За нашата България

„Границите често се менят. Макар и по-рядко, понякога и моретата напущат бреговете си. Но и от една някогашна граница, и от едно изсъхнало море всякога остават неизличими следи, които продължават да говорят за един изчезнал, но странен и непознат живот.“

Със създаването на света се появява и човекът. Още от раждането си той започва да се бори за своето място в обществото. Преминава през много изпитания, за да се изгради като личност. В продължение на години помъдрява и се превръща в разумно същество, готово да понесе отговорността за постъпките си и да преодолее всички препятствия, които му изпраща Бог. Човекът не се ражда научен, учи го животът. И колкото по-мъдър е един човек, толкова по-добро поведение има. Мъдростта просветлява лицето на човека. Човек може да придобие широка информираност, може да бъде най-правилно ориентиран в практическия си живот. Това е полезно за него, но дали е достатъчно – не се знае. Мъдрият не само прилага знанието си в живота, сам той създава това знание. На него са известни причините за случващото се в света. Той предвижда крайните резултати, повлиява върху развитието на събитията.

Мъдрият живее в света и в същото време е над света. Той може да се дистанцира от него, да го погледне отгоре или отвсякъде, може да го вмести в ума си. Мъдростта ни помага да се ориентираме в действителността, в която живеем, и в същото време – да се съобразяваме с принципите на общността. Защото всеки от нас има ум, но не всеки знае как да го използва, а смята, че след като е умен, е перфектният и може всичко.

Това далеч не е така, защото не е достатъчно да имаш добър ум. Далеч по-важно е добре да го прилагаш. Умът може да ни помогне при разрешаването на определени ситуации. Чрез ума си можем да спасим човешки живот, да спечелим доверието на определени личности, да успеем в живота – в личен и професионален план, но и да направим неща, за които може да съжаляваме после. Умът може да ни послужи в училище, в университета, в работата… Трябва да внимаваме как използваме ума си. Знанието е висока цел на хората. Именно то, знанието, им осигурява разумен и успешен живот. Стремежът към знание се мотивира не само от неговата полезност. Особено съществени са целите, за които ще се използва, както и моралните съображения, с които подхождаме към неговото придобиване. Затова и придобиването на знание би трябвало да се предшества от израстване – морално и интелектуално, с ясни представи за последствията от делата на човека. Понякога се случва, стремежът към знание да доведе до възгордяване на неблагородния човек.

„Нека във всяка българска къща да има по някоя българска книга – хубава книга, която и да била, от когото и да е. Тя може да бъде една вещ, но може да стане и една светиня – са думи написани от големия български писател Йордан Йовков.

Само по себе си знанието е сила. Чрез него човек може да се реализира във всички области на науката и да се превърне в най-добрия специалист. Защото то е самоцелно благо, за което човек трябва да се труди повече, отколкото за спечелването на сребро и злато. Със знанието не могат да се сравнят нито скъпоценните камъни, нито блясъкът на царските дворци. Всички тези ценности украсяват тялото на човека, а знанието е вечно украшение на безсмъртния дух. Плодовете на знанието личат в разумните дела и житейските успехи, но най-ярко се проявяват в спокойствието на духа – висша зрелост на човешката способност да съжителства с хората като с братя. Знанието можем да наречем още дърво за живот на ония, които го придобиват. То удовлетворява духовните потребности на хората и ги храни. Знанието е залог за вечен живот. Подтиква хората към лично съвършенство, вдъхновява човешкото творчество и придвижва световния напредък. Комбинацията или съчетанието от добър ум, който прилага знанието, правят човека разумно същество, подготвено за живота. Вярвайте в себе си и във вашите възможности, но не прекалявайте! Бъдете такива, каквито сте!

Николай Гочев в едно свое експозе беше написал:

… Много са хората, които започват да учат нещо и то да учат с години. Човек подозира, че може да стигне до знание бързо – прочита някоя книга, учи език, чува имена на хора, прочули се като знаещи („учени“), слуша нечии изложения („лекции“) по части от някаква наука. Или пък просто се среща с някои, минаващи за учени, разговаря с тях.

Може би в душата на такъв човек пораства мечта – да бъде „учен“ (интелигентен, образован).

Но този път е труден, и твърде често изисква да се взимат решения – какво и колко да правя и от какво и колко да се откажа. И как все пак изглежда знанието, което искам?

Днес има организации, наречени училища и университети. Те предлагат цяла система за придобиване на знания. Но това, ако погледнем към цялата история, е отскоро. Платон не е завършил нищо, подобно на университет. Авторът на „Премъдрост Соломонова“ – също. Достоевски е учил за инженер, но точно това образование не личи да е послужило в писателската му работа. Тези тримата обаче са съвършено образовани хора.

Аз познавам мнозина, които са прекарали живота си покрай някакви дейности, свързани с образованието (четене, говорене пред обучаеми, писане и издаване на статии, есета, книги, преводи и др.). Те са на различна възраст, нямам предвид само най-възрастните. Трудно е да се каже кои от тях са образовани. Но си мисля, че някои, и то не малко, живеят с усещането, че са претърпели неуспех по този път – че не са успели „да се изучат“.

Възможно е такъв човек да си казва (или само да усеща, макар и без да изрича на глас) следното: „Ако аз съм образован, то как може да се твърди, че от образованието има полза? Та аз по себе си виждам, че полза няма – ето, нито съм богат, нито ме уважават, нито съм щастлив. Нима съм учен? Та аз просто повтарям думи. Ако „големите“ учени са такива като мен, кое им е „голямото“? Те, ако съществуват, по-скоро не са такива като мен. Значи съм се объркал, не съм разбрал какво трябва да се прави.“

Пак Йордан Йовков казва: „Границите често се менят. Макар и по-рядко, понякога и моретата напущат бреговете си. Но и от една някогашна граница, и от едно изсъхнало море всякога остават неизличими следи, които продължават да говорят за един изчезнал, но странен и непознат живот.“ Нека направим така, че да оставяме следа в това което вършим!

Една мисъл на Стив Джобс, която добре описва нашето ежедневие…

„За лудите, за различните, за бунтарите, за размирниците, за кръглите гвоздеи в квадратните дупки…, за онези, които виждат нещата по различен начин – те не обичат… правилата… Можеш да ги цитираш, да не се съгласяваш с тях, да ги възхваляваш или да ги очерняш, но единственото, което не можеш да направиш, е да ги игнорираш, защото те променят нещата…Те бутат човечеството напред и макар и някои да ги смятат за луди, ние виждаме в тях гении, защото онези, които са достатъчно луди, за да мислят, че могат да променят света, са онези, които наистина го правят.“

Каква ирония на времето и пространството – нашият Йордан Йовков е дал отговор и на тези въпроси много преди да ги зададем: „Кои са тез, дето съдят хората и редят световните работи, кой им дава таз сила, имат ли господ? Не са ли родени и те от майка и няма ли да умрат като всички хора?“

И нека си припомним думите му:

„България! Какъв дълбок и нов смисъл има тая дума. Как трепва и боли душата, как всяка буква дълбоко се връзва в нея, всяка буква открива жива, мъчителна рана.“

Йордан Йовков е роден на 09.11.1880 г. в с. Жеравна, Сливенско. Завършва гимназия в София, след което заедно със семейството си се преселва в Добруджа, където дълго време работи като учител. Участва в трите войни като командир на рота и като военен писател. Известно време е редактор в столични издания. След окупирането на Южна Добруджа Йовков се премества във Варна като учител. След войните е редовен сътрудник по печата в българската легация в Букурещ. Творческия си път Йовков започва със стихове, но по време на войните пише военни очерци и разкази (Разкази. Т. 1-2. 1917-1918), с които се налага като талантлив разказвач. Следващите му книги са посветени на живота в Добруджа (повестта "Жетварят", сборниците "Последна радост", "Вечери в Антимовския хан", "Женско сърце", романът "Чифликът край границата") и в родното му село Жеравна ("Старопланински легенди"). Пише комедии ("Милионерът") и драми ("Албена", "Боряна", "Обикновен човек"). Автор е на анималистична проза ("Ако можеха да говорят"). Умира на 15.10.1937 г.