Светли Великденски празници

Търсим думи, за да открием предците си. В думите намираме следи, които ни разкриват мисли и чувства. Научаваме за събития по запазените думи. Времето е заличило много от случващото се, а хората са прикрили част от всичко това, за да оцелее или просто да замълчи завинаги.

Казваме за езика ни, че е богат със своите думи, и търсим смислено обяснение в тяхното използване. Наслагваме ги в една ги пускаме да стигнат до отсрещната страна. Понякога дори не разбираме какво се е случило и какво сме искали да споделим, а то вече е достигнало времето на сбъднатите ни мечти.

Създаваме история, градим традиции или пък трупаме илюзии отново с тези странни редички от думи. Понякога несмислено ги свързваме с нас, а понякога ги караме да страдат и ги наказваме с нашето словоблудство.

Напътстваме, указваме или дори наскърбяваме – все с тези наши думи. Понякога ни носят въжделения, друг път ни разстройват, а нерядко дори ни вбесяват със своята настойчивост.

Смелите ги използват прецизно и дори внимават да не наранят тяхната вътрешна същност, други пък ги завладяват със своето многословно издевателство, а нас предават в оковите на безсмислената власт на нищото.

Понякога, и то доста често, търсим обяснение от другите за изреченото. Нерядко използваме и думи, които съзнателно сме запазили за лична употреба, и сега удряме с тях околните.

Какво величие на несправедливостта е случващото се днес. Думите се разхождат изкривени, назъбени и дори със завързани очи в нашите социални профилни обозначения. Остават там уж продължително, а всъщност съвсем не за дълго време, така че да покажат нашето същностно буйство в измислената незначителна реалност. Понякога придобиват усилващ ефект с безразборното и повсеместно пътуване от профил на профил, придружени с необичайно цветна фотографска изразителност. Създават измислени събития, правят нереални истории и стават устойчиво илюзорно реални.

Разкрачени думи блудстват постоянно с нас, поддават се на незнайни творители, които естетично ни заблуждават в новото си обаяние. Каква причудлива и измислена приказка на случващите се думи, които стремително завладяват пространствената публичност. Тяхната истинност не е добра характеристика, защото могат да звучат неприемливо за събралото се множество от неизвестни ползватели. Тяхната арогантност е примамливо изразителна за всички, които са готови да ги аплодират.

Дали правим опит да се замислим какви думи оставяме върху колоните на времето, което ще се опита да ги съхрани по свой различен начин? Дали нашите следовници ще открият чувствата и мислите ни, или ще останат объркани от случвалите се въображаеми събития“

Загърбили същността си да обичаме думите, сме намерили спокойствие в бездната на безумното им използване. Блъскат ни чатове, sms повиквания ни просвирват, мобилни напомняния ни грабват, запазени пожелания или пък готови отговори са на разположение по всяко време. Всичко това е нашият набор от бързото ни уж нормално общуване, а то дори не казва къде оставяме мислите си. Няма съхранено мълчание, няма припряно накъсано говорене или изчервяване от любовно безпокойство, дори думите на любовите обезпокоително ги няма днес. Сега сме се нахвърлили като хищници в подреждане на букви в думи в палавото ни премеждие, което ще бъде заличено с едно докосване на времето.

Зачеркването тук е лесно и дори приятно поднесено неуважение, размахването на безсмислените думи не среща видими препятствия, обругаването е като ритуален акт от жертвоприношение на отминалото ни съществуване, а милосърдните ни призиви са като случайно споходило ни уважение на моментна съпричастност.

Изтриването на създадени думи е бързо и постоянно явление, което отваря рани и създава опасна близост с враговете на поизмърсената ни вяра. Загубихме се в тази социална вакханалия, която непрестанно търсим скрита в джобовете ни или някъде лутаща се в чантата ни. Дори живите ни срещи с хората – дали в театъра, или в притъмнения киносалон – са прекъсвани от вибрирането или неприличното бръмчене с принудителното напомняне да не забравим за социалния хаос и че отново са отчели липса на неподозиращото нищо, което е постоянно там.

Каква илюзия на споделените думи, какво разточителство на измислената реалност и какво всемогъщо заблуждение ни е споходило и дори прохожда в изкуствената ни интелектуалност, а естествената сме оставили неизличимо болна в своето поредно стенание.

Древността на думите се бори в неравна схватка за своето оцеляване, чувствата се погубват всеки споходил ни ден след ден, а мислите ни са останали в своята недоразвитост. Дали не ни очаква пагубно земетресение на съществуването ни, което да заличи непристойното ни поведение, или пък мъчително изцеление. Невъзможно е дори да гадаем за своето предстоящо стълкновение с историята на думите, които заринахме със своята постоянна небрежност като детска количка в съседния пясъчник или пък татуирахме в знак на смислена смелост в признание за вечност, която ще си замине с нашата тленност.

Разпънахме на кръст думите, а тяхното възкресение съвсем не е сигурно. Пиршеството на дявола се е вселило дълбоко в тях и не ги пуска да тръгнат дори към замечтано съзерцание на преминала комета. За изцеление няма дори воля да помисли потръпващия труп на думите. Наръч от билки виси и се поклаща ненужно закачен на обруленото от поредната силна градушка дърво. Тяхната лечебна сила е неспособна да ни върне в съзнателното опрощение на случващата се Вартоломеева нощ.

Дали ще направим опит да разровим вече изхабените мисли поне за ден, за да намерим смислено изражение на останалата ни възможност да споделим чувства и добри думи, е очакване, което вероятно няма да се сбъдне.

Св. ап. Павел в посланието си до Евреите (13:14) пише: „Тук нямаме постоянен град, но бъдещия търсим!” Ние, християните, в школата на земния живот сме устремени към „Божия град”, към Вечния, Тържествен Йерусалим, ­ града на Божията радост! За нас, християните, истинската радост е: да вярваме в Бога, да познаваме Бога, да вървим след Него и да Го носим в сърцата си!

Възкресението Христово е най-великото събитие на света и затова християните заменили с него празнуването на старозаветната събота. Празникът на Христовото Възкресение е Празник на празниците и тържество на тържествата, Първият ден от седмицата... Възкресението е тържество, смисъл и основа на нашата вяра: „Ако пък Христос не е възкръснал, то празна е нашата проповед, празна е нашата вяра”, говори Христовият апостол (1Кор. 15:14).

Споделете добри чувства и думи за Възкресението Христово!

Великден (Възкресение Христово) е денят, в който християните честват Възкресението на Сина Божи Иисус Христос. В християнската религия на Великден се чества възкръсването на Иисус Христос. То е на втория ден след когато Христос е разпънат на кръст и погребан. Празната гробница е видяна от жените мироносици, посетили гроба. След това Исус Христос се явява на Мария Магдалена, а после и на апостолите. Католическата и Протестантската църква също отбелязват Възкресение Христово. В православното християнство е един от Дванадесетте велики празника и основният подвижен празник в Новоюлианския календар.

Денят, в който според Библията Иисус Христос възкръсва е последният от седмица, известна като Страстната седмица (наречена още Седмицата на страданията - на старобългарски думата "страст" означава и „страдание“ и в случая обозначава преживяванията на Бога Син в течение на нея). Тя съвпада със седмицата, в която евреите честват празника Пасха/Песах (в памет на началото на т.нар. Изход - пътуването на предците им към и около страната Ханаан, след период на многовековна египетска власт над тях), откъдето идва и влиянието му върху хронологията и обредността на Великденските празници. Също традиция, заимствана от еврейската, е за начало на деня в хода на тези празници се приема вечерта на предишния, според светския календар.

Страстната седмица е последната седмица на Великия пост и на всеки един ден от нея се извършват специални църковни служби. Предхожда се от Цветница (когато Исус Христос тържествено влиза в Йерусалим). Всеки ден от Страстната седмица се нарича велик – Велики понеделник, Велики вторник и така нататък, с изключение на Разпети петък - денят на смъртта на Месията. Завършва с Великден. У православните християни, денят след нея е обединен с неделята ѝ в продължаващо честване на Великден и е известен, като Светъл понеделник, както и изобщо цялата седмица, започваща с него е наричана Светла седмица. С нея започва период от 40-50 дни, известен като Великденски период.

В християнската религия на Великден се чества възкръсването на Исус Христос. То е на втория ден след когато Христос е разпънат на кръст и погребан (в една скална ниша). Празната гробница е видяна от жените-мироносици, посетили гроба. След това Исус Христос се явява на своята сподвижница Мария Магдалена, която отначало решава, че някой е преместил трупа му и дори го взема за човека, който го е направил, а после - и на апостолите, т.е. на най-близките си ученици. Скоро се изяснява, че Исус не е умрял завинаги, а е претърпял адски мъки в полза на човечеството и след явяването си на тези хора ще се издигне жив до Отца. Именно с тази цел, както и за да установи Нов завет, са се е случили, според Библията, неговите живот, смърт и възкресение.