Не стигат силите за заглавие

Най-хубавото на смъртта
е туй, че идва ненадейно.

Александър Геров

Нямам никакво останало предчувствие, дори вкус и мирис не усещам. Този ден бе особено странен и претъпкан с безкрайно много и различни усещания. На вратата на стаята стоеше позната достолепна жена, а сивотата на лицето бе покрила съвършено еднообразно дори и най-малката частица от видимата плът. Кимването беше незначително, а се стовари върху нас като пронизваш вик в настъпилата необичайна тишина. Нещо се беше случило. Нещо, което не беше се случвало преди. Тръгването беше също толкова незабавно, а мълчанието при слизането по стълбите продължително и потръпващо тягостно.

Пътуването беше като в някаква безкрайна чувствителност. Никой не правеше дори и малък опит да заговори пътуващите в купето на автомобила. Натрапчиво се усещаше дъх на бензин, който настойчиво влизаше във вътрешността на автомобила. Пристигането беше нежелано. Суматохата – механична. Лицата на присъстващите бяха безизразни, а погледите им не се срещаха. Долавяше се мирис на чемшир. Мирис, който обграждаше онези тихи паркове и градини, които не посещавахме в радост.

Всичко вещаеше не особено добър повод за срещата на тези струпали се в делничния ден хора. Изцапаният от придошлите сняг допълнително внасяше неприятно усещане.

Под нежний лъх на вечер ароматна,
пребулени със мек янтарен прах,
заглъхват в мир простори необятни,
че светъл ангел ръси сън над тях.

Последний стон на морний ден издъхва
на здрача във безшумните вълни…
Невидимо крило над мен полъхва
и сладък глас зове ме в далнини.

Безчет звезди се стичат в небесата,
на светъл пир призвани от нощта,
и в кротко упоение душата
заспива в златний скут на вечността.

„Смърт“, Димчо Дебелянов

В днешния ден дори и на времето му е непривично студено. Хората нещо си говорят и не дочакват дори да бъдат забелязани или да получат отговор от отсрещната страна. Пътят, по който тръгваме, е в основата си калдъръм, а образувалите се дълбоки дупки са запълнени със събран отнякъде асфалт. Ледът е облицовал по-едрите камъни, а по-дребните стоят мокри и карат вървящите да внимават къде стъпват. Колоната от хора върви безизразно тихо. Навлизаме в някакво заградено пространство. Образувалата се пъртина е проправена от няколко преминали преди това човека. Студеният вятър напира покрай вдигнатите ни яки, а ние не правим опит дори да предпазим лицата си.

Движението на всички е някак забавено. Няма усещане за време и пространство.

Наведените погледи са съсредоточени върху откъртените буци замръзнала пръст, които ръцете ни хвърлят върху заминалия си живот. Не особено силният звук от съприкосновението на замръзналата буца пръст и дървото разкъсва дори упоените ни душевни терзания. Накланяме студената бутилка с червена течност, която изтича на тласъци, сякаш си поема глътки въздух. Не усещаме, че тя се съпротивлява да напусне тъмнозеленото стъклено пространство и да остане запазена за друго време. Звукът на скърцащите лопати, които сриват натрупаната пръст, напомня за необратимостта на това престъпно болезнено сбогуване.

Нямахме усещане за студ, нямахме усещане за времето, нито за пространството. Нещо се беше откъснало и бе побягнало с всички сили някъде надалече и вече никога нямаше да се върне отново при нас. Прегръдките бяха студени, не бе останала влага в очите ни, а краката, безчувствено измръзнали, вървяха нанякъде. Това бе първата среща с отиващия си живот.

Смъртта?: командировка, друга мисия,
друг образ?
Превъплъщение на вчерашното
Въплъщение...
И – нещо много страшно (от Предишното) –
контролният процент на Старата душа,
за да не се самозабрави Новата.
Страхувам се, Подлецо –
Ти може да се появиш отново –
превъплътен в светец с нащърбен ореол.
И синовете на убитите от Тебе
да те приветстват като Ново Откровение,
поради липсата на девет градуса
от твоята сегашна нимба,
като симпатия към накърнената окръжност.
Превъплъщават се, превъплъщават се...
Два-три-пет-седем-десет Духа,
които си разменят:
козина, рога, крила, опашки, ореоли -
вечен реквизит.
Взаимно, но по уговорка, се изяждат –
възпроизвеждайки по този начин
своя антипод –
като Превъплъщение.
И себесъхранение.
Аз също чакам своя ред –
в ръцете ми е кожата на бившата душа –
надявам се на нещо по-добро.
Седя (и тръпна) върху вчерашната си
опашка...
А Новото Превъплъщение се бави.

„Нова душа“, Константин Павлов

Дните и годините ще продължат да идват и да си отиват, ще намираме и други неприемливо смъртни срещи на живота. Ще преглъщаме трудно, ще пропадаме в нищото, ще се изкачваме мъчително, за да оцеляваме. Ще се опитваме да превъзмогваме тези безконечни раздели, ще ги мразим, дори ще ги ненавиждаме, а те ще идват и ще отбелязват своето присъствие. Ще пресъхва гърлото и няма да има думи, ще търсим цвете за обич, което да даряваме някому, ще се взираме в нищото и няма да виждаме пространството. Ще оставяме телата си на студа и вятъра, за да не усещаме болката, а тя, въпреки всичко, ще си остава загнездена в спомена за случилите се или неслучилите се неща. Ще се опитваме да прощаваме насъбралата се обида, ще проправяме невъзможен за несбъднати желания път. Но отново ще продължаваме да крачим и ще очакваме да бъдем с нова душа, изоставили някъде предишната си.

Светското име на Негово Светейшество Неофит е Симеон Николов Димитров. Роден е на 15 октомври 1945 г. в гр. София. По Божи промисъл роден в семейството на благочестиви родители Никола и Стефана, заедно със своя по-голям брат Димитър, Симеон расте и крепне телом и духом, като получава спасителното религиозно-нравствено възпитание. От ранно детство той проявява и развива голямото си музикално дарование. Неговата майка въцърковява своите чеда, като редовно ги води в Божия храм и ги учи на православни молитви, църковни песнопения и духовни песни.

След завършване на основното си образование, през есента на 1959 г. с впечатляващ успех е приет за ученик в Софийската духовна семинария „Св. Йоан Рилски“ (тогава при гара Черепиш), курса на която завършва с пълно отличие през 1965 г.

След като отбива военната си служба, през м. септември 1967 г. е приет за студент в Духовната академия „Св. Климент Охридски“ в София, която завършва през 1971 г.

През есента на 1967 г., заедно със своя брат Димитър основават прославения камерен вокален ансамбъл „Св. Йоан Кукузел – Ангелогласния“. По време на следването си ръководи и квартета при ПКСХП „Св. Александър Невски“, като през 1971 г. е назначен за помощник-диригент на смесения хор при катедралния храм, с диригент тогава Ангел Попконстантинов (1905-1981).

От есента на 1971 до 1973 г. той е на богословска специализация като аспирант в катедрата по „Църковно пеене“ при Московската духовна академия. Там защитава кандидатска (докторска) дисертация на тема „Московско-синодалното направление в руското църковно пеене и неговото значение“. Завършва с пълно отличие и диригентския клас при академията.

От 1 септември 1973 г. е назначен за преподавател по източно-църковно пеене и диригент на студентския хор при Духовната академия „Св. Климент Охридски“ в София.

На 3 август 1975 г. в Троянската св. обител е постриган в монашество с името Неофит от Българския патриарх Максим, под духовното старчество на тогавашния игумен архимандрит Геласий (б. Ню-Йоркски митрополит). На 15 август с. г. патриарх Максим го ръкополага в йеродяконски чин, а на 25 март 1976 г. в столичния катедрален храм „Св. Неделя“ и за йеромонах.

От 30 септември 1975 г. до 17 март 1986 г. той е диригент на Софийския свещенически хор, а от 15 юли 1977 г. е и старши преподавател по източно-църковно пеене и богослужебна практика в Духовната академия в София, какъвто остава до края на 1980 г.

По време на това негово служение, на 21 ноември 1977 г. в столичния катедрален храм „Св. Неделя“ е възведен в архимандритско достойнство от Българския патриарх Максим. От 1 януари 1981 г. до м. декември 1985 г. архимандрит Неофит е протосингел на Софийската св. митрополия. Като такъв на 8 декември 1985 г. в Патриаршеската катедрала „Св. Александър Невски“ е хиротонисан в епископски сан с титлата „Левкийски“ и е назначен за втори викарий на Софийския митрополит.

От 1 декември 1989 г. епископ Неофит е ректор на Духовната академия „Св. Климент Охридски“ в София, а на 26 юли 1991 г. е избран и за пръв декан на възстановения от 1 юли с. г. Богословски факултет при Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Този пост той заема до м. януари 1992 г.

От 27 януари 1992 г. е назначен за главен секретар на Св. Синод и председател на Църковното настоятелство при ПКСХП „Св. Александър Невски“.

На 27 март 1994 г. е избран, а на 3 април с. г. е и канонически утвърден за Доростолски и Червенски митрополит. От 17 декември 2001 г. по решение на Петия църковно-народен събор Доростоло-Червенска епархия е разделена на Русенска и Доростолска епархии, а той се титулува Русенски митрополит и наместник на възстановения Доростолски митрополитски престол.

На 2 декември 2008 г. Русенският митрополит Неофит получава званието „доктор хонорис кауза“ на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Званието е връчено за цялостен принос в развитието на духовността в СУ и за активното му участие във възстановяването на Богословския факултет.

На 22 юни 2010 г. Негово Високопреосвещенство митрополит Неофит е удостоен от Президента на Република България с орден „Св. св. Кирил и Методий“ – огърлие „за особено значимите му заслуги за развитието на Духовната академия „Св. Климент Охридски“, за приноса му за развитие на научно-просветителските връзки и взаимоотношения между източните и западните християни и по повод неговата 65-годишнина“.

На 24 февруари 2013 г., неделя, на Патриаршески избирателен църковен събор в София Русенският митрополит Неофит е избран за Български патриарх и Софийски митрополит.

Интронизацията на Негово Светейшество Неофит като патриарх Български е извършена още същия ден следобед в ПКСХП „Св. Александър Невски“.

На 5 ноември 2015 г. Негово Светейшество патриарх Неофит е удостоен от Президента на Република България с орден „Стара планина“ първа степен, „за изключително големите му заслуги към България“. Патриарх Неофит е носител и на орден „Княз Ярослав Мъдри“, първа степен (връчен в Украйна, на 27 юли 2013 г.) и орден „Св. равноапостолен княз Владимир“, първа степен (връчен му от Светейшия Патриарх Московски и на цяла Русия Кирил на 25 юли 2013 г.).