Слова

Памет за днес - Андрей Германов

На 17 юни 1932 година е роден Андрей Германов

Памет за днес - Андрей Германов

От генерали не ме е страх. Страх ме е от фелдфебели.

Андрей Германов

Събуждането е трудно. Усеща се бремето на непълната нощ. Движението на ръцете е мъчително и се случва с такава особена тежест. Напомня продължителната умора от суровия физически труд в предишни години, когато прибирането на полето с царевица се случваше със събралите се набързо съседи и продължаваше от ранните утринни часове до късните вечери. В това време ръцете бяха като изкуствено прикачени към телата ни и се движеха без да усещат наложителното съприкосновение с предметите, които докосвахме.

Тази умора се бе настанила в крайниците ни и тази сутрин и почти бе забравила, че денят отново е дошъл със своята примамлива искреност на процеждащите се светлинки през спуснатите завеси на прозорците. Притихналата приглушеност все още ни даваше възможност да не усещаме бързината на пристигналия ден, който пристигаше със сладостта на сутрешното продължително вглеждане в белия таван или в подреденото пространство около нас.

Това се случваше в късия отрязък от няколкото завзети минути от предстоящото делнично бързане.

Един замислен небосвод, една далечност обозрима.
Един Балкан с корав живот за златен зной и люта зима –
това е моят малък свят. Защото аз съм еднолюбец.
Една страна. Един народ. Една жена – една любима.

Поклащането по коридора на дома ни е като на дрогиран до пределност човек, а стените ни служат за видима устойчивост на крачките към горещия душ.

Силните струи на прекалено топлата вода удрят по особен начин тялото и барабанят като в екстаз на излезлия на бис изпълнител. Опитите на мислите в този отрязък от време да се прояснят се провалят с бързата настойчивост на оставащите минути време до напускането на дома ни.

Разбърканата реалност побягва като илюзия на случващо се нещо, което дори няма особена значимост за съществуването ни. Окончателното ни събуждане не е дошло и след това ни усилие го повеждаме към очаквания ритуал на кафе с кисел натурален сок.

Подреждането на делничните задачи се успокоява, като че ли нещата вече са приключили, а отпуснатото тяло е намерило извивките на кушетката, която ни е приютила в утробата на своето успокоение. Опитът за подредени мисли се разсейва в някаква окончателност от напористите пропуснати обаждания, които очакват ответното позвъняване…

Подредените имена не достигат до размисъл за това какво и как да се случи, макар че вероятно има някаква важност в пропуснатите подранили желаещи за виртуална среща. Отлагам за неизвестно време тези срещи и тръгвам да потърся удобното усещане на подходящите дрехи за този ден. Пролетта напомня за себе си само по цветовете на дърветата, но не и по осезаемото чувство за хладност, което споделя непрестанно с нас в последните дни и нощи.

Че тази къщица е жива, не може никой да оспори!
Когато нощем се събудя, аз трепвам: нещо се отвори!
Вратата с раклата си шепне, огнището свирука в мрака,
дъска клюкарства със дъската и камък с камъка говори.

Избирам да изоставя възможността да се кача в удобното тапицирано кресло на автомобила, дори не забелязвам тунела, който ни отвежда до близката станция на столичното метро.

Тръгвам да се движа по тесните пешеходни зони, които от време на време смущават моето движение с отсъствието си. Малко са прииждащите хора, които не забелязвам, и дори не откривам техните лица, може би защото част от тях са старателно прикрити с шалове, които стоят гротескно по това време на годината. Студенината на този пролетен месец не споделя нашите топли очаквания, а ни подарява поредната зимна принуда на съществуване.

Преминавам през стъклените врати на приземния етаж на една от високите административни сгради. Наличието на топъл и застоял въздух ми създава неособено приятното усещане, но поне ни заставя да разкопчаем връхните си дрехи и да забързаме крачката по тесния и зле осветен коридор.

Немилостива е, така е, жестока е невинността.
Непатила, затуй нехае, жестока е невинността.
Не знае още, че добър е тоз, който има и вина.
Това не иска тя да знае. Жестока е невинността.

Срещата се оказва спокойно интересна, а събеседникът е известен театрален режисьор. През цялото време си мисля, че се опитва да създава разговора в някаква своя последователност, като поставя ролите в ограничителна среда.

Едва ли му се удава тази възможност да подреди все още несъвсем разсънените ми мисли и да устои на пристигащите неискани прозявки. Някак ми се иска прозорците да не са така силно прилепнали и скорошният ремонт да не е толкова старателно успешен със своята енергийна ефективност. Липсата на свеж въздух се явява незнайна пречка за мисловните ми усилия.

Обикновено ний ценим това, което най-ни липсва.
Най-упорито се стремим към туй, което най-ни липсва.
И разпиляваме без ум това, което най-е наше
в стремежа си да го сменим с това, което най-ни липсва.

Срещата преминава своята развръзка в удивителна успокоеност и без нормалните изразни средства на приемане или въодушевление. Дори и отрицанието се е прикрило някъде. Всичко приключва с такава бързина на протяжността, а почти час е преминал в това ни делнично общуване.

Диалогът на телата – непрекъснат, вековечен –
ражда се от дълбината непонятен, но човечен,
пламва от една усмивка, от една лъжа погасва –
вечно нов и вечно остър, и докрай недоизречен.

Денят е преклонил своята същност в делнична безгрижност. Несмутено си върви и очаква настъпващото обедно забавяне като в добрите френски филми – с чаша червено вино. Това пропуснато време на излишество помага на телата ни да се усетят в обедното блаженството на нещо, което се постарало да бъде почивно време.

Бездомни облаци, къде? В непребродимата безбрежност
не ви очаква никой днес. Ала вървете! Вашта снежност
е еталон за чистота и тя на всекиго дарява
по шепа вяра, топлота, по глътка чистота и нежност.

Такава спокойност на протичащия ден ме обърква и ме кара да насочвам мисли и усещания в обезпокоително очакване. Нашето приучване, че не винаги добре случващите се неща са на съвсем добре. Неспокойството ми нараства и продължавам да усещам някаква вътрешна напрегност в останалите часове.

Умът не може да се скрие и умният живее трудно.
По-лесно е да се пропие, че трезвен ще живее трудно.
Но който истински е умен, остава трезвен. Ще се бие,
ще вие, ала ще надвие. И все тъй ще живее трудно.

Колкото да ти се плаче, аз си знам: ще ме забравиш.
Времето върви. Така че… аз си знам: ще ме забравиш.
Смешно. Но сърцата живи са самотни малки спирки
със случайни минувачи. Редно е да ме забравиш.

Веднъж пречупил се, докрая ти вече няма да си твърд.
Веднъж излъгал, в съвестта си ти ще се ровиш като кърт.
Лъжата може да е малка, но няма мъничка лъжа,
тъй както мъничко убийство, тъй както половинка смърт.

Усещането, че денят ще приключи със своята привидна спокойност, ни кара да бъдем продължително време невярващи на случващото се.

Дори остава време за следобедно преживяване с кафе и поизостанала от няколко седмици среща. Идващият събеседник очаква извинение и придава небивала важност на предлаганата тема. Обясненията са толкова безлични и продължително незначителни, че настанилата се отегченост дава възможност да се усети разнасящия се мирис на кафето, дори и подсладено с обилно количество захар.

Никакви придошли очаквания не се зараждат от това продължително споделяне на изобилие от незначещи нищо мисли. Словоблудството бе обладало късния следобед и ни бе поразило с отегчителната атмосфера на притъмненото очакване от току що споделен студен дъжд.

Своята слабост вече разбрах: страх ме е от фелдфебели.
Ял съм от тяхното племе пердах. Страх ме е от фелдфебели.
Падат корони, режими, царе – тяхната армия вечна е.
От генерали не ме е страх. Страх ме е от фелдфебели. 

Ах, тоя вятър, подир който прииждат облачни стада.
Обичам полъха му хладен с предчувствието за студа,
с предчувствието за близък завет, за огън с пукащи главни,
за тежки от росата плитки на рамото ми. Във дъжда.

В днешния заминаващ си ден липсваха победи. Всъщност, дори пораженията се бяха прикрили за друго време и пространство. За това какво точно се бе случило – той, денят, не бе наясно, а се осмеляваше да си отиде завинаги.

Бе преминал от трудността на своето начало в неподозираната спонтанно дошла спокойност на продължението си. Търсил бе своето смислено очакване, бе пропуснал да отбележи своята важност, но бе един от всичките, с които ще запълним живота си. Изморено бе усещането ни от предишното продължително будуване и неспокойно за случващото се занапред.

Денят бе поставил неочаквани терзания, поукротил насложени желания и бе възкликнал в своето неочаквано упорство за забравено минало усещане. Разбит в едно усещане в безбрежната многотия на нещата, неизбежно настоятелно си бе отишъл от нас.

Византия е хитра и лукава – ти няма да превземеш Цариград.
Макар и силен и обвян от слава, ти няма да превземеш Цариград.
Но копието в портите забий, викни пред всички, че си неин враг.
Това ще те направи с нея равен. И ти ще имаш своя Цариград. 

Една илюзия по-малко… Нали така е по-добре?
Една илюзия по-малко. И всеки ще те разбере.
Ти поумня, сърце! Отлично! Една илюзия по-малко.
Сърцето нищо не отвръща. Сърцето иска да умре.

Посъбрах книжата, натрупани в изобилен безпорядък на работната маса, и в същия безпорядък си ги прибрах в двата свободни джоба на чантата, присламчила в голямото пространство тежкия преносим компютър. Там удобно се притискаха и лекарсвените ми помощници, които уравновесяват ежедневно нормалността на кръвно ми налягане, и тези, които се грижеха за прикриване на душевните ми раздразнени терзания. Само болката в шийните прешлени подсказваше за останала от близките дни небрежност, на която е било изложено тялото ми, и сега то напомнеше, че грижите са се оказали недостатъчни добросъвестни за неговото безболезнено съществуване.

Най-хубави листата стават, когато почват да умират.
Те първо леко позлатяват, а после почват да прозират.
И колко е красив лъчът, пронизал някой златен лист,
и колко е красив тогава, видян през този лъч всемирът. 

Недей се връща по местата, където си живял щастлив.
Ще срещнеш само самотата там, гдето си живял щастлив,
ще срещнеш само свойта възраст и свойта мъка и ще бъдеш
съвсем нещастен на земята, там, гдето си живял щастлив.

Опитвайки се да намеря смисленото в днешния отминал ден, попадам на безсмислените социални излияния в различните интернет пространства. Защитаващите едни или други „неща“ са събрали такава свръхчовешка сила и са я отправили с такава ненаситна озлобленост към отсрещната страна, че дори е учудващо как ще съумеят да съберат после разпръснатите си мисли в главите си.

Вероятно това ми придирчиво усещане е онеправдано и съвсем неправилно към сблъскващите се анонимни събеседници, които проливат дори кръвта си в измислената си битност на велики бойци за нищото.

Дали биха съумели и малко от това си вампирство да приложат в реалната действителност – съвсем не е ясно. Какво ли толкова силно и важно е породило тяхното желания за отмъщение, къде се е събрало в телата им силното недружелюбно влияние и къде са успели да придобият толкова тежки и непонятно неприятни думи.

Образите в профилите им са прилежно скрити, а понякога старателно илюстрирани в тъмни разбойнически детски рисунки от комиксите на пореден екстремален разказ в картинки. Толкова изобилие на измислено геройство е споходило тези ми случайни събеседници, че бързам да ги изоставя да се изявяват в техния си свят на безразборни илюзии.

О, боже, разпори небето, да литне бяла перушина,
да скрие пухкав сняг селцето и къщиците до комина,
та да ни хване, тъй мечтан, на село белият капан
и да отдъхне тук сърцето без път, без страсти, без пъртина. 

Малко искам на земята: да си лягам с чиста съвест.
Да не ме боли душата, да си лягам с чиста съвест.
И да мога свойте болки аз пред всички да изкажа,
както казват ги децата. Да си лягам с чиста съвест. 

Ще потъна в синевата, само ехо ще остане.
Вместо мене на земята само ехо ще остане.
Разпилени, мойте думи ще се блъскат о сърцата,
като птици ще се мятат… Само ехо ще остане.

Мълчанието на нощта пристига и ни оставя замислени в безкрайността. Това усещане е толкова хубаво и ни кара да приемем смиреното заспиване на днешния ни ден.

С памет за днес.

Автор:
проф. д.н. Венелин Терзиев
Публикация:
16.06.2024 г. 12:46
Посетено:
362
Линк:
https://kulturni-novini.info/sections/75/news/39393-pamet-za-dnes-andrey-germanov