Да ни прости споходилата ни съдба, че ѝ изневерихме безброй пъти

Живеем в едно общество на отричащите се или по-простичко да го кажем – на постоянно съпротивление на това, че едни са по-прави от другите, а тези които са несъвсем прави са онеправдани и са в постоянна невъзможност да кажат своята истина за своята правота. Трудно и май все по-трудно ще можем да различаваме по-добрите от несъвсем добрите. Как така проявяваме нашата съкровена искреност в поведението си да правим избори, като с най-добрата си способност вербално ги представяме, че те са най-добрите. В съвсем недалечно бъдеще изборите ни се сгромолясват като сламена шапка, отхвръкнала от повей на случайно появил се вятър.

Проникновението ни е загубило онази си самобитност дори на собственото ни самосъхранение за своето оцеляване. Дори не смеем да помислим за някакви по-далечни въжделения, които трябва изконно да са в нас самите. Сложността на всичко, което вършим или се опитваме да вършим, е толкова разнопосочна, че не може да улови дори течението на правилната посока. Все по-объркваща става нашата реалност, подобно на водовъртежите, завихряни в дерето на нашата улица. И уж пооправяме и дерето, и улицата, а то все прелива от придошлите уж неочаквани поройни дъждове, каквито винаги е имало и ще ги има. Нямаме сили дори да оправим собствените си пропадания в това полуплитко дере, та то все така странно неспокойно си стои и дори не успяваме да прогледнем в очевидно поизбистрилата се вода. Дерето ще укроти своята страст с идването на по-топлите дни. Тези дни винаги и по същия начин напират да идват при нас, а ние все не успяваме да усетим тяхното простичко и почти интимно послание. Какво неочаквано очакване ни е обзело от това смахнато търчане за събиране на разхвърлената ни очукана посуда, за да може да ни послужи отново в битието на нашите мисли. И те ни спохождат отново разочароващо, защото очарованието е в това те да доведат до поне мъничко прояснение в новото им пристигане.

Търсенето на нощното очакване е като симптоматично успокоение на затормозеното ни мислене. Ритмичността на неговото неспокойство е усетила всичко това като скривалище, породено от нощните часове, или в своите ненадейни пристъпи се увърта около синджира като завързано куче, което не е получило вечерната си дажба. Привидното успокоение ще ни напусне с пристигането на първите светли часове на новия ден и отново ще ни остави в невъобразимата заблуда, че сме взели най-правилното решение. Без да знаем, че това решение не може да дойде без усилието на нощното ни безсъние и на упованието, че това, което ще последва, трябва да бъде угодно не само за самите нас, а за всички около нас.

Безнадеждно забравили великите възрожденски напътствия и попаднали в самозаблуденото си съществуване ние отново ще вземаме пристрастно угодни решения, които ще обличаме в привидно прилична форма на възприятие. Едва ли времето ще ни позволява безкрайно дълго и много пъти да вършим това или може би ще го употреби като необоснован свършек на нашето човешко начало.

Поизмръзнали си остават тези най-съкровени мечти, дори позабравени, защото се залутахме в почти нереалното ни и уж устойчиво висене на някой чужд дувар, който ни са вижда по-красив и по-удобен от собствения ни. Надничаме над него и виждаме повърхностно разпрострялото се лустро на нечий друг живот и нереално си мечтаем да го присвоим за себе си, ама ние сме достатъчно различни и достатъчно вироглави да приемем всичко току-така, защото той ни е същностно чужд. Това ни се случва в объркването на желанията ни, в объркването на очакванията ни и в това, което си сътворяваме като живеене.

Зимните дни вече са поукротили поредното ново желание за следващото угодничество, но те отново ще ни обладаят като незнайна нова любов с пристигането на размръзналата се действителност.

Спомените от поизмръзналите мисли след време ще са забравени и в нетрезвите си мисловни съждения отново ще сме в новата нереална действителност, за да възнаградим с нашето решение за угодничество друг или други. Нетрайността на нашите вътрешни усещания и съждения отново ще породи поредната несправедлива случайност и ще ни обкръжи с нов изискан набор от незнайни очаквания, които отново няма да ни се случат.

Каква отвратителна случайна неизбежност сме сътворили отново и сме готови да я повтаряме до безкрай. Времето неусетно ще пресушава почти безводното дере, за да ни покаже, че не сме намерили време и усилия нито да съхраним придошлото изобилие от вода, нито да разберем, че мисловната стихия ни е дошла от нереалното ни ново закономерно очакване. И пак ще идват и ще ни заливат придошлите води или пък ще бъдем жадни от несъбраните водни ручеи.

Не можем да призоваваме да ни споходи някаква мъдрост, защото ние винаги я отричаме.

Не можем да търсим с взор в небесата извънземност, която да ни приюти, защото не вярваме и на нея.

Не можем да промълвяме тихичко молитви, защото никога те не са били искрени.

Не можем да търсим помощ от враговете си, защото не сме ги приемали като такива, а приятели вече не са ни останали.

Да ни прости споходилата ни съдба, защото безброй пъти изневерихме на нейните съвсем незадкулисни послания, и да ни остави поне надеждата, че ще намерим сили да открием наново нейните скрити мечтания.

Сирни заговезни – ден за прошка

Той е винаги седем седмици преди Великден и след него започва най-продължителният пост през годината - до Великден.

На този ден Църквата призовава вярващите да пречистят душите си, да изпълнят с мир и любов сърцата си, за да посрещнат възкръсналия Христос. По време на богослужението се четат думите на Спасителя:

Ако простите на човеците съгрешенията им, и вам ще прости Небесният ви Отец; ако ли не простите на човеците съгрешенията им, и вашият Отец няма да прости съгрешенията ви.

Евангелие на Матей, гл. 6: 14 - 15