Нашето бъдеще е в знанието

През последните дни все човъркам и не спирам да търся смислено оправдание да кажа, че днес сме по-добри, по-образовани и по-възпитани и трудно намирам отговор на всички зададени и незададени въпроси…

Ние, българите, имаме особено отношение към знанието и получаването на такова. Все търсим и се опитваме да намерим за децата си най-доброто училище, най-добрия университет, та дори и детската градина да бъде най-престижната. В един отрязък от преходното време решихме, че е най-добре да запращаме децата си единствено и само в чужбина, защото там, видите ли, било най-добре. Те, децата ни, започнаха да намират на друго място своята среда и приятели. Все по-рядко се завръщаха при родителите си, а корените ставаха все по-неустойчиви. По-сетне дойде времето на отрицанието, че всичко българско е погрешно и трябва да се промени. И ние хукнахме да променяме и да изменяме, да закриваме и да откриваме и накрая от това ни пламенно действие не се получи особено добро нещо. Това наше нещо е като нищо и май така си продължават нещата в нищото. Селските училища обезлюдяха, та се принудихме да направим средищни попълнения, а то и някои от градските са на същото дередже, но все още оцеляват в това ни битие.

Променяхме планове и програми, та уж да отговорят на поредните нови изисквания и предизвикателства, писахме стратегии и събирахме идеи, сътворихме безброй учебници, помагала и все в интерес на учениците, пък и дано да ни се получи едно положително възвишение в образованието.

Обругавахме, унижавахме и пренебрегваме учителя, а после решихме, че като му дадем що-годе прилично възнаграждение, то сме решили проблемите му. Уви, в тази преходност не успяхме да получим онази възможност на определено уважение към знанието, което е част от онова ни движение напред.

Пропуснахме всички добри предложения и оползотворихме само онези не съвсем добри възможности. Сложихме да управляват знанието непросветени хора, които, получили определената възможност, зачеркваха убедително и безразсъдно всичко пазено през дългите години като най-ценно нещо.

Днес ще „оправяме“ образованието, ще постигаме добри резултати, ще променяме равнища в чужди класации, ще ползваме опит, та ако̀ и да не е съвсем приложим по нашите земи. Най-общо казано – ще се държим пазарно към знанието. То пък взе и се оказа, че не са му потребни всичките тези нови привички и взе, че ни изостави на Съдбата.

И когато дори облечените във власт защитници твърдят, че нещата уж вървят все по-добре, на всички ни е ясно, че днес сме все по-малко образовани, все по-малко възпитани, все по-малко уважителни към околните. Днес сме все по-малко, но това няма особено значение, за да имаме усещането за нещо повече от това малко.

Дано учителят има още сили да издържи на тези неспирни напъни на времето. Навярно затова и все така актуално звучи Ботевото послание, че: „Учителят трябва да бъде търпелив като вол, добър като агне и телесно здрав като битолски просяк“.

Днес управляващите се лутат в търсене на собственото си спасение и пропускат, че нашето бъдеще е в знанието и във възпитанието на децата ни, че времето няма да прости невежеството, а всичко останало е с̀амо следствие на нашето убийствено нехайство към случващото се. Затова, на прага на новата учебна година, нека си припомним думите на Петко Рачов Славейков, които са отговор на всички въпроси, на които се опитваме да открием верните отговори: „Учителите държат бъдещето на народа в ръцете си“.

Честит първи учебен ден!