Подреждах душата си

Подреждах правилно в душата си
най-палавите атоми
от всяка хапка хляб.

Константин Павлов

Началото на днешния ден по нищо не се различава от онези, в които няма предварително начертан  график на случващите се неща, и дори не иска да се събуди от късното снощно приключване. Лениво се промъква сутрешното слънце, създавайки илюзията, че ще се опита да сгрее все още студените ни къщи. Ненапаснати са илюзорните картинки на преплитащата се влизаща през прозореца светлина и поклащащите се клони на близкото дърво. Оттенъците се отразяват върху работната маса, която очаква дългото кафе с порядъчно количество захар и сока от онези, по-киселите, от касис или червен грейпфрут.

Почивният ден е предразположил всички към някаква безметежна унесеност, присъща на големия град. И макар че почти наближава обедно врем, по близката задънена уличка все още почти няма движение на подранили автомобили. Пробуждането на по-младите обитатели на къщата се случва по време на кажи-речи пропуснато утро. Притиснали меките одеяла в телта си, те придърпват димящата чаша със сутрешна гореща течност и липса на всякаква сладост в нея. Всичко това прилича на добре запазен ритуал, който не бива да бъде прекъсван от никого от околните. Нищо не би могло да смути това особено събуждане или по-скоро придвижване във вече отдавна пристигналия ден.

Времето предполага, че трябва да споделим поне малка част от него с привичната разходка по едно от прострелите се, но все още оградени от безлистни дървета, пешеходни пространства. Само тук-там, където слънцето е пробивало достатъчно дълго време, дърветата са поосветили своите клончета с бели цветове.

Няколко кратки усилия и се озоваваме сред множеството от движещи се в това пространство хора. Някои все още са топло облечени, други са се предоверили на не чак толкова силното слънце и предизвикват с лекото си облекло все повече наближаващата пролетна чувствителност.

Разбъркан е разговорът ни. Сменят се теми, намесват се хора, препречват се витрини, които съвсем непримамливо ни напомнят за тяхната материална извисеност. Няма как да извлечем нещо, което да задържи достатъчно дълго вниманието и мислите ни. Всичко просто се впуска при нас и после си тръгва по същия бърз начин. Някои ще определят това като някаква безметежност и пропуснато време. Те може би и ще бъдат прави, и не съвсем, защото усещането да бъдеш с онези, с които изживяваш голяма част от своя живот, и да се усещаш без някаква напрегнатост тяхното присъствие, дори без конкретни желания, е онази приятна вътрешна чувственост на постигнато усещане за обич.

Отлагането на това уж нищо незначещо движение в неизвестното някога или понякога ни е накарало да отложим онова уж примитивно усещане за близост или пък несъвършеното и непознато щастливо стъписване. Може би разговорите бележат своят връх на безполезност, но пък останалото в случая е далеч по същностно необходимо за човешкото ни пребиваване в този човешки свят.

„Някога“ –
ето я най-красивата дума.
Някога –
означава минало
(смътен спомен).
Или бъдеще
(смътна мечта).
Някога –
означава минало!
Някога –
означава бъдеще!
И –
никога настояще!
Никога!
(Настоящето –
най-вулгарният миг в триединството!).
Благородна, дискретна, уютна –
„Някога!“.

„Най-красивата дума“, Константин Павлов

Първите няколко часа на успокоение вече са отминали и сме навлезли във времето на обслужване на нашите битови изисквания за задоволяване на потребността всеки ден да се храним. Навлизането ни в един от големите хипермаркети е като междузвездна война, която е била отложена и сега е настъпил решаващият ѝ час. Металните колички и пластмасовите кутии се препълват с нужни и недотам нужни угоднически неща, които ще се опитаме да унищожим в съвсем обичайния ритъм на близката вечеря или още на ден време.

Някои от присъстващите жени в огромното пространство на тази ни среща преглеждат листовки, които им указват изгодността на някои излишна покупка. По-млади мъже притискат неистово мобилния си телефон до ухото и слушат като увлекателен разказ някакви напътствия на някоя жена, които така и не са успели да разберат и запомнят само преди час. Интересно е, че напрежение в напълване на нещата, които допреди малко бяха изпълнени със своята празнота, няма и те безусловно създават в наредилата се опашка до касите измислена доза удовлетвореност от постигнатото.

Очевидно не усещам ни най-малко забавление в това ми задължително приключение с придобиване на набор от продукти, които се очаква да доставят едно от поредните ми удоволствия. И без да бъда сравнен с примат, който няма уважение към хляба или кулинарните пиршества, ми е съвсем удобно да си призная, че те са част от усещането на това да се старая да ги приемам като част от нещо друго или да ги свързвам с други неща.

И след като не успяваме да се объркаме от това търпеливо наредено множество да се сдобие с желани и търсени неща, потегляме към времето, което ще се опитаме да превърнем във време, споделено със себе си. Всеки в този ден ще се опита да свърши несвършеното от делничните дни. Някой ще се запъти да поразгледа затоплените до пълен комфорт коридори на голям МОЛ, друг пък ще се опита да прочете изостанало списание, оставено от няколко дни на масата в стаята. На балконите ще забележим жени в домашно облекло, които пушат припряно цигара и от време на време се изгубват, прибирайки се навътре в домовете си – вероятно да погледнат тенджерата с манджата, която ще бъде част от вечерното събитие. Разнасящата се миризма по всичко споделя, че това правят домакините със своята неделна прилежност. Вече е почти три след обяд. Безлюдността все повече започва да се усеща, защото голяма част от хората вече са се прибрали в своите домове.

Крайният Победител
посещава местата,
където е загубил НЯКОИ
Отделни Битки.

/Бил е бит.
Човешки казано./

Издига Паметниците –
гранитни, музикални и словесни.
Тъкмо Там.

И спи с вдовиците на Знатните си Врагове.

Гвардейците на Победителя
разменят мечовете срещу скалпели.

И - засега –
усъвършенстват своето умение
единствено върху естествените
мъртъвци.

„Докато победителят пирува, гвардейците мислят за бъдещето“, Константин Павлов

Неделният ден като че ли ме бе оставил в своята си безгрижност и чак в късните следобедни часове се опитва да ми предостави своята загриженост. Беше притулил плътно всички подредени мисли някъде другаде и беше забранил на затормозения от препълнена делничност мозък да отговаря на преминаващи набези от този род. Вече поуталожили се от прахосването на част от деня, което достави определена възможност за подреждане на нещата в собствен порядък.

Приседнали в края на голямата стая, наблюдаваме светлината, която няма своята сутрешна яркост, а е с някаква позабързала се приглушеност, пристигнала с поудължения ден на отиващата си зимна прегръдка.

Опит да подредя разкъсания си график на идващата нова седмица, който ще се окаже примамливо различен. Неотворените десетки електронни съобщения са се надвесили като списък от заръките на майка ми, който тя прилежно оставяше някога на хладилника или пред телевизора, за да не успея да го пропусна и този път. Кратката разходка из потоците на много писания в социалните пространства ми доставя по-скоро следобеден унес, отколкото нещо различно и интересно.

Чувствам се като кон без юзда –
нещо празно в устата.

И още по-празно –
в душата.

Ийй - я-я-я...
 „Ийй – я-я-я: Свобода!“, Константин Павлов

Опит за написване на някаква смисленост отбягва отново от днешния ден и проваля поприключването на някои от изостаналите делнични задачи. Няма и опит за някаква дори привидна раздразненост у мен, а оправданието, че неделния ден се е разпоредил със своите неща пълновластно навсякъде и във всичко, е достатъчно оправдание за днешното изминало време.

Вярно е, че проспах дните си.
Но какви сънища, Боже!
Какви сънища...
И колко лек ще бъде преходът КЪМ...

„Убийство на спящ човек“, Константин Павлов

Почти пропуснал  времето за поздрави на близък човек, който днес изпълва своите 52 години, ме кара да проява известно упорство, за да напиша няколко реда с пожелания. Това се оказва лесно и се появяват поизписани далеч повечко от необходимото редове, като с известно нахалство си позволявам в тях да дам и редичка от стъкмени съвети, които отдавна съм си намислил да споделя на рожденика. Едва ли времето е от най-подходящите за мисловни съждения, които изобилстват от слова с препоръчителен характер, но това се получи в този списък от благопожелания.

Погреби го достойно.
Постави мраморен знак.
Превърни в празник датата.
Всяка панихида е тържество –
нова свещ в тортата
за рождения ден на смъртта.

Твоята ежегодна почит
ще умножава (повтаря) смъртта му.
Омразата е неграмотно опрощение.
Забравата възпроизвежда злото.

„Съвет“, Константин Павлов

Вече съм попаднал в усамотението на мислите, които се опитам да разбутам в късния неделен ден. Трудно се движат те като в препълнено съзнание, което се опита да се пробуди от продължил дълго махмурлук. Присещането за неща и събития не помага в бездната на днешното нещо, което може да приближим до нищо. Няколкото ми преглеждания на телефона не спомагат на търсенето на мисли, които са се загубили някъде между записите на кирилица и латиница. Порядъчно и достатъчно затрудниха процеса и пропуснатите при записването им в телефонния списък от имена и събития букви.

Намирам позабравени уж добри приятели, които неведнъж са пропускали да забележат моето очакване. Намирам изостанали съобщения, които не са получили никакъв отговор, дори извинителни такива за причиненото неудобство за написаното. Електронното напомняне за времето е пропуснало да ми каже, че навременната учтивост е знак за уважително поведение. Вече е късно за поправка на случилото се поведението, пък и нещата отдавна са преминали в другото си действие и това не поражда отново нещо да се случи.

Преглеждането на датираните файлове със съвсем неподходящи заглавия се бранят да не ги безпокоят в този ден и на мен ми се приисква да приема тяхното молително признание като свое.

Вечерта ще прескочи в нощно съзерцание, а при мен не успяха да дойдат подходящите неща и някак недодялано престоявам, кимвайки на просветналия екран на отворения преносим компютър. Натрупаните книжа около мен стоически се съпротивляват да бъдат разгърнати, а с моето днешно пренебрежение ги поставям в тази непроменлива позиция да дочакат делничното съприкосновение, което така или иначе ще се случи след броените няколко часа.

Нещото, което се оказа, че някога ще свърша, вероятно не е било толкова важно в списъка с истински важните неща на този ден. Този ден бе споделен с оказаната близост и с усещането, че тя все повече е необходима, за да се свършат или да си дойдат на място някои от нещата.

Полицаят, който ме следеше (тайно!) –
стъпка след стъпка, стъпка след стъпка; -
(всяка моя стъпка –
настъпена с негова стъпка) –
неотклонно –
без да се оглежда –
неусетно за себе си –
изненадан до себепогнуса –
без надежда за отстъпление –
влезе в Рая –
като в капан!

А сега: затворете очи
и наострете ушите си...
Какво чувате?
Точно така. –
В Рая не цвърчат пойни птички –
цвърчат тайни агенти.

„Стъпка по стъпка“, Константин Павлов

Натъкмено се поизправям и отпивам от вечерното си сладко питие, което полепва в устата ми и след това я изсушава. Сладостта преминава след преглъщането навътре в тялото ми. Днес нещата се срещнаха в друга и измислена реалност, но оставиха следа на своето спокойно мълчание и дълго желание за нещо, което е добро за мен.

Малко ядох, мирно живях.
И все пак –
обяснение има.
Подреждах правилно в душата си
най-палавите атоми
от всяка хапка хляб.
Това е обяснението,
че съм атомен заряд.
И цялата тази ЗЛОВЕЩА енергия...

„Рецепта“, Константин Павлов

Константин Павлов е роден на 02.04.1933 г. в с. Витошко, Пернишко. Завършва гимназия през 1952 г. Следва право в СУ "Кл. Охридски". Редактор в Радио София (1957-1959). Редактор в издателство "Български писател" (1961-1962; 1964-1965). Редактор във в. "Литературен фронт" (1963). Редактор в "Мултифилм" (1965-1966). От 1966 до 1975 г. му е забранено да работи и публикува. През 1975 г. получава разрешение за работа в "Българска кинематография". През същата година е приет за член на Съюза на българските филмови дейци, а през 1980 г. е избран за член на Съюза на българските писатели. През 1983 г. по повод 50 г. от рождението му е издадена кн. "Стари неща" със стихове от първите му две книги и сценарии. През 1989 г. за първи път след дълго прекъсване печата стихотворения във в. "Литературен форум". Напуска СБП на 03.02.1989 г. Никога не е членувал в други организации или партии. Умира на 28.09.2008 г.

Константин Павлов е признат като оригинален творец със силно влияние върху модерната българска поезия и култура. Той е между най-значителните български поети на XX век. Оригиналността му намира високо признание в чужбина още от края на 60-те години. Тогава Анна Ахматова искрено възкликва: „Константин Павлов е най-големият български поет, когото някога съм чела!“

Стиховете на К. Павлов са преведени на френски, английски, испански, немски, полски, руски, сърбохърватски, унгарски и други езици. По негови сценарии са създадени едни от най-известните експериментални български филми. Носител е на националната награда за поезия „Никола Фурнаджиев“ за принос в българската поезия (2000), Националната литературна награда „Христо Г. Данов“ (2005) за принос към българската поезия и драматургия и към развитието на гражданското общество в България и на Националната награда за поезия „Иван Николов“.