Съхраненото мълчание на думите

Търсим думи, за да открием предците си. В думите намираме следи, които ни разкриват мисли и чувства. Научаваме за събития по запазените думи. Времето е заличило много от случващото се, а хората са прикрили част от всичко това, за да оцелее или просто да замълчи завинаги.

Казваме за езика ни, че е богат със своите думи, и търсим смислено обяснение в тяхното използване. Наслагваме ги в една и ги пускаме да стигнат до отсрещната страна. Понякога дори не разбираме какво се е случило и какво сме искали да споделим, а то вече е достигнало времето на сбъднатите ни мечти.

Създаваме история, градим традиции или пък трупаме илюзии отново с тези странни редички от думи. Понякога несмислено ги свързваме с нас, а понякога ги караме да страдат и ги наказваме с нашето словоблудство.

Напътстваме, указваме или дори наскърбяваме – все с тези наши думи. Понякога ни носят въжделения, друг път ни разстройват, а нерядко дори ни вбесяват със своята настойчивост.

Смелите ги използват прецизно и дори внимават да не наранят тяхната вътрешна същност, други пък ги завладяват със своето многословно издевателство, а нас предават в оковите на безсмислената власт на нищото.

Понякога, и то доста често, търсим обяснение от другите за изреченото. Нерядко използваме и думи, които съзнателно сме запазили за лична употреба, и сега удряме с тях околните.

Какво величие на несправедливостта е случващото се днес. Думите се разхождат изкривени, назъбени и дори със завързани очи в нашите социални профилни обозначения. Остават там уж продължително, а всъщност съвсем не за дълго време, така че да покажат нашето същностно буйство в измислената незначителна реалност. Понякога придобиват усилващ ефект с безразборното и повсеместно пътуване от профил на профил, придружени с необичайно цветна фотографска изразителност. Създават измислени събития, правят нереални истории и стават устойчиво илюзорно реални.

Разкрачени думи блудстват постоянно с нас, поддават се на незнайни творители, които естетично ни заблуждават в новото си обаяние. Каква причудлива и измислена приказка на случващите се думи, които стремително завладяват пространствената публичност. Тяхната истинност не е добра характеристика, защото могат да звучат неприемливо за събралото се множество от неизвестни ползватели. Тяхната арогантност е примамливо изразителна за всички, които са готови да ги аплодират.

Дали правим опит да се замислим какви думи оставяме върху колоните на времето, което ще се опита да ги съхрани по свой различен начин? Дали нашите следовници ще открият чувствата и мислите ни, или ще останат объркани от случвалите се въображаеми събития“

Загърбили същността си да обичаме думите, сме намерили спокойствие в бездната на безумното им използване. Блъскат ни чатове, sms повиквания ни просвирват, мобилни напомняния ни грабват, запазени пожелания или пък готови отговори са на разположение по всяко време. Всичко това е нашият набор от бързото ни уж нормално общуване, а то дори не казва къде оставяме мислите си. Няма съхранено мълчание, няма припряно накъсано говорене или изчервяване от любовно безпокойство, дори думите на любовите обезпокоително ги няма днес. Сега сме се нахвърлили като хищници в подреждане на букви в думи в палавото ни премеждие, което ще бъде заличено с едно докосване на времето.

Зачеркването тук е лесно и дори приятно поднесено неуважение, размахването на безсмислените думи не среща видими препятствия, обругаването е като ритуален акт от жертвоприношение на отминалото ни съществуване, а милосърдните ни призиви са като случайно споходило ни уважение на моментна съпричастност.

Изтриването на създадени думи е бързо и постоянно явление, което отваря рани и създава опасна близост с враговете на поизмърсената ни вяра. Загубихме се в тази социална вакханалия, която непрестанно търсим скрита в джобовете ни или някъде лутаща се в чантата ни. Дори живите ни срещи с хората – дали в театъра, или в притъмнения киносалон – са прекъсвани от вибрирането или неприличното бръмчене с принудителното напомняне да не забравим за социалния хаос и че отново са отчели липса на неподозиращото нищо, което е постоянно там.

Каква илюзия на споделените думи, какво разточителство на измислената реалност и какво всемогъщо заблуждение ни е споходило и дори прохожда в изкуствената ни интелектуалност, а естествената сме оставили неизличимо болна в своето поредно стенание.

Древността на думите се бори в неравна схватка за своето оцеляване, чувствата се погубват всеки споходил ни ден след ден, а мислите ни са останали в своята недоразвитост. Дали не ни очаква пагубно земетресение на съществуването ни, което да заличи непристойното ни поведение, или пък мъчително изцеление. Невъзможно е дори да гадаем за своето предстоящо стълкновение с историята на думите, които заринахме със своята постоянна небрежност като детска количка в съседния пясъчник или пък татуирахме в знак на смислена смелост в признание за вечност, която ще си замине с нашата тленност.

Разпънахме на кръст думите, а тяхното възкресение съвсем не е сигурно. Пиршеството на дявола се е вселило дълбоко в тях и не ги пуска да тръгнат дори към замечтано съзерцание на преминала комета. За изцеление няма дори воля да помисли потръпващия труп на думите. Наръч от билки виси и се поклаща ненужно закачен на обруленото от поредната силна градушка дърво. Тяхната лечебна сила е неспособна да ни върне в съзнателното опрощение на случващата се Вартоломеева нощ.

Дали ще направим опит да разровим вече изхабените мисли поне за ден, за да намерим смислено изражение на останалата ни възможност да споделим чувства и добри думи, е очакване, което вероятно няма да се сбъдне.