Обич (Подир сенките на човечността)

Сгърчени са днешните ни мисли и нямат дори най-малко желание да се протегнат и да се събудят от нощното будно сънуване. Полуунесени в своя сън се надигаме да погледнем нещото, което предстои да ни разбуди. Съботното ни събуждане е някак меланхолично и дори нежелано. Няма го нормалното (нормално ли наистина?) бучене на големия град, което ни съпровожда в това обичайно време, а автомобилите са попаднали в някакво нарочно уговорено междучасие. Почти нареден пъзел с многохилядни частички се е проснал в своя зелен оттенък и очертава силуетите на омайна картина, която е промушена от стрелите на незнаен лък – липсващи пространства, които като бодлива тел са се настанили спокойно в този още незапълнен пасторален визуален очерк. Заниманието на околните скоро ще постигне своето пространствено измерение и ще осигури временна наслада от механичното творение на създадената изразителност.

Нещо рязко строполяващо се се опитва да прекъсне съботното проясняване и натрапчиво повтарящо се търси сили да се настани в това наше общуване. Нелепо и дори неприемливо е такова вмешателство в свободното наречено време за правене на други неща, които не се събират в делничното ни разпределение.

Една дъждовна вечер
от тъга,
от самота
и от не знам какво
реших да прочета на глас
написаното през деня стихотворение.

Сам себе си иронизирайки,
се поклоних пред рибките
и казах:

– Ще позволите ли да рецитирам стихове?

Прочетох им едно цинично,
антиобществено стихотворение.

(Както казва онзи,
дето ще се появи на края.)

Когато ги погледнах пак,
лицето ми се вкамени от изненада –
цветът им беше станал сивочерен;
с огромни челюсти
и остри зъби
приличаха на мънички акули.

Не се докоснаха до водните бълхи,
които им насипах от пакета,
с презрение отминаха трохите хляб.

„Прекрасното в поезията или жертва на декоративните рибки“, 
Константин Павлов

Въдворени в светлината на този ден започваме поредното лицемерно общуване със себе си. Нахълталите чужди звуци само засилват нежеланието ни да продължаваме да правим това усилие. Неискреното поведение, че това е най-смисленото нещо, ни прави дори истински лъжци. Ще продължим да залъгваме измислената си реалност с това си поведение и с очакването, че ще убедим самодоволното си присъствие за съвсем пълноценно. Дори и привидно това да бъде така ще е достатъчно неприятно в своето крайно изражение. Ще пропуснем ли най-важното представление с низ от изискани заобиколки, които ще притурваме всеки път като пришити пайети на някоя стара дрешка, за да покажем в каква действителност на изискано въображение сме попаднали. Колко ненужни ще се окажат тези напъни и в каква несъстоятелност на мислите ще не довеждат всеки път на това измислено заблуждение.

Хаотичните размахвания на ръцете и неволните поклащания на главата са толкова отчаяно съпроводени със силното притискане към гърба на добре опакования и подсигурен с допълнителни меки възглавнички фотьойл. Ярките цветове, които пристигат от огромния телевизионен екран, който предвидливо сме озаптили от звуковата му ефектност, само променят нюансите на пристигащите от прозореца светлинни потоци. Ръцете ни са отпуснати като прекалил резултат от силен махмурлук, но дори непосилно по-тежки са от всеки друг път и без това да е било съпроводено с алкохолните отпечатъци на предходния ден. Мисловните крайни хидроксилни групи се бяха свързали в необичайна комбинация с тежки и крайно неприемливи съждения. Това бе довело до непоискана реакция в това ни днешно препятствие. Опитвайки се да открием и най-остатъчните сили в душата си, за да ѝ помогнем да прояви поне малко разбиране към нашето съществуване, се натъкваме на пристигналото ново рязко проблясване от екрана и последващо спиране в трептение на някаква неясномътна картина.

Аз всяка вечер им четях
развратните си стихове
(както казва онзи,
дето ще се появи на края),
а те растяха
и се озверяваха.

Превърнаха се в истински акули.
Аквариумът трудно ги побираше,
а котките не ги задоволяваха.
Нататък всичко се разви мълниеносно
и закономерно:
когато им четях най-страшната от моите поеми,
аквариумът изпращя
и се пропука.

Акулите изскочиха навън.
По-кротката разтвори челюстта си
и ме глътна.

А другата изяде гардероба,
където беше скрит един доносчик.

„Прекрасното в поезията или жертва на декоративните рибки“, Константин Павлов

Открихме съборени очаквания, напиращи незнайни герои и много търчащолутащи се хора, които разпиляваха своята същност в разни и необратими терзания. Всичко някак странно се разпадаше без да потърсим дори някакво оправдание за това си безсмислено действие. Дори многобройните обитатели на някой мравуняк изглеждат целенасочено последователни в своите действия, които лесно обясняваме с тяхната нужда от бъдещо оцеляване. Тези хора днес дори бяха изгубили вътрешния си инстинкт за съхранение с цел бъдещото си жизнено съществуване. Къде пропаднаха детските желания, къде затворихме мечтите си, а остана само неистовото желания за показно самоубийство.

Аз
ще построя една висока кула.
Много висока кула.
Най-високата кула!

От върха й
с бог ще разговарям
и ще се надпявам с космонавтите.

За да бъде вечна
и неразрушима,
в нейните основи ще зазидам –
сянката на моята жена,
сянката на твоята жена,
сенките на майките ни,
сенките на нашите деца…

Нужни са ми сенките на цялото човечество!

Майсторе,
ела да чиракуваш!

„Българо-вавилонско стихотворение“, Константин Павлов

Рязко движение ни удря в поназъбилото се стъкло, което покрива полицата на шкаф, прилепнал до познатото ученическо бюро. Тук въздухът е поизоставен от свежестта на деня като забравената овехтяла книга, която стои полуотворена на долния рафт. Тази свещена детска обител отдавна стои изоставена. Нейният стопанин е тръгнал да продължи нанякъде. Цялото ни тяло потръпва в неспокойното преживяване на някакво тайнство, което винаги си остава наше от раждането и до самия му край. Миниатюрните порцеланови човечета се спотайват в ъгъла в своята събрана разновидност, а някакви дипляни с картинки се подават раздърпано от всички страни. Блуждаещите очи търсят да споделят присъствалия с години тук поглед, но той се е насочил някъде сега в своите нови очаквания, като само от време на време идва да ни сподели своето съществуване. Пътуват чувствата в някаква бездна, осеяна с най-светлите звезди на своя небосклон, и това ни кара да потъваме в този наш безкрай…

Болезненото впиване на този поизострил се ръб ни отпраща да отворим по-широко открехнатия прозорец, с което да поуспокоим раздразнената до краен предел чувствителност и да възпрем мокрите вълнения в очите ни. Безпощадността на това невидимо присъствие си остава нашата малка тайна, която споделяме в обичта на отминалите години и надеждата на идващите нови.

Омръзна ми да бъда нощна смяна.
От тъмнината станах суеверен.
Приятел ми е,
враг ли е,
еднакво го отбягвам.

С точността на прилепи се разминаваме.
Станал съм несигурен и подозрителен.
Вече по инстинкт налучквам само
кой ми се усмихва в тъмното
и кой се мръщи.

… Иска ми се бодър да посрещам слънцето.
Може в първия момент да зажумя.

Ще свикна.
Някаква си птица сутрин пеела –
славей ли, какво ли го наричали…

„Второто капричио за Гойя“, Константин Павлов

Месопустна задушница

В православната традиция съществуват няколко особени дни, в които е прието да се поменават починалите. Тези дни се наричат Задушница и се падат винаги в събота. Седмица преди началото на Великия пост се отбелязва Вселенската Месопусна задушница. Нарича се така, защото се отбелязва ден преди Месни заговезни. Вселенска е, тъй като се извършва от цялата Православна църква. Освен това на нея се споменават не само нашите роднини, но и тези,които са починали в самота, без близки; както и умрелите от внезапна,неестествена смърт: по време на пътешествия, при пожари, от глад и студ.

За съжаление, тези починали обикновено не са погребани с псалмопения и молитви.Именно затова светите Апостоли, отците на Църквата са установили в този ден да се споменават всички починали, които са православно кръстени.

Според учението на Православната църква душите на умрелите с вяра в Христа, но не смогнали приживе да покажат достойни плодове на покаяние, могат да получат облекчение в своите задгробни страдания, дори и напълно да се освободят от веригите на ада и да достигнат до блажено възкресение по молитвите на членовете на земната Църква за тях, особено ако тези молитви се съединяват с принасяне на безкръвната жертва – тялото и кръвта Христови, а също чрез благотворенията,които се правят с вяра от живите за паметта на тия починали хора.

Вярваме, че душите на умрелите блаженстват или се мъчат, според делата си.Откак се разделят с телата, те веднага преминават или към радост, или към печали скръб, обаче не чувстват нито съвършено блаженство, нито съвършено мъчение,защото съвършено блаженство или съвършено мъчение всякой ще получи след общото възкресение, когато душата ще се съедини с тялото, в което е живяла добродетелно или порочно.

Душите на хора, които са паднали в смъртни грехове и при смъртта си не са се отчаяли, но още преди да се разделят с настоящия живот са се покаяли, само чене са успели да принесат никакви плодове на покаяние (каквито са молитвите,сълзите, коленопреклоненията при молитвени бдения, съкрушенията, утешаването на бедни и изразяването в постъпките си любов към Бога и ближните — всичко това,което Вселенската църква от самото начало смята за богоугодно и благопотребно),душите на такива люде слизат в ада и търпят за сторените от тях грехове наказания, без да се лишават обаче от надежда да се облекчат от тях.

Облекчение пък ще получат те, по безкрайната благост, чрез молитвите на свещениците и благотворенията, които се вършат за умрелите, а особено със силата на безкръвната жертва, която свещенослужителят принася отделно за всеки християнин заради неговите близки, а пък общо за всички всеки ден принася Вселенската и апостолска църква.

В този ден православните християни отиват на църква, тъй като на Задушница във всички храмове се отслужват общи панихиди. Запалват свещи за упокой и записват имената на скъпите си починали близки, за да ги прочете свещеникът в края на заупокойната служба. Духовникът прекадява и освещава поменната трапеза, след което присъстващите раздават на по-бедни хора от донесената храна – милостиня за душите на починалите. В някои Поместни православни църкви донесените продукти се събират и раздават в домове за възрастни хора, за деца, лишени от родителска грижа или се оставят на служителите в храма.

Отворете „Православния молитвеник” – там след утринните молитви следват молитвите за живи и за починали. Никой да не се лени да се моли за отишлите си от нас близки, тъй като те вече нищо не могат да направят за себе си. Един дени ние ще минем през вратата на смъртта и ще се нуждаем от молитвите на живите като от хляб и вода.

След общата панихида в църква обикновено се отива на гроба, за да се оплеви тревата, да се запали свещ, да се поставят или посадят цветя - гробът да не изглежда занемарен и забравен. Като поменавате починалите си близки на гробището, не оставяйте върху гроба никакви хранителни продукти – това са езически обичаи, които нямат нищо общо с православната традиция. Най-доброто,което може да направите за скъпите си покойници, е да прочетете за тях заупокойна молитва или да извикате свещеник да я прочете, да помолите Господ да им прости всички грехове и да ги приеме в небесното Си царство. Амин.