Безкрайното пътуване към себе си

Мъката не е създадена за чудовищата, а за хората.
Но когато хората я чувстват прекалено дълго, се превръщат в чудовища.

Мигел де Сервантес

Маранята се е разположила непробудно в цялото пространство на днешния ден. Дори по-напористите, които искат да пресекат нейната необятност с утринните си разходки, са оставили бързото темпо и се влачат през нейната безплътност, съпроводени от натовареното горещо безсилие, което лятното припичане не отслабва през цялото време на присъствието на ококорилото се слънце. Протяжността на неделния ден е отстъпила на почти всички наши желания и вътрешни терзания и ни е оставила в хладината на притъмените и притворени за външни погледи помещения. Опустелите улици са безпричинно глухи. Пустотата им донася онова необяснимо вътрешно усещане, което непоискано и натрапчиво пристига в мислите ни, за да им устрои непринудена среща. Няма го очарованието на онази безгрижност на тичащи хлапаци по градинките и неокосените буйнали от растителност пространства в почти всеки край на малките пресичащи се улички. От вечерните късни сборища на хора са останали все още несъбраните хартиени остатъци, които само напомнят за неприличното ни човешко поведение.

Днес денят е освободен от напоритостта на превъзбудените, самоуверени и привидно наконтени с повечко ум хора, които някъде са се прикрили да скроят нещо угодно за бъдещето ни. Тяхната невъзможност за успешно проглеждане е толкова силно проявление на цялостното им противоречиво поведение, че дори походката им е заприличала на повреден багер, който клати кофата си в различни посоки, без да успее да я насочи към купчината боклук, която трябва да прибере. Разпиляната ни действителност остава да съберем са̀мо в кофата за боклук, която непрестанно пълнихме в последните години и тя започна да прелива и тече с невъобразимата смрадливост на събралото се вътре в нея нещо. Зловонието се усилва от лятното присъствие на топлината и се засилва от подухващия лек ветрец, който уж се мъчи да укаже някаква посока. Загубихме посоката, а вятърът само ни подсказва, че объркването ни е станало толкова голямо, че дори прикриването на устата и носа с ръка или случайно намерила се хартиена салфетка е отчайващо проявление на нашата невъзможност да се оправим дори с елементарната ни потребност.

Трябва да търсим отново възможност да потребим поне малко чист въздух, който да помогне от непрестанното ни задъхано препускане и затормозване на онези бели дробове, които някак са ни необходимо потребни, за да продължим собственото си живеене. Никакви инстинкти не ни споходиха до тази ни необратима реалност, а все ни отпращаха към привичното ни безгрижие на още едно отминаващо нещо. Едва сега, когато почти се задушаваме от нечистоплътност и се опитваме учестено да вдишваме нещо истинско, се усещаме опасно заблудени в това си съвременно блудстване в нищото. Реалността, макар и доста илюзорна, ни настъпи силно по краката и усилващата се болка от това непривично настъпване ни стъписва и ни оставя в ступор от случващото ни се битие.

„Да мислим, че всичко в този живот ще остане неизменно, в същото състояние, е най-голяма заблуда.“ (Мигел де Сервантес) Пропуснахме да разберем дадените ни възможности и успяхме да се натресем в заблатената реалност, която дори не се сещаме да започнем да отводняваме. Няма спасители и няма да има спасени от това ни препускане в нищото. Все по-тежко става усещането ни за безпомощност. Няма опити за търсене на изход, а само прожекции на нискобюджетни филми или представления на набързо събрали се аматьори. Необяснимо търпеливо продължаваме да ги следим с неистов интерес и да очакваме нещо различно като приключение. Но то приключението е заключено във възможностите на талантливия актьор. С непростима лекота и недомислие ние всички тях, талантливите актьори, успяхме да прогоним и позорно оклеветим и сега ни останаха само тези, които се опитват да бъдат такива, но им липсва способността да бъдат.

В разгара на поредното наше лято финалът и на днешната постановка е сълзливо придирчив и ние, вперили поглед в многочасовата драматургия, почти сме забравили началото. А героите са все един и същи, само дето от време на време им бъркаме имената, защото посредствената им значимост в ролята е почти еднаква във всеки следващ епизод.

Опиянили се от натрупаната лъжливост, която съпроводихме с измислена изтънченост на това нещо, което се получи празно нищо. Омъчнили се от края на тази поредна небивалост се опитваме да се успокоим по обичайната ни българска традиция. Поне за малко да запълним времето с някаква безгрижна смисленост. Вече сме наредили трапезата и всичко отново ще бъде наред и ще продължи в спокойното ни безразличие.

За жалост това ни опиянение е в твърда ограниченост във времето, което се оказва неподвластно на нашите желания и ще ни върне твърде бързо в ново размишление към това нещо, което сътворихме като нищо.

***

„Не наричай нищо „свое“, освен душата си...“ (Мигел де Сервантес) С това ми събуждане душата ми не става по-спокойна и по-весела, а някак погубена в пропусналото минало. Ще се опитваме да я събираме в някаква зависимост и в някаква връзка, а дали въобще това ще се получи е почти непосилна мисия. В тази най-голяма сложност на човешко предизвикателство е въпрос на устойчивост и морална цялост да съберем душите си за някакво бъдещо оцеляване. Дали само оцеляване е потребно във времето и пространство е въпрос с трайна риторичност. Замазахме с дебела блажна боя истината, облякохме я с излишна натруфеност и без приличие в някакви дрехи със залепени „марки“, притурихме умност в празнотата на мислите си и започнахме да изговаряме неща със своята безсмисленост и непотребност. Заобиколихме се с удобства, които не са ни нужни. Прибрахме в мазето спомени, които дори не отваряме и се опитваме да забравим. Заличихме добротата, защото тя не се характеризира с конкурентоспособност. Унищожихме благородството, защото в него липсват пазарни принципи. Забравихме истината в чувствата, защото те не прилягат на новото време. Сега вече отпратихме всичко в своето небитие, а то, новото време отново го няма, защото сме го изгонили далеч от нас.

Мъчно ми е за пропуснатото време и за пропуснатите човеци. Ще потърсим ли малко от останалата ни жива човечност, за да не остане само мъката по това. 

Мигел де Сервантес Сааведра (1547 – 1616 г.) е испански романист, драматург и поет, считан от много литературни критици и анализатори за най-великия испански автор. Неговият роман „Дон Кихот“ (част I, излиза през 1605 г., а част II - през 1615 г.) се приема за един от най-големите шедьоври на световната литература. Заради своя увлекателен стил и тънка проницателност Сервантес придобива известност, сравнима с тази на Омир, Данте Алигиери и Уилям Шекспир. 

Сервантес е роден на 29 септември 1547 година в градчето Алкала де Енарес, автономна област Мадрид. Баща му Родриго де Сервантес бил скромен хирург, дребен благородник (идалго). Бедността преследва цял живот и него, и семейството и великия му син, който по-късно ще каже: „Да бъдеш бедняк, е присъщо за званието на идалго”. 

В търсене на по-добра прехрана за седемте си деца, семейството непрекъсато се мести от град на град. През 1551-ва се установяват във Валядолид. През 1568 г., когато е студент, няколко негови стихотворения са отпечатани в том, публикуван в Мадрид по повод смъртта на испанската кралица Елизабет от Валоа. През 1569 г. Сервантес отива в Рим, където на следващата година започва работа при кардинал Джулио Акуавива. Скоро след това постъпва в испански военен полк в Неапол, Италия. През 1571 г. воюва срещу Османската империя в битката при Лепанто, където губи лявата си ръка. При връщането му в Испания през 1575 г., Сервантес е пленен от средиземноморски пирати. Отведен е в Алжир като роб и е държан там за откуп. През следващите пет години прави няколко героични, но неуспешни опита да избяга. Семейството и приятели му успяват да го откупят през 1580 г. Сервантес се връща в Испания на 33-годишна възраст и въпреки военните заслуги не е назначен на служба в семейство на благородник, което е обичайното възнаграждение за ветерани като него. Неговият пасторален роман „Галатея“ (1585 г.) го прави известен, но постъпленията от неговата продажба са недостатъчни, за да го издържат. Затова Сервантес постъпва на работа в държавната администрация, първоначално като доставчик на продукти за флотата на Испанската Армада и по-късно като бирник. Правителството го вкарва в затвора няколко пъти, защото не може да даде задоволително обяснение за липсата на данък по време на неговата събирателска дейност. Вероятно в затвора у Сервантес се заражда идеята за историята за мъж, който се мисли за странстващ рицар и се опитва да върши подвизи. През 1605 г. първата част от неговия роман е издадена под заглавие „Хитроумният идалго Дон Кихот от Ла Манча“. Тя има такъв отличен прием, че само за две седмици след публикуването ѝ в Мадрид излизат и три пиратски издания. Донякъде заради тях, донякъде заради неумението да ръководи финансовите си дела, Сервантес така и не забогатява от огромния успех на работата си. „Дон Кихот“ е преведен първо на английски език през 1612 година. 

Уникалността на този образ е в неговата виталност и в свободата, която дава на читателя да прочита творбата според своите възможности и възгледи, без това да разрушава магичността на образите. Критиците определят романа като и много испански, и като свързан с конкретна историческа епоха, и дори като автобиографичен. Истината е, че вече повече от четири столетия  творбата подминава опитите да бъде събрана в една рамка или формулировка. Текстът притежава тази неподражаема способност да разбърква условностите и да живее живот, който читателят му сам определя. И макар бленуванията на идалгото непрекъснато да са пробождани от безпощадното желязно копие на действителността, това не го отказва да продължава своето мечтателно пътуване навътре в себе си, което го превръща в желания спътник на поколения читатели.

Всичко това превръща Печалния рицар в универсален символ и по думите на Мигел де Унамуно го превръща в „най-успешно написаното произведение по човечност, на което са били свидетели вековете”. 

Сервантес умира на 23 април 1616 година. На 23 април 1616  г. умира и Шекспир.

В тяхна памет ЮНЕСКО определя 23 април за Международен ден на книгата.