Снизхождението е белег и на лоша съвест

…и за да виждам ясно сънищата,
аз лягах си със очила.

Атанас Далчев

Времената, някога или днес, не са нито размирни, нито разделни. Времената не са нито интересни, нито безинтересни. Времената са поставили излишества от завист, злоба и много невежество. Дори да напишеш най-добрите думи и изречеш най-смислените слова, те едва ли ще бъдат чути и разбрани, защото в днешното ни време търсим други неща и стойности, измерителите не са съвсем човешки, а поведението ни е просто липса на такова. 

Често нито времето, нито пространството, нито човеците, с които ни се налага да съпреживяваме или изживяваме този човешки живот са тези, които искаме. Мнозина биха казали, че винаги имаме право на избор, но то, правото, ни е обусловено от тези реалности, които не можем така лесно да променим или да преодолеем. И ако днес се заричаме, вричаме или отричаме, то утре със същата сила можем да правим точно обратното.

Реалността е станала само илюзия, колкото и постоянна да изглежда – думи – перифраза на мисъл на Айнщайн, които съвсем точно и правилно описват случващото се не само у нас. Казаното по-горе важи за ония рефлексии и преживявания, които не са породени нито от сетивното, нито от интуитивното приближаване до света. То се отнася до преживяванията, които всеки индивид има, независимо от заобикалящия го свят. Това са тези духовни прояви, които при Атанас Далчев заемат последното място. Защото неговото творчество носи трагизма на зависимостта именно от заобикалящия го свят. Затова днес и сега е толкова важно внимателно да прочитаме и препрочитаме думите на поета и мъдреца Далчев. Те казват достатъчно много, достатъчно вярно и достатъчно точно за действителността, която и днес ни се случва: „Когато мисля за нашата действителност, изкуството, което правим, ми се вижда чуждо и безполезно, прилично на ония лимонови дървета, които всяка година изнасят лете по балконите, а зиме прибират на топло в гостните и чиито плодове, дори и когато узреят, не са добри за ядене“. Вероятно и плодовете, които се налага да берем в последно време, са плод на тези дръвчета от балконите ни.

„Когато възникват за първи път в един самобитен ум, мислите и образите са винаги прости. Те се усложняват и замъгляват по-късно у подражателите.“ – пише Атанас Далчев. Може да го наречем съвременник, може да го чувстваме близък или далечен, но едва ли има някой, който може да си позволи лесно да отрече неговата прозорливост, искреност и много сила, която се е стаила по един странен начин в думите, написани от него. В мерена или немерена реч, те, думите, са част от неговата същност и сила, която за пореден и не последен път ние българите оценяваме и съпреживяваме дълги години, след като тленното му тяло вече не е сред нас. Очевидно отличителна нашенска черта, за която не е необходимо да се търсят много потвърждения – нито в близката, нито в по-далечна ни история. Обичаме да заблуждаваме своята същност, усещане и себелюбие, че някак си всичко започва и свършва с нас.

„Струва ми се съвсем погрешно да се противопоставя красотата на истината. Те може да се различават, но не си противоречат.“ Това е само бегъл щрих от философията на един от най-великите ни и достойни творци, какъвто е Далчев. Именно тази философия той се опитва да отстоява и защитава през целия си живот, толкова сходен на „отворен прозорец“.

„Обичам изкуството, което завоюва действителността, а не бяга от нея, което претопява нещата и явленията и извлича от тях като от руда стройния свят на образите.“ И днес, когато ни е завладяло словоблудство и изричане на подредени думи, които нищо не казват, пак той ни насърчава: „Трябва да се придържаме о конкретните неща. Те ни предпазват от общите фрази и големите, но празни думи.“ Често сам той анализира и търси обяснение за това съвсем непочтено поведение у хората, за да го каже по своя си неподражаем начин: „Резултатът интересува хората повече от причината. Навярно затова мнозина не правят разлика между смешен и остроумен.“ Или пък: „Човекът е изобретателен. Когато не може да се освободи от някой недостатък, започва да го култивира съзнателно. И със самия факт, че е вече искан, недостатъкът му добива и за него, и за другите вид на качество.“

В последно време все по-натрапчиво и силно осъзнавам и усещам, че нито социализмът ни беше толкова социален, нито демокрацията ни – толкова демократична. „Нищо не изглежда по-остаряло от това, което е било ново вчера.“ – пак слова, изречени от Далчев. Всичко това – и социалното, и демократичното – май изглежда остаряло. И за да не звучи достатъчно утопично и не съвсем логично, то съвсем елементарното очакване е да се получи нещо ново и различно. Очакванията да се случи са може би по-големи от възможностите то да се получи скоро и бързо. Еволюционните, дори и революционните процеси ни показват, че това са действия, които протичат в достатъчно дълъг период от време. Да се надяваме, че ще съумеем да преживеем тези трансформации по достатъчно добър социален и в известен смисъл демократичен начин.

„Хората дължат често моралното си тегло не толкова на себе си, колкото на средата, в която се движат. Колцина от нас, попаднали при друго общество, в друга среда, олекват неимоверно много или се обезличават напълно.“

„Най-значителни за нашето развитие се явяват ония преживелици, които не сме искали: войната, нещастията, болестите. Тук е слабостта на възпитанието.“ – пише Атанас Далчев. Трудностите ще идват и ще си отиват, времето ще помага да изтече мътната вода, но ще оставя своята следа както в нас самите, така и в околните. Логичната развръзка е далеч по-проста и по-естествена, но далеч по-сложна за изпълнение и това е свързано с отричането на присъщите ни ценности, човешка същност, както и на отношение. Липсата им, посегателството върху истината, което сътворихме в последните десетилетия, ни водят към все по-трудни решения на иначе не толкова трудни задачи.

Колко смислено в безсмислието го е изрекъл Атанас Далчев: „По някой път е много трудно да бъде човек естествен дори и в смъртта си“. Изпълнихме съществуването си с безсмислието на собственото си его и започнахме по трудния начин да разбираме, че реториката е „дърво, което дава само шума“. И все пак „много от възгледите и твърденията ни не биха били тъй категорични и крайни, ако нямаше хора, които да мислят по-инак.

През 1956 г. Атанас Далчев пише:

Всички, паднали за свободата
дето и да е, са наши братя –
пак по кръв, но само че пролята.

„Поезията не е общуване, а приобщаване. Приобщаване към Идеята, Красотата, Истината. В това е разликата между едно писмо и една поема“.

В отговор за Родината, той изрича:

Не съм те никога избирал на земята.
Родих се просто в теб на юнски ден във зноя.
Аз те обичам не защото си богата,
а само за това, че си родина моя.

И българин съм не заради твойта слава
и твойте подвизи и твойта бранна сила,
а зарад туй, че съм безсилен да забравя
за ослепелите бойци на Самуила.

Да търсим, който ще, във теб сполука бърза
и почести и власт със страст една и съща,
страданието мен по-силно с теб ме свързва
и нашата любов в една съдба превръща.

„Човек е искрен не по желание, а по природа. Човек трябва да отиде да живее на село, в полето, за да види звездите. Светлините на града ни пречат да ги виждаме“.

А на нас, на всички нас, и днес и утре ни е необходимо достатъчно искреност, достатъчно светлина и една звезда, която можем да видим само когато не сме заслепени.

Атанас Далчев е роден на 12 юни 1904 г. в Солун като второ дете в семейството на прависта Христо Атанасов Далчев и Виктория Матеева Дишмова. Баща му работи като адвокат и преподавател по турски език в българската мъжка гимназия „Кирил и Методий“ в Солун.

Първият си самостоятелен сборник „Прозорец“ издава през 1926 г. Заедно с авторите участвали в „Мост“ организира група, първоначално около в. „Изток“, но от 1927 г. започват издаването на собствения си вестник „Стрелец“, поставяйки началото на литературния кръг „Стрелец“ заедно Димитър Пантелеев, Чавдар Мутафов, Константин Гълъбов, Светослав Минков и др. През 1927 г. завършва педагогика и философия в Софийския университет. Там, както мнозина преди и след него, Атанас Далчев осъзнава интереса си кьм литературата и културата на Европа и на света. През 1928 година публикува стихосбирката „Стихотворения“. През 1930 г. излиза от печат стихосбирката „Париж“. Заминава, без да знае, болен от малария за Франция. В Тулуза попада на специалист, който познава болестта. Връщайки се в София започва работа като инспектор на прогимназиалните училища. През 1939 г. се жени за Анастасия Атанасова и на следващата година се ражда първото им дете, Мария. През 1941 г. е назначен за директор на І прогимназия „Христо Ботев“. Владеещ и ползващ свободно няколко чужди езика, Далчев превежда творби като „Братовчедката Бет“ на Балзак, „Басни“ от Лафонтен, „Червено и Черно“ на Стендал, разкази на Чехов, съвременни испански поети, лирика на Хьолдерлин и др. Едва през 1956 г. започва да пише отново, а през 1965 г. публикува „Стихотворения“. През 1972 г. излиза сборникът „Балкон“. През време на творческото си мълчание създава сборника поетично-философски афоризми и критически размисли „Фрагменти“, издаден през 1967 г. под редакцията на Борис Делчев.

Същата година получава „Знак почета“ — орден на Президиума на Върховния съвет на СССР, за принос в популяризацията на руската и съветска литература у нас. Същата година чества 70-годишен юбилей и бива удостоен със званието Народен деятел на изкуството и културата и с орден „Народна република България“ – ІІІ степен. През лятото на 1977 г. пише стихотворението „Художникът и вятърът“, посветено на Иван Симеонов. Това е първото му стихотворение в бял стих и последното за творческия му път.

Далчев умира в София на 17 януари 1978 г. Творчеството му е превеждано на френски, словашки, чешки, унгарски, руски, немски, италиански, полски, фински, испански, а също английски, турски, китайски, японски, арабски, шведски и други езици в периодични издания или сборници.