За границите и времето

„Границите често се менят. Макар и по-рядко, понякога и моретата напущат бреговете си. Но и от една някогашна граница, и от едно изсъхнало море всякога остават неизличими следи, които продължават да говорят за един изчезнал, но странен и непознат живот.“

Със създаването на света се появява и човекът. Още от раждането си той започва да се бори за своето място в обществото. Преминава през много изпитания, за да се изгради като личност. В продължение на години помъдрява и се превръща в разумно същество, готово да понесе отговорността за постъпките си и да преодолее всички препятствия, които му изпраща Бог. Човекът не се ражда научен, учи го животът. И колкото по-мъдър е един човек, толкова по-добро поведение има. Мъдростта просветлява лицето на човека. Човек може да придобие широка информираност, може да бъде най-правилно ориентиран в практическия си живот. Това е полезно за него, но дали е достатъчно – не се знае. Мъдрият не само прилага знанието си в живота, сам той създава това знание. На него са известни причините за случващото се в света. Той предвижда крайните резултати, повлиява върху развитието на събитията.

Мъдрият живее в света и в същото време е над света. Той може да се дистанцира от него, да го погледне отгоре или отвсякъде, може да го вмести в ума си. Мъдростта ни помага да се ориентираме в действителността, в която живеем, и в същото време – да се съобразяваме с принципите на общността. Защото всеки от нас има ум, но не всеки знае как да го използва, а смята, че след като е умен, е перфектният и може всичко.

Това далеч не е така, защото не е достатъчно да имаш добър ум. Далеч по-важно е добре да го прилагаш. Умът може да ни помогне при разрешаването на определени ситуации. Чрез ума си можем да спасим човешки живот, да спечелим доверието на определени личности, да успеем в живота – в личен и професионален план, но и да направим неща, за които може да съжаляваме после. Умът може да ни послужи в училище, в университета, в работата… Трябва да внимаваме как използваме ума си. Знанието е висока цел на хората. Именно то, знанието, им осигурява разумен и успешен живот. Стремежът към знание се мотивира не само от неговата полезност. Особено съществени са целите, за които ще се използва, както и моралните съображения, с които подхождаме към неговото придобиване. Затова и придобиването на знание би трябвало да се предшества от израстване – морално и интелектуално, с ясни представи за последствията от делата на човека. Понякога се случва, стремежът към знание да доведе до възгордяване на неблагородния човек.

„Нека във всяка българска къща да има по някоя българска книга – хубава книга, която и да била, от когото и да е. Тя може да бъде една вещ, но може да стане и една светиня – са думи написани от големия български писател Йордан Йовков.

Само по себе си знанието е сила. Чрез него човек може да се реализира във всички области на науката и да се превърне в най-добрия специалист. Защото то е самоцелно благо, за което човек трябва да се труди повече, отколкото за спечелването на сребро и злато. Със знанието не могат да се сравнят нито скъпоценните камъни, нито блясъкът на царските дворци. Всички тези ценности украсяват тялото на човека, а знанието е вечно украшение на безсмъртния дух. Плодовете на знанието личат в разумните дела и житейските успехи, но най-ярко се проявяват в спокойствието на духа – висша зрелост на човешката способност да съжителства с хората като с братя. Знанието можем да наречем още дърво за живот на ония, които го придобиват. То удовлетворява духовните потребности на хората и ги храни. Знанието е залог за вечен живот. Подтиква хората към лично съвършенство, вдъхновява човешкото творчество и придвижва световния напредък. Комбинацията или съчетанието от добър ум, който прилага знанието, правят човека разумно същество, подготвено за живота. Вярвайте в себе си и във вашите възможности, но не прекалявайте! Бъдете такива, каквито сте!

Николай Гочев в едно свое експозе беше написал: … Много са хората, които започват да учат нещо и то да учат с години. Човек подозира, че може да стигне до знание бързо – прочита някоя книга, учи език, чува имена на хора, прочули се като знаещи („учени“), слуша нечии изложения („лекции“) по части от някаква наука. Или пък просто се среща с някои, минаващи за учени, разговаря с тях.

Може би в душата на такъв човек пораства мечта – да бъде „учен“ (интелигентен, образован).

Но този път е труден, и твърде често изисква да се взимат решения – какво и колко да правя и от какво и колко да се откажа. И как все пак изглежда знанието, което искам?

Днес има организации, наречени училища и университети. Те предлагат цяла система за придобиване на знания. Но това, ако погледнем към цялата история, е отскоро. Платон не е завършил нищо, подобно на университет. Авторът на „Премъдрост Соломонова“ – също. Достоевски е учил за инженер, но точно това образование не личи да е послужило в писателската му работа. Тези тримата обаче са съвършено образовани хора.

Аз познавам мнозина, които са прекарали живота си покрай някакви дейности, свързани с образованието (четене, говорене пред обучаеми, писане и издаване на статии, есета, книги, преводи и др.). Те са на различна възраст, нямам предвид само най-възрастните. Трудно е да се каже кои от тях са образовани. Но си мисля, че някои, и то не малко, живеят с усещането, че са претърпели неуспех по този път – че не са успели „да се изучат“.

Възможно е такъв човек да си казва (или само да усеща, макар и без да изрича на глас) следното: „Ако аз съм образован, то как може да се твърди, че от образованието има полза? Та аз по себе си виждам, че полза няма – ето, нито съм богат, нито ме уважават, нито съм щастлив. Нима съм учен? Та аз просто повтарям думи. Ако „големите“ учени са такива като мен, кое им е „голямото“? Те, ако съществуват, по-скоро не са такива като мен. Значи съм се объркал, не съм разбрал какво трябва да се прави.“

Пак Йордан Йовков казва: „Границите често се менят. Макар и по-рядко, понякога и моретата напущат бреговете си. Но и от една някогашна граница, и от едно изсъхнало море всякога остават неизличими следи, които продължават да говорят за един изчезнал, но странен и непознат живот.“ Нека направим така, че да оставяме следа в това което вършим!

Една мисъл на Стив Джобс, която добре описва нашето ежедневие…

„За лудите, за различните, за бунтарите, за размирниците, за кръглите гвоздеи в квадратните дупки…за онези, които виждат нещата по различен начин – те не обичат… правилата… Можеш да ги цитираш, да не се съгласяваш с тях, да ги възхваляваш или да ги очерняш, но единственото, което не можеш да направиш, е да ги игнорираш, защото те променят нещата…Те бутат човечеството напред и макар и някои да ги смятат за луди, ние виждаме в тях гении, защото онези, които са достатъчно луди, за да мислят, че могат да променят света, са онези, които наистина го правят.“

Каква ирония на времето и пространството – нашият Йордан Йовков е дал отговор и на тези въпроси много преди да ги зададем: „Кои са тез, дето съдят хората и редят световните работи, кой им дава таз сила, имат ли господ? Не са ли родени и те от майка и няма ли да умрат като всички хора?“

И нека си припомним думите му: „България! Какъв дълбок и нов смисъл има тая дума. Как трепва и боли душата, как всяка буква дълбоко се връзва в нея, всяка буква открива жива, мъчителна рана.“

Йордан Йовков е роден на 9 ноември 1880 година. Той е петото дете на Стефан Йовков и Пена Бойчова. Преди него са Йосиф, Николай, Съба и Бойчо, а след него е Коста. Йовков преминава детските и юношеските години в родното си място (Жеравна). Учи в Жеравна, а след това през 1895 година завършва основното си образование в Котел. Завършва Първа мъжка гимназия в София през юни 1900 година. Учителят му по литература – поетът Иван Грозев, му предсказва бъдеще на писател.

След дипломирането си живее в с. Мрамор, където се преселва семейството му. През септември 1900 година се мести в село Долен извор, където е назначен за учител. Завършва Школата за запасни офицери в Княжево (1902 – 1904), като по време на обучението си публикува първата си творба – стихотворението „Под тежкия кръст“ (вестник „Съзнание“, бр. 9, 26 октомври 1902 година). През февруари 1904 година се уволнява от армията с чин подпоручик от запаса и записва в Юридическия факултет на Софийския университет, но смъртта на баща му осуетява следването му.

Есента на 1904 година Йовков се завръща в Долен извор и учителства в различни добруджански села до 1912 година, когато е мобилизиран. На 20 септември 1912 г. е мобилизиран и пристига в 41 пехотен полк в Бургас заедно с по-малкия си брат Коста. Участва в Балканската и Междусъюзническата война като командир на 5 рота във 2 дружина в 41 пехотен полк. На 18 юни 1913 година е ранен в крака по време на битката при Дойран, а на 28 юли е произведен в чин поручик.

След войните Йовков се установява в София и работи като редактор на списание „Народна армия“, където в брой № 1 публикува очерк за Балканската война – „Утрото на паметния ден“. След като списанието престава да излиза, Йовков е принуден да търси работа и с помощта на Григор Василев е назначен за библиотекар и редактор на списание „Преглед на Министерството на вътрешните работи и народното здраве“ в Отделението за социални грижи и благотворителност.

Остава на работа до 11 септември 1915 година, когато отново е мобилизиран и изпратен в град Ксанти, в новосформираната 9 погранична дружина. На 10 юли 1916 година е командирован в редакцията на списание „Военни известия“. На 1 януари 1918 година „За изслужено време“ е повишен в чин капитан. Същата година в София среща Деспина Колева, която по това време е студентка последна година в Историко-географския факултет на Софийския университет. Двамата се женят на 15 декември 1918 г. в Добрич, откъдето е родом Деспина. След края на Първата световна война настъпва един от най-тежките периоди в живота на Йовков. Втората национална катастрофа го заварва в Добрич. След трудни дни, изпълнени с душевни терзания и материални несгоди, и след като Добруджа е върната на Румъния, Йовков минава нелегално границата и се установява във Варна, където на 9 октомври 1919 г. се ражда единствената му дъщеря Елка. Временно е назначен за делегат на Комисията по бежанците. Деспина и Елка се връщат в Добрич, а Йовков остава във Варна, където е учител във Варненската мъжка гимназия до есента на 1920 година. В 1920 година единодушно е избран за член на Съюза на писателите.

След застъпничество на приятели от София е назначен в за редовен сътрудник по печата при българската легация в Букурещ. За жалост постоянно е понижаван в длъжност и местен в различни консулства – секретар към консулското отделение, драгоманин (преводач), поради което в края на 1927 година напуска легацията. На 19 ноември 1927 година е назначен за преводач към Министерство на външните работи, а от 1 ноември е назначен и за сътрудник на вестник „Ла бюлгари“, където работи до 16 декември 1929 г.

В края на 1935 г. министър Георги Кьосеиванов го назначава за хоноруван сътрудник на в. „Нови дни“, където работи само два месеца, преди да бъде закрит на 31 декември. На 21 февруари 1936 г. министър Кьосеиванов назначава Йовков за помощник-редактор II степен в Дирекцията по печата. На тази длъжност го заварва и смъртта.

Последните 10 години от живота му са изпълнени с творчески труд и изтощително напрежение, което се отразява на здравето му. През 19 септември 1937 година заминава на лечение в Хисаря. Оттам изпраща последното си писмо до Деспина Йовкова на 30 септември. Поради влошеното му състояние е откаран на 11 октомври в Пловдив и на 14 октомври е опериран по спешност в Католическата болница там. Открит е рак на стомаха в напреднало, безнадеждно състояние. Също рак в жлъчката, освен това – апандисит. На 15 октомври 1937 година Йовков умира. Погребението му в София се превръща в израз на народна любов и признателност. 

Йовков дебютира като поет. През 1902 – 1911 година публикува стихове (общо 31) в различни периодични издания – в. „Съзнание“, списанията „Пробуда“, „Художник“, „Ново време“, „Ново общество“ и „Бисери“. Лириката му не се отличава с особено богатство и разнообразие на мотиви – започнал като социален поет, по-късно Йовков трансформира социалния протест в резигнация, печал и умора. Първата си белетристична творба – „Овчарова жалба“, с подзаглавие „Старопланинска легенда“ – Йовков публикува в списание „Просвета“ през 1910 година.

Годините, прекарани по фронтовете на трите войни, предопределят тематиката и персонажите в по-нататъшното му творчество. Военните си творби Йовков започва да печата от началото на 1913 година („Утрото на паметния ден“). До 1917 година името му се среща по страниците на списанията „Звено“, „Съвременна мисъл“, „Народ и армия“, на вестниците „Слово“, „Демократически преглед“, „Военни известия“ и „Отечество“. Открояват се импресиите „Те победиха“ (1914), „На старата граница“ (1914), „Безотечественици“ (1914), „Ехо“, разказът „Балкан“ (1915), повестта „Земляци“ (1915) и „Песента на колелетата“ (1924).

В документалните си очерци Йовков обективно свидетелства за войнишките делници и празници – баталните очерци са ярки художествени свидетелства за преживяното по време на войната – от първия ѝ ден до нейния трагичен край. В тях редом с летописеца присъства и есеистът; синтезът се постига чрез емоционално овладяване на военната тема, пречупена през индивидуалното впечатление. Йовков идва в българската литература с една болка, която пронизва всичко, написано от него за войните, и от която се ражда специфичният му хуманизъм. В прозата му няма ожесточение, викове на омраза. Най-значимите си военни творби Йовков събира в излезлите през 1917 и 1918 година два тома „Разкази“.

Въпреки че на два пъти по-късно се връща към баталните сюжети – веднъж с новелата „Последна радост“ (1920) и след едно десетилетие с разказите „Белите рози“ (1930), „Другар“ (1930), „На стража“ (1930), Йовков изчерпва темата, преди да е приключила самата война за България. В известен смисъл тези последни творби са равносметка, сумирала постиженията и недостатъците на периода, през който авторът израства и се налага като писател от национална величина. Ако с „Последна радост“ Йовков прави своеобразна рекапитулация на темата за войните, с повестта „Жетварят“ (1920) възвестява завръщането си към сюжетите и проблемите на българското село. В развитието му на белетрист това е началото на процес, който окончателно оформя идейно-естетическия му свят. „Последна радост“ е кръстопътна книга – в нея са събрани завършекът на един етап и началото на друг.

Когато отсъства от България цели 7 години, тъкмо в чужбина Йовков подготвя трайното си присъствие в националния духовен и литературен живот чрез сборниците „Последна радост“, „Старопланински легенди“ (1927), „Вечери в Антимовския хан“ (1928), „Женско сърце“, „Ако можеха да говорят“ (1936) и романа „Чифликът край границата“, както и незавършения роман „Приключенията на Гороломов“, драмите „Албена“, „Боряна“, „Обикновен човек“ и комедията „Милионерът“. Сборниците „Старопланински легенди“, „Вечери в Антимовския хан“, „Ако можеха да говорят“ се определят жанрово като цикъл от разкази.

Майстор на късия разказ, така наричат големия български писател Йордан Йовков, като 70 негови книги са преведени на над 25 езика, а отделни негови творби – на над 37, сред които и арабски, виетнамски, китайски, персийски, полски, фински, хинди, шведски, японски и други езици. Йовковите творби имат своя свят, своята атмосфера. Тя идва от времето, което Йовков изобразява.