобилни напомняния ни грабват, запазени пожелания или пък готови отговори са на разположение по всяко време. Всичко това е нашият набор от бързото ни уж нормално общуване, а то дори не казва къде оставяме мислите си. Няма съхранено мълчание, няма припряно накъсано говорене или изчервяване от любовно безспокойство, дори думите на любовите обезпокоително ги няма днес. Сега сме се нахвърлили като хищници в подреждане на букви в думи в палавото ни премеждие, което ще бъде заличено с едно докосване на времето.

Зачеркването тук е лесно и дори приятно поднесено неуважение, размахването на безсмислените думи не среща видими препятствия, обругаването е като ритуален акт от жертвоприношение на отминалото ни съществуване, а милосърдните ни призиви са като случайно споходило ни уважение на моментна съпричастност.

Изтриване на създадени думи е бързо и постоянно явление, което отваря рани и създава опасна близост с враговете на поизмърсената ни вяра. Загубихме се в тази социална вакханалия, която непрестанно търсим скрита в джобовете ни или някъде лутаща се в чантата ни. Дори живите ни срещи с хората, в театъра или в притъмнения киносалон са прекъсвани от вибрирането или неприличното бръмчене с принудителното напомняне да не забравим за социалния хаос и че отново са отчели липса на неподозиращото нищо, което е постоянно там.

Каква илюзия на споделените думи, какво разточителство на измислената реалност и какво всемогъщо заблуждение ни е споходило и дори прохожда в изкуствената ни интелектуалност, а естествената сме оставили неизличимо болна в своето поредно стенание.

Древността на думите се бори в неравна схватка за своето оцеляване, чувствата се погубват всеки споходил ни ден след ден, а мислите ни са останали в своята недоразвитост. Дали не ни очаква пагубно земетресение на съществуването ни, което да заличи непристойното ни поведение или мъчително изцеление. Невъзможно е дори да гадаем за своето предстоящо стълкновение с историята на думите, които заринахме със своята постоянна небрежност като детска количка в съседния пясъчник или пък татуирахме в знак на смислена смелост в признание за вечност, която ще си замине с нашата тленност.

Разпънахме на кръст думите, а тяхното възкресение съвсем не е сигурно. Пиршеството на дявола се е вселило дълбоко в тях и не ги пуска да тръгнат дори към замечтано съзерцание на преминала комета. За изцеление няма дори воля да помисли потръпващия труп на думите. Наръч от билки виси и се поклаща ненужно закачен на обруленото от поредната силна градушка дърво. Тяхната лечебна сила е неспособна да ни върне в съзнателното опрощение на случващата се Вартоломеева нощ. 

Дали ще направим опит да разровим вече изхабените мисли поне за ден, за да намерим смислено изражение на останалата ни възможност да споделим чувства и добри думи, е очакване, което вероятно няма да се сбъдне.

Николай Гочев в едно свое експозе беше написал:

….Много са хората, които започват да учат нещо и то да учат с години. Човек подозира, че може да стигне до знание бързо – прочита някоя книга, учи език, чува имена на хора, прочули се като знаещи („учени“), слуша нечии изложения („лекции“) по части от някаква наука. Или пък просто се среща с някои, минаващи за учени, разговаря с тях.

Може би в душата на такъв човек пораства мечта – да бъде „учен“ (интелигентен, образован).

Но този път е труден, и твърде често изисква да се взимат решения – какво и колко да правя и от какво и колко да се откажа. И как все пак изглежда знанието, което искам?

Днес има организации, наречени училища и университети. Те предлагат цяла система за придобиване на знания. Но това, ако погледнем към цялата история, е отскоро. Платон не е завършил нищо, подобно на университет. Авторът на „Премъдрост Соломонова“ – също. Достоевски е учил за инженер, но точно това образование не личи да е послужило в писателската му работа. Тези тримата обаче са съвършено образовани хора.

Аз познавам мнозина, които са прекарали живота си покрай някакви дейности, свързани с образованието (четене, говорене пред обучаеми, писане и издаване на статии, есета, книги, преводи и др.). Те са на различна възраст, нямам предвид само най-възрастните. Трудно е да се каже кои от тях са образовани. Но си мисля, че някои, и то не малко, живеят с усещането, че са претърпели неуспех по този път – че не са успели „да се изучат“.

Възможно е такъв човек да си казва (или само да усеща, макар и без да изрича на глас) следното: „Ако аз съм образован, то как може да се твърди, че от образованието има полза? Та аз по себе си виждам, че полза няма – ето, нито съм богат, нито ме уважават, нито съм щастлив. Нима съм учен? Та аз просто повтарям думи. Ако „големите“ учени са такива като мен, кое им е „голямото“? Те, ако съществуват, по-скоро не са такива като мен. Значи съм се объркал, не съм разбрал какво трябва да се прави.“

Нашата скромна причина да се обърнем към Вас e свързана на първо място с уважението ни към българския учител, чиято мисия е да води обществото в неговото развитие, както и към всеки един от Вас за това, че успявате да съхраните Храма на Българското образование и наука в едно доста сложно и противоречиво време!

С пожелание да бъдете здрави и силни! Пазете и бъдете Храм на мъдростта! Честит 24 май!

24 май - Ден на светите братя Кирил и Методий, на българската азбука, просвета и култура и на славянската книжовност

Денят на светите братя Кирил и Методий, на българската азбука, просвета и култура и на славянската книжовност е български официален празник, честван на 24 май. На този ден в България се чества делото на славянските просветители Кирил и Методий и българската просвета и култура, включително и създаването на кирилицата в Преславската книжовна школа.

„Спасявайки делото на св. св. Кирил и Методий, България е заслужила признателността и уважението не само на славянските народи, но и на света. И това ще бъде така, докато човечеството влага истинско съдържание в думите напредък, култура и човечност...“ (проф. Роже Бернар)

Въздигането на Кирил и Методий като равноапостоли и велики християнски учители става в България още с идването на техните ученици през 886 г. В епохата на византийско владичество българската държава изчезва от политическата карта на Европа, но остава „Държавата на духа“, по думите на акад. Дмитрий Лихачов.

Свидетелства за честването на празника са открити в арменския летопис от 1813 г., където се споменава за честване на 22 май 1813 г. в Шумен (Датата 22 май в този летопис може да се приеме, че е по т.нар. нов стил – Григорианския календар). Има сведения, че организатори на това честване през 1813 г. са гагаузи от Шумен.

В съвременната историография се смята, че за първи път в епохата на Възраждането на 11 май 1851 г. в епархийското училище „Св. св. Кирил и Методий“ в гр. Пловдив по инициатива на Найден Геров се организира празник на Кирил и Методий - създатели на глаголицата. Денят 11 май не е случайно избран от Найден Геров – това е общият църковен празник на двамата светии. Във възрожденските източници първите известия за празнуването на Кирил и Методий на 11 май се срещат в „Христоматия славянского язъка“ от 1852 г. на Неофит Рилски. Денят на честването на двамата братя става най-яркия израз на националната идентичност, на българското преклонение пред образованието, науката и културата.

През 1857 г. празникът е почетен в българската църква „Свети Стефан“ в Цариград, заедно със служба и за Св. Иван Рилски. На следващата година този ден е отпразнуван и в Пловдив с тържествена служба в църквата „Света Богородица“, а след това учителят Йоаким Груев произнася вълнуващо слово за живота и делото на Кирил и Методий. Празникът започва редовно да се отбелязва в Шумен и Лом от 1860 г., в Скопие – 1862 г., във Варна – 1863 г. 11 май се установява като църковен празник на светите равноапостоли Кирил и Методий. В София празникът е организиран от учителя Сава Филаретов.

По време на борбите за църковна независимост от началото на XIX век делото на Кирил и Методий е стимул за противопоставяне на гръцката Вселенска патриаршия. След 1878 г. празнуването на Кирил и Методий се развива в две посоки. В свободна България той се ограничава до училищен празник. В Македония и Одринско, които са под юрисдикцията на Българската екзархия, той запазва функциите си и на демонстрация против османското управление, както и против асимилаторските домогвания на сръбската и гръцката пропаганда. Особено значение празникът на Кирил и Методий придобива след Първата световна война.

След въвеждането на Григорианския календар през 1916 г. празникът се чества на 24 май по официалния държавен календар, а по църковния литургичен календар този ден е на дата 11 май. През 1968 г. Българската православна църква, вече със статут на патриаршия, въвежда като литургичен календар т.нар. Новоюлиански календар, чрез който се премахва грешката на стария Юлиански календар. Така денят на Кирил и Методий се почита от църквата на 11 май по църковния календар. Но поради вече установената гражданска традиция светското, гражданското и държавно честване остава на 24 май.

За официален празник на Народна република България 24 май е обявен първоначално през 1957 г. През 1990 г. с решение на Деветото народно събрание (последното за НР България) на 30 март 1990 г. е вписан като официален празник в чл. 154 от Кодекса на труда, а от 15 ноември 1990 г. става и официален празник на Република България (когато Народна република България е преименувана на Република България).

В другите православни държави паметта на братята се е отбелязвала единствено поотделно, на св. Кирил – на 14 февруари, а на св. Методий – на 6 април (дните на тяхната смърт). Всеруският Синод по повод празнуването 1000-годишнината на Моравската мисия на Кирил и Методий взема следното решение: „За спомен на хилядолетието, откакто първоначално бе осветен нашият бащин език чрез Евангелието и Христовата вяра, да се установи ежегодно, започвайки от тази 1863 г. 11 май като църковен празник на преподобните Кирил и Методий!“ След това празникът се чества и в други православни славяноезични страни.

Празникът на Кирил и Методий се отбелязва през Възраждането и сред имигрантите в Румъния и Русия, сред българските студенти в чужбина, сред българите, заточени в Диарбекир.

През 1856 г. Йоаким Груев предлага денят на Кирил и Методий да бъде отбелязван като празник на българските ученици.

На 9 декември 2020 г. празникът е официално преименуван след гласуване в Народното събрание от „Ден на българската просвета и култура и на славянската писменост“ на настоящото „Ден на светите братя Кирил и Методий, на българската азбука, просвета и култура и на славянската книжовност“.