Независимост

„Българинът винаги е обичал да се сравнява с другите, да се мери с тях и дори да им се репчи. И нерядко е имал измамно самочувствие за едно, а смазваща малоценност за друго…“ Марко Семов

Утринното слънце се е разположило удобно и вече е разтикало ранната есенна мъгливост, която е обичайна по това време на годината по тези места. Къщната работа е попривършена и в дворовете се разнася миризмата на печените чушки или приготвената доматена манджа, което ни кара интензивно да преглъщаме.

Каменистата уличка е пригодена само за движение в една посока, а тук то едва ли е само такова. Нашите домакини ни посрещат свойски, независимо че от последната ни среща ни делят повече от тридесет години. Ръкостисканията са силни, а повторните прегръдки идват естествено със своята топлота. Настъпилото продължително мълчание ни дава възможност да вторачим поглед всеки в отсрещната страна, като че ли търсим разликите от миналото изживяно време и следите на отминалото. Грапавостта на пръстите и повърхността на ръцете и смелото им интензивно вкопчване една в друга издават определена притесненост в срещата ни. Някаква прибързаност на стопаните ни отвежда на малката масичка, която е сгушила своето присъствие вдясно от стълбището, което води към дома им. Вече поуспокоили прилива на емоционалност и превъзбуденост, което продължаваме да прикриваме с постоянното придърпване на яката на връхната си дреха, се установяваме в обятията на селския двор.

Очите ни постоянно търсят нещо, което е останало някъде в нашата подсъзнателност от отдавнашни срещи по тези места. Времето е позабравило за своето движение и е оставило някои от своите знаци на същите места или поне така на нас ни се струва.

След смълчаното начало вече всичко си е в обичайния порядък и всички се надпреварваме да разкажем запазени остатъци от спомени и дори да напълним с излишна съдържателност някои от тях, което да подчертае някаква свързаност на времето.

Припомнянето на първата среща в края на осемдесетте години създава очаквания за мили спомени, но от думите тогава са останали само усещанията за вкуса на препечената сланинка и дебело намазаната филия с домашно приготвена лютеница.

Пропуснали сме всички намеци, че трябва да бъде денят с определена празничност, пък и тук на градския площад не се случва нищо, освен нарядко преминаване на някой и друг автомобил. Това ни оставя в спокойствието на това очаквано присъствие и в топлината на приятелската среща.

Днес правим разбор на мечтите си, правим дълъг преглед на споделени и несподелени желания, търсим останали пориви и приемливи оправдания за случили се или неслучили се неща. Проправяме път към онези най-съкровени и дори потайни желания, които са останали непокътнати и до днес. Колко независимо оцеляха тези смислено безсмислени или съвсем обективно правилни надежди е път, който търсим. Сега се съсредоточаваме да упрекваме времето, че не ни се е получило, времето, което се е проявило като лошо похождение. Явна смислена пречка на всичко това, което сме провалили или прекратили, което е толкова нелепо несъстоятелно. Времето, което ни остави беззащитни да живеем в охолство на прибраната тленност, която кътаме като богатство, което е съвсем непотребно.

Свободни или несвободни сме преживели дните си е трудно да се определи, защото всичко това е определена вътрешна потребност, устремът към която все някой ще се опитва да ни попречи. Тази наша свободност дали не е неполезна за това, за което ни е необходима, и дали тя ни дарява с мисли, в които да търсим напредък, също е трудно еднозначно определимо. Днес се определяме като назависими и свободни, а правим все зависими неща и проявления на пълна зависимост. Натрупахме очаквания, взискателно определихме намерения и дори набелязахме цели в смисъл на управление на независима общност, но все не ни се получава това действие. Простичко може да обясним едно от неслучилите се неща, а то е, че ние много се мразим и няма как да бъдем общност, която да бъде независима в своето управление.

И съвсем не е нравоучително всичко това, защото „ние винаги сме се оглеждали за покровител, за чадър, с който да се покрием“ и, както казва Марко Семов, „Народът ни непрекъснато повтаря една грешка. Покажи му един позализан и умеещ да хвърля едри приказки кандидат-депутат и той ще го избере. Покажи му един изпечен мошеник и той ще му се довери. После, като си легне в кревата и наметне халището, тогава ще го претегля колко струва“.

„Ние свикваме с лошото, другите народи го оправят“. Не искаме да повярваме, но ни се случва и пак не търсим колая как да го оправим и продължаваме да си мислим за личното охолство на обеднялата ни душевност, а без дух и сила за каква независимост говорим в днешно и бъдещо време...

„У народа ни не дремят невероятни опустошителни сили, геният му е по-скоро в рушенето, отколкото в съзиждането…“ и при това  „българите никога не са имали причина да вярват в държавата си и държавата на българите никога не е вярвала в тях“.

„Ние приехме ненормалното в живота си за нормално“ и затова всичко ни е ненормално свободно, както и ненормална независимостта. Политиците ще се бранят с възторжени слова за постигнатото, икономистите ще отчитат благосъстоянието, а историците ще почакат да отразят действителността. Всички ще чакаме да се променят нещата, както и по-често сме го правили. Обществото ни ще бъде достатъчно несвободно и в пълна степен зависимо, докато не позволи да намери неспонтанната си интелигентност да не пречи на умните и силните да му помогнат да върви напред, да не унищожава децата си в зародиш и да не прогонва своите нови просветители.

„Превърнахме се в държава, която живее с протегнати за милостиня ръце“. Нека бъдем държава с осъзнатост в действията си, в смисленост в намеренията, яснота в целите си и в доброта в общуването си.

Срещата ни приключва отново с прегръдки и с обещания по-често да се случват такива. Белязана е не с определена празничност, а по-скоро с носталгична привнесеност. Защото все пак ние съществуваме и ще търсим не само оправдателни обяснение за миналите дни, а и смислени начинания в новите… 

......

*Всички използвани в текста цитати са от „Добродетелите на българите“ на Марко Семов