Имам право!

Времето откъсва от душите ни мисли, чувства, думи, въздишки и много обич. Разпилява ги понякога като есенна вихрушка върху полепналите листа по постоянно влажната повърхност. Оставя ни замечтано замислени какво прави този късен есенен вятър, но той отново продължава със своето забавление да търси форми и начин да ни изпрати своите послания. Сутрешният полъх напомня за пристигналата студенина и слага заскрежените опаковки на потъмнелите листа. Денят е толкова мъглив и почти непрогледен и не позволява дори и кратките слънчеви оттенъци да се прострат спокойно върху душите ни. Присвили се в себе си, прибързано се опитваме да преминем през студенината, която днес е обгърнала всичко.

Сега няма излишества, няма пропилени думи, няма объркани послания, а подредени очаквания. Сега няма безсмислени творения, няма измислени герои, а тежки признания:

Нямам ли право и аз да бъда щастлив
или поне възможност да живея свободно?
Защо е създаден този свят тъй красив,
щом животът ми трябва да е богоугоден?

Нямам ли право на истински чувства
или да избирам с кого да ги споделя?
Защо ми е тогава това робско изкуство,
щом няма начин оковите аз да сваля?

Из „Нямам право“, Павел Матев

Човешкият ни живот е безкрайно търсене на чувства и споделени мисли. Понякога подредени, друг път натоварени с болка и обич, трети път – с очакване и пропуснати трепети. Всичко се случва и то остава в написаните думи. 

Ти си тежка зараза ,
ти си болест коварна,
ти си зло, ти си проказа,
ти си просто кошмарна,
ти си огън изгарящ,
ти си ужасен пожар,
ти си пламък догарящ,
ти си ненужния дар,
ти си смъртта черна,
ти си последния зов,
ти си за други безмерна,
за мене си нищо любов!

Из „Ненужно“, Павел Матев

Отново се лутаме в мечтите си, отърсваме прахоляка от забравени спомени, оглеждаме избледнелите фотографии, които са останали в едно неизречено минало, което като че ли е пропаднало в някаква бездна на безкрая. Търсим и намираме упование в изострената ни чувствителност, откриваме смисъл в безсмислието, търсим оправдание в безнадеждно пропиляното съществуване и пак откриваме, че ни се иска да имаме мечти, събрани за бъдеще.

Къде си, моя несбъдната мечта?
Къде си, моя любов споделена?
Къде си, моя далечна звезда?
Кога ще се върнеш при мене?
Къде си, моя тайна пътека?
Къде си, моя скрита надежда ?
Къде си, моя безкрайна утеха?
Кога пак нежно ще ме погледнеш?
Къде си, моя очаквана радост?
Къде си, моя търсена лудост?
Къде си, моя жадувана сладост?
Кога отново ще те целувам?

Из „Кога“, Павел Матев

Уроците са преминали, животът препускащо е пребледнял и ни чака за сбъдване на последното ни очакване. Геройство вече не е нужно. Вещите имат своята непотребност, мислите са оскъдно недостатъчни, а погледът е покрит със сива мътност. Стореното е оставено на тази камара, която събирахме в годините. Стопихме предразсъдъците, изгонихме напористите неочакваности и вече сме готови за своя полет в безкрая – без озадачена романтичност и претруфена придирчивост. 

Защо не можем като птиците
да сме щастливи всяко лято?
Угасва пламъка в зениците
като звезда във мътно блато.
И става тъй че под чадърите
на привлекателни омрази
жадуваме за милосърдие,
което любовта да пази.
И само да не сме самички
и вяра в дружбата да свети –
приемаме от безразличните
най-безучастните съвети.
А сетне плачем от плесниците
на изменилите приятели
и че не можем като птиците
да сме щастливи всяко лято.

Павел Матев е роден на 6 декември 1924 г. в село Оризово, Чирпанско, в бедно семейство. Баща му бил самоук, но прочут цигулар, знаещ хиляди народни песни, но почива рано, а майка му била земеделска работничка. Павел Матев има брат и сестра. Детството на поета е бедно – бил е воловарче, орач, жътвар, градинар, косач и лозар. За да отиде да учи в гимназия в Чирпан, майка му си продава косата на перукери за 2500 тогавашни лева, колкото струва таксата за гимназията. Това провокира Павел Матев да напише през 1954 г. стихотворението „Писмо до мама“, което влиза във втората му стихосбирка и което 20 години по-късно в изпълнение на Емил Димитров става една от любимите песни на поколения българи и до днес.

Павел Матев завършва гимназия в Чирпан през 1938 г. По онова време младият Матев вече пише, публикува в различни издания. Завършва славянска филология в Софийския университет през 1949 г. Работи известно време в Комитета по кинематография, а по-късно е заместник-главен редактор на списание „Пламък“, главен редактор на списание „Септември“ и председател на Комитета за изкуство и култура в продължение на девет години. Завежда отдел „Изкуство и култура“ на ЦК на БКП. В този период делата на поета са повече от думите му. Обществената му кариера е впечатляваща: работил е в Комитета за наука, изкуство и култура (1949 – 1951); редактор в Комитета за кинематография (1951 – 1956); зам.-главен редактор на сп. „Пламък“ (1956 – 1958; 1964 – 1965); гл. редактор на списание „Септември“ (1964 – 1966); председател на Комитета за изкуство и култура (1966 – 1975).

В периода 1978 – 1979 г. оглавява Комитета за българите в чужбина, а от 1989 до 1990 година е председател на Съюза на българските писатели. Депутат е в V, VI и VII народно събрание. Въпреки обществената си ангажираност, Матев не спира да пише и има издадени над 40 стихосбирки. Поетът има десетки отличия и награди, сред които: „Заслужил деятел на културата“, „Народен деятел на културата“, „Лауреат на Димитровска награда“, литературни призове: „Пейо Крачолов Яворов“ (1973), „Подпоручик Димчо Дебелянов“ (1981), „Пеньо Пенев“ (1998), голямата награда на ръба на два века“ в конкурса на в. „Труд“ „Златният ланец“ (2001), „Орден Стара планина“ I степен (2005).

Павел Матев е един от любимите лирици на няколко поколения българи. Редица негови стихове се превръщат в текстове на шлагери на любовната поп песен.

В началото на 2000 година поетът драматично напуска апартамента си в центъра на София, принуден от тогавашната власт. Премества се в малка къща в края на София, където написва последните си книги.

Умира на 4 февруари 2006 г. в София от заболяване. На Павел Матев е наречена улица в квартал „Симеоново“ в София.