Слова

Обаянието на неповторимите

Спомен за Надя Тодорова

Обаянието на неповторимите
Снимка: личен архив на Антоанета Теменугова

Можеш да минеш само през екрана, но важното е да те запомнят!

Надя Тодорова 

Дните в това време са безгранично широки, някак пълни с безгрижие и топлота. Уличките в междублоковите пространства са пълни с деца, които споделят всяка свободна възможност да поритат топка, да тичат в безпорядък, да се катерят по дърветата или шумно да подвикват на някого. Олелията е премесена с вкусния мирис на манджите, които усърдно се приготвят по балконите. Прилежанието на това забавление е толкова голямо, че идиличността на картината е останала десетки години в спотаените ни мисли и създава онази неподправена чувствителност на отминали времена и спомени на детство.

Здрачаването създава все по-интригуващи възможности за развихрилите се детски фантазии и изобретателност играта да продължи до възможно най-късния среднощен час. Подвикванията на притеснените майки само прекъсват поредната идилия на детските ни размисли, които не бликат с определена сложност и насоченост. Единствена ни цел е възможността да останем още малко в компанията на съседските деца. Времето някак несправедливо се е разпределило и по силата на неизвестни никому закони, с напредването на вечерта часове се движат доста по-напрегнато и бързо, отколкото в мудността на ранното утре. 

Вечерята в това лятно време винаги закъснява поради нашата липса на каквато и да било дисциплинираност да се приберем вкъщи в обещания час. Останалите са заели своите места около масата и вече почти напрегнато очакват ние да се присъединим, след като многократно са ни напомнили, че ръцете трябва да бъдат добре измити. Ритуалното продължително миене на ръцете на кухненската чешма продължава неприятно дълго, но е задължително, за да не срещне нечия съпротива.

Вечерите са споходени от нашето послушание, което никак не е характерно за останалата част от времето. Тук ние почти не участваме в изобилния разговор между възрастните, прекъсвани от запомнящи се реплики, „роднина – милиционер“ („Опасен чар“, 1984), които са някак несвързани със съдържанието на думите им. Постепенно всичко ще си дойде на мястото, но по-късно във времето и пространството, когато илюзиите ще се вдигнат по обедно време като късната есенна мъгливост, а очарованието на детството ще присъства само в спомените на отминалото време.

Рецитирани по оня неповторим начин от нея, стиховете на Багряна: „Вземи ме, лодкарю, в своята ладия лека“ във филма „Дами канят“ (1980), имат друга звучност и много силна чувствителност. И нито намек за принизяване на естетичността на творческата извисеност на „Моята песен“:

Вземи ме, лодкарю, в своята ладия лека,
която безшумно цепи вълните смолни
и сякаш проправя оттук до небето пътека,
и сякаш се гони с чайките смели и волни.

Когато излезем от залива, там на открито,
и капки солени пръснат нашите устни,
и вятърът южен надуе платната развити,
и лодката бяла магьосана в път се впусне -

тогава, лодкарю, аз ще запея песен,
нечувана песен - за моята малка родина,
чието е име - облак над мене надвесен,
чиято е песен - за мене мед и вино!

Из „Моята песен“, Елисавета Багряна

Онази мечта за безгрижие е обладала всички в това време и създава неописуемия комфорт както на личните желания, така и на обществените нагласи на онова поколение и на онова време.

„Якиме, хайде да избягаме от този прованс!“ от филма „Дами канят“ (1980) леко и спонтанно дават отговор на тези желания, както и невъзможността това да се случи на всеки. Известна романтичност блика от всяка начената нова реплика, която по един нескрит начин показва онези вълнения на хората от малкия град или отдалеченото населено място, че едва ли животът в големия град е по-смислен и по-същностно оправдан.

И пак дочуваме неповторимия ѝ глас във филма "Адио, Рио" (1989): „Хората по сто дават за Отнесени от вихъра вие за едно евангелие се циганите“. Все недооценили възможността да отнесем своите очаквания в правилната посока, оставаме верни на любовта в човешките отношения и не се осланяме на духовната същност на устойчиво прикритата ни религиозност. И ако някой е имал известни съмнения в тази дълбока автентичност, то те трябва да бъдат прояснени от неподправената автентичност на думите: „Гледай го сега! Сто пъти да му казваш пак няма да те разбере. Аз за какво бърша, бе?! Да си изтриваш краката, чуваш ли!“ (Вчера, 1987).

Годините ще са минали в своята протяжна продължителност, времето ще е променило всички и само един телефонен разговор, в който отсреща се чува тембрално наподобяващ глас, с онези познати вдишвания на определени места и леки паузи и краткото представяне: „Аз съм Антоанета Теменугова“. Всичко това създава място и време за дръзкото връщане в друго усещане на времето, когато мечтите са повече от безплатни и всичко е възможно да се случи.

Това непринудено телефонно запознанство покани днешните мисли за онази изключителност и неподражаемост за голямата ни актриса Надя Тодорова – майка на Антоанета Теменугова, която споделя: „Обичам да отивам при тях и днес – при мама и татко, винаги когато отивам в Асеновград. Днес мислите са ми да направя нещо с моите колеги в родопското село Левочево, но да видим как ще се случи.“

Надя Тодорова е родена е на 1 ноември 1925 г. в Асеновград. Не става веднага актриса. Започва да играе през 1946 г. – първоначално в театъра в Асеновград, а по-късно и в Родопския драматичен театър в Смолян, в Драматичния театър в Габрово, в Драматичния театър в Сливен и в Драматичния театър в Пазарджик. Дебюта си пред камерата прави през 1974 г. с филма „Трудна любов“. След това участва в над 30 филма, между които: „Записки по българските въстания“, „Снаха“, „Войната на таралежите“, „Дами канят“.

Има една дъщеря – Антоанета Николова Теменугова, която работи като реставратор в Прага, Чехия.

През 2005 г. БНТ заснема документален филм за Надя Тодорова в рубриката „Умно село“. На 28 февруари 2009 г. „голямата актриса на малките роли“ остава вдовица. Година по-късно: на 3 март 2010 г., по телевизия „Европа“ е излъчен филмът за Надя Тодорова, озаглавен „Голямата актриса на малките роли“. Автор и режисьор на 40-минутната лента е водещият на новините в телевизията Ангел Бончев.

Надя Тодорова умира на 21 юни 2016 година в Прага, Чехия на 90-годишна възраст.

Носител е на орден „Кирил и Методий“ – II степен, Отличена е с трета награда за женска роля за превъплъщението си в образа на (Костадинка) от пиесата „Одисея“ от Иван Радоев; награда на националния преглед на българската драма и театър през 1959 г. и награда на националния преглед на българската драма и театър през 1964 г.

Почетен гражданин на гр. Асеновград е от 2002 г.

Биографичната ѝ книга – „Надя Тодорова: Един живот в пет тетрадки“, излиза през 2017 г. В нея Надя е откровена до смях и до сълзи за детските си копнежи и за любовните драми, за срещите с големите в изкуството, за брака и за майчинството, за приятелствата с Невена Коканова, Любен Гройс, Иван Андонов... А читателят може да проследи как на фона на войните, провинциалния пасторал и смяната на режимите момиченцето от Асеновград, плахо стиснало ръката на цар Борис III, се превръща във фурията, вдигнала ръка за „Хайл Хитлер“ срещу Тодор Живков.

„...Бях осемгодишна, когато за Коледа ме избраха да играя „Танца на снежинката“ край общоградската елха. Ушиха ми пачка от бяла разтегателна хартия, цялата обсипана с лъскави пайети...“ Такава е Надя Тодорова през 1933 година, когато още не предполага каква популярност ще ѝ донесе киното и колко награди – театърът. Но дали сме я познавали истински? Ето че с тази книга имаме шанса да я доближим така, както не сме си и мечтали. „Книгомания“ за пръв път публикува последната изповед на любимата актриса – пет изписани на ръка тетрадки. Животът ѝ, разказан от първо лице.

Надя Тодорова е родена в семейството на първия кинопрожекционист в Асеновград и расте с филмите на Чаплин. След гимназията я пращат да учи право в София, но тя предпочита да е артистка в местната общинска трупа. Там обира овациите като Юрталанката от „Снаха“ и Злата от „Криворазбраната цивилизация“, с която печели награда на национален преглед. Следват още два приза, покани от театрите в Смолян, Сливен, Пазарджик и Габрово, както и още главни роли (в „Мъжемразката“, „Госпожа Министершата“, „Вампир“, „Евгения Гранде“).

За киното я открива Иван Андонов. Малки, но запомнящи се образи ѝ поверяват и Николай Волев, Рангел Вълчанов, Людмил Стайков, Иванка Гръбчева, Джеки Стоев. Малко преди да си отиде на 90, актрисата завършва първия си и единствен мемоарен ръкопис „Един живот в пет тетрадки“.

Няма как да изброим всички филми с участието на Надя Тодорова – те са над 40. Но винаги ще помним нейната екстравагантна Мадам от хотел „Америка“ в „Господин за един ден“ на Николай Волев, Теменугова от „Вчера“ на Иван Андонов или Худерова от „Войната на таралежите“ на Иванка Гръбчева. Култови са репликите ѝ като Кулишева от „Двойникът“ („Какво да правя, пуснаха чушки – до обяд щяха да свършат!“), като Седларова от „Опасен чар“ („Значи така решихме да ги подредим на масата: роднина – милиционер, роднина – милиционер..“), като Димитрова от „Дами канят“ („Сериозно, Екиме, защо не вземем да забегнем двамата, да напуснем тоя прованс?“) Всички те само още веднъж потвърждават максимата: „Няма малки и големи роли, има малки и големи актьори“.

За нея другите споделят: "Личеше си, че в някои сценарии са вмъкнати роли, писани специално за Надя Тодорова. Това винаги е голямо постижение за една актриса.“ (Георги Мамалев)

„Надя преминаваше от живота към играта почти без преход. Толкова беше естествена и истинска.“ (Люба Маричкова)

 „Тя имаше нежно чувство за хумор, понякога взривно. Защото нейната енергия, нейната душа беше като вулкан.“ (Мария Статулова)

 

 

Автор:
проф. д.н. Венелин Терзиев
Публикация:
19.05.2024 г. 00:15
Етикети:
Посетено:
522
Линк:
https://kulturni-novini.info/sections/75/news/39186-obayanieto-na-nepovtorimite