Отдалечаване

Със живата вода на свойта сила
напръскай живата си рана.
И любопитните да видят после там,
където е ударила стрелата,
как светят бистри капки златен клей.

Андрей Германов

Улиците вече са празни, редицата светофари примигват в своето жълто опиянение, сумракът отдавна е отстъпил на вечерната хладна тъмнина. Няма и намек за слънчевите есенни изблици, навсякъде се е разположил студеният и мъглив оттенък на зимата. Мислите са почти замръзнали в потрепването на цялото ни тяло. На спирките за последния тролей няма чакащи, а пушекът от форсиращия наблизо автомобил напомня на гумите под заледената асфалтова повърхност за студеното му боксуване на едно място. Гледката е далеч от пасторалните ни есенни възприятия и ни оставя във вледеняващото очакване на зимната нощ.

Тази нощ е по-тиха и някак несвойствено чиста, независимо от все още липсващия бял сняг. Дочувам как пробягва някой, пропуснал да се прибере навреме в топлите покои на своя дом, и как група закъснели млади хора насечено говорят за нещо. Думите са трудни за разбиране, а бързите им крачки ми напомнят, че търсят някъде прикритие от нахълтващия пореден студен дъх на нощта.

Влизайки в топлата стая усещаме прилив на отпуснатост и някакво неприемливо блаженство. Някак странно е този път усещането на придошлата топлина. Поставя ни в необикновеното положение на замечтаност и продължителен унес.

Силите ни са останали встрани и не искат да се съпротивляват на никого и с нищо. Оставяме се на очакването, топлината прониква навсякъде и усещаме умората, която е засилила своето присъствие от среднощното ни студуване по празните улици. Някакво неприкрито блаженство, някакво непонятно удоволствие ни кара да сме притихнали и сговорчиво сгушени в креслото до мястото на топлината. Светлинките, които проникват през незабуления прозорец, са кратко присвяткащи и разноцветни. Унасяме се в късната дрямка, която упорства да ни постави в следващия сън. Леко се поклащаме, отново отваряме очи и се взираме в неразгадаемите сенки на поредния преминал автомобил, отразил се в прозореца ни. Силно вдишваме от топлия въздух, който мирише на следобеден чай от лайка. И пак оставаме неподвижно на мястото си. Силите ни като че ли са отпътували някъде и не можем да ги овладеем в това нощно присъствие. Мислите се влачат като мъглата навън, предвещаваща утрешните оскъдни снежинки, които отново няма да покрият плътно обезкървената земя.

Потъваме в тишината, която ни връхлита и е навсякъде. Прелъстила ни е със своята измислена примамливост. Някакво неистово очакване ни кара да се отнесем в нейните обятия. Явно ще се наложи да преминем и през този сън на всеопрощаващо очакване. Нищо от това, което се случва, вече няма ясни очертания, но то все пак се случва. Усещаме болката в крайниците си от премръзването на среднощното прибиране и придошлата топлина не е достатъчно истинска за тях. Бавно и с нескрито постоянство прииждат умората и безпомощността и носят примирено спокойствие и неочаквано облекчение.

Когато много силно те боли,
недей посяга да мъстиш:
омразата изпепелява онзи,
който мрази.

Когато много силно те боли ‒
отдалечавай се!
Отдалечавай се
през времето ‒ от дребното,
от близкото, от болката, от писъка ‒
нали след десет хиляди години
в голямото безсмислие на Космоса,
сред здрача на Великата Прохлада
ще бъде все едно дали сте се целунали,
прашинки две, докоснати в безкрая,
нали ще бъде все едно
дали те е боляло?
Отдалечавай се. Потъвай в своето.
Със живата вода на свойта сила
напръскай живата си рана.
И любопитните да видят после там,
където е ударила стрелата,
как светят бистри капки златен клей.

И тъй, додето
златен
станеш
цял.

„Отдалечаване“, Андрей Германов

Вече сме се отдалечили от всичко и от всеки. Приготвихме се за възможното ни опрощение и някакво ново очакване. Дали ще е прераждане в идващото утре, или ще бъде ново възкресение ще разберем по-късно… Може би всичко това има своята специална тайнственост, загадъчност и едно прокрадващо се усещане за ново начало.

Андрей Германов (с. Яворово, днес квартал на Цонево, Варненска област, 17.06.1932 г. – София, 15.05.1981 г.). Завършва гимназия в Дългопол (1950) и руска филология в Софийския университет (1955). В студентските си години е член на литературния кръжок „Васил Воденичарски“ заедно с Пеньо Пенев, Иван Радоев, Марко Ганчев, Климент Цачев и др. Работи като учител по руски език в Дългопол (1955–1957). В София става преподавател по руски език в Машинно-електротехническия институт (1958–1959). Комсомолски инструктор и кореспондент на в. „Народна младеж“ от Варна (1960), редактор в сп. „Младеж“ и във в. „Народна младеж“ (1961), както и в изд. „Народна младеж“ (1964–1966), редактор в отдел „Поезия“ на изд. „Български писател“ (1967), завеждащ отдел „Поезия“ в изд. „Народна младеж“ (1970–1973), заместник главен редактор на сп. „Съвременник“ (1973–1974), главен редактор на сп. „Пламък“ (1974–1980). Председател на Дружеството на писателите в Габрово и главен редактор на неговия алманах „Зорница“ (1981).

Германов публикува за първи път стихотворения през 1951 във вестниците „Народна войска“ и „Работническо дело“. Утвърждава се като поет през 60-те години. Разработва различни лирически жанрове – кратки стихове и шаржове, епиграми и карикатури, стихотворения за деца и юноши. Първата му отпечатана творба е стихотворението „Бди, боец“ (в. „Народна войска“, 1951, бр. 934). Дебютната му стихосбирка – „Кълнове“ (1959), е емблематична за ранния лирически почерк на поета с импресионистичната си образност и тематика, които разработва – романтиката на селския бит и нрави, природата, трудовото ежедневие на обикновения селски човек, историческото минало. Задушевно-интимни, възторжени и наивни, далеч от шаблонната патетика и социалистическата поетика на времето, стиховете му са израз на творческа неподправеност, на интерес към пейзажния рисунък и детайла, към дълбинната психология на българския селски свят.

Интересът към сюжетното стихотворение, към лирическото събитие и тънкия психологически рисунък се забелязват и в следващите му поетически книги от началото и средата на 60-те години – „Работнически влак“ (1962), „Родов герб“ (1964), „Равноденствие“ (1965). В тях навлиза динамиката на строителния делник и бурното обществено-политическо развитие с нови топоси, език и образност, характерни за трудовото всекидневие и социалистическия делник от края на 50-те години. В същото време се забелязва латентният конфликт между света на миналото и настоящето, между патриархалната памет и традиции и новото градско битие на човека. Със следващите си книги Германов се вписва в трансформативните процеси в лириката, които задава т.нар. априлско поколение поети, към което принадлежи. Лирическите му книги от средата на 60-те години разгръщат прехода към един по-усложнен и драматичен поетически космос, в който лирическият говорител носи драмата на разполовения човек. Оптимизмът и радостта отстъпват място на усилен размисъл, съмнения, резигнация и самота („Преодолявам радостта у себе си“). Светът от днес не е светът от вчера, въпреки стихотворения като „Изсичането на Лонгоза“, „Стари майки“, „Селските гостилници“ и „Ах, как умират селските жени“, които възкресяват идиличния свят на старината в неговата сакрална слятост с битието („Светлина в планината“, 1966; „Да ме запомниш“, 1967).

Стихосбирките на поета от 70-те години са знак за драматичните промени в поетическото самосъзнание, кодирани ясно в знаковата метафорика на самите заглавия на книгите. Дисонансите в поетическото ежедневие стават все по-остри и взривоопасни, интелектуалната битка с еснафския бит – по-яростна. Стиховете на Германов се превръщат в емблематични за чувствителността и гражданската отговорност на съвременния човек, изправен пред ежедневната битка между доброто и злото не като абстрактни категории, а като част от реалния му живот („Самоубийствено живеем“, 1979). Авторът използва все по-често притчово-метафоричния език. Проблематичното общуване с другите, екзистенциалната самота, творчеството, моралната отговорност пред другите се превръщат в основна тема на късната му поезия.

Запазена марка на Германов в поезията стават кратките му четиристишия от 70-те години, написани в стила на персийско-арабските рубаи на Омар Хайям. Те са абстрактни поетически размисли върху универсални категории като красотата, любовта, изкуството, човешките взаимоотношения, смъртта. Поетът използва езика на притчата с поетическа поанта, вглъбеност и тъга. Четиристишията му излизат в четири книги и създават профила на една смислово наситена, философски вглъбена, съзерцателна и проникновена поезия. В последните му стихосбирки – „Душа незащитена“ (1981), „Четиристишия“ (1982), „Златна светлина“ (1983), зазвучават драматично-трагични интонации, свързани с тоталитарната действителност.

Със „Светлинки в планината“ (1966) – трогателни реминисценции от детството, се разгръща другата страна от поетическия дар на твореца – поезията за деца и юноши. През целия си творчески път Германов пише стихотворения, поеми и разкази в стихове за деца, които се посрещат с голям интерес заради занимателните сюжети, деликатната чувствителност и познаване на детската душа. Работи и в жанра на документално-художествената повест („Камчийска балада“, 1967).

Творец с богата артистична природа, Германов е и художник карикатурист, майстор на шаржа, пародията и хумористичната епиграма („Парнас около нас. Дружески шаржове, пародии и епиграми“, 1974, съвместно с Иван Николов).

Германов работи активно като преводач и въвежда в българската култура редица украински, руски, белоруски, литовски и сърбохърватски автори, като А. Т. Твардовски, М. П. Бажан, Р. Рождественский, В. Н. Соснора, Е. Г. Багридски и др. Превежда пиеси от Е. Радзински, С. Альошин, Л. Зорин. Известен е и неговият превод от гръцки език на поемата на Гр. Пърличев „Войводата“.

Носител на различни престижни български и чуждестранни награди, сред които званието Заслужил деятел на културата (1977) и Националната литературна награда Пеньо Пенев (1978).

Негови стихотворения са преведени на английски, арменски, беларуски, грузински, литовски, немски, руски, словенски, украински, френски, чешки и др. езици.

Биография: Мариета Иванова-Гиргинова