Нека отгледаме онова прогресивно бунтарство, което да отвори нови и чисти хоризонти пред страната ни

Утрото на 15 септември винаги е по-различно и като усещане, и като същност. По-възрастните усещат онзи привкус на притесненост и някаква определена доза носталгия към това, което се е случило преди години. Най-малките са в трепетно очакване на нещо ново и различно, което се случва в техния млад живот. И ако трябва да бъдем откровени и честни пред себе си, когато и да се е случило това, първият учебен ден остава в спомените и в съзнанието ни отпечатък върху нашето битие по един особен и различен начин.

Неизменните цветя, набрани от градината или купени от местния пазар, бяха задължителен атрибут за всеки ученик в тържеството за първия учебен ден. Днес, поизменили тази традиция с призиви да използваме тези пари за някоя благотворителна цел, като че ли поотместваме както вниманието, така и уважителното отношение към българския учител. А нали именно той, българският учител, е този, който от Възраждането до наши дни, в годините на всичките препятствия по историческия и житейски ни път, е онзи стожер, който ни дава знание, сила и онази невидима енергия за преодоляване на превратностите на времето.

И ако днес считаме, че учителите вече имат почти прилични условия на труд и прилично възнаграждение, трябва да се замислим къде и как през годините ги поставихме по значимост и обществено положение в социалното ни развитие. И ми се струва, че те все още напълно незаслужено стоят някъде встрани, като добавък или нещо, от което уж всички имаме нужда, но някак с не особено голямо значение.

Историята ни напомня, че за първи път елино-българско училище предприема да открие през 1812 г. в Котел даскал Антон Хаджи Кринчу. Там той подпомага учениците да разберат трудните гръцки текстове, като си служи с говорим български език. За светския характер на Котленското елино-българско училище говори и обстоятелството, че даскал Андончо установява по-свободни отношения с децата, насърчава игрите им, дори сам взема участие в тях. Между учениците му е и малкият Петър хаджи Беров, останал в историята ни с една търка книжка, озаглавена „Буквар с различни поучения“ и наречена по-късно от народа ни „Рибен буквар“.

Днес, съвременната българска действителност трябва да положи особени усилия, за да промени отношението ни както към образованието, така и към езика ни. Не само защото запустелите ни училищни сгради се множат с всяка изминала година, а и заради това, че трябва дълбока да преосмислим отношението си не само към институцията на българския учител, а въобще към процеса на образование. И ако днес не намираме подходящи думи за добро отношение, пари за цвете, като знак за уважение и достатъчно време, за да присъстваме в този процес, то това значи, че сме на достатъчно грешна позиция.

Съвременният немски писател Вернер Мич казва: „Три предмета не са включени в училищната програма: толерантност, логика, човечност, ама и трите се възпитават именно там, в училището“. Колкото по-бързо и по-ясно осъзнаем нуждата от определена насоченост в усилията да покажем и да кажем на обществото ни, че българските учители са особено важни не само за собственото ни дете, а за съществуването и развитието на обществото ни, толкова по-скоро ще можем да разчитаме на ясни проявления на трезвост и нормалност в човешките личностни отношения и в промяна на обществените отношения като цяло.

Безспорно законите се градят от хора за хора, но са такива, каквито обществото е склонно да приеме и изпълни. Именно в този невидим процес са важни отношението, уважението и значението на институцията Учител.

Американският писател и философ Хенри Дейвид Торо ни казва: „Вие не трябва да знаете твърде много или да бъдете твърде прецизен в желанието си да знаете абсолютно всичко. Понякога именно в неразгадаемото, скритото и тайнственото се крие красотата на живота. Именно това трябва да се опитаме да оставим в мислите, в желанията и нагласите на младите българи. Стремежите към всичко това ще роди или породи онези еволюционни или революционни процеси (без значение кои от тях), за да се случи или получи тъй желаното ни съвременно българско общество. Дали то ще е по-добро или по-лошо ще зависи единствено и само от това как и по-какъв начин сме подготвили младите българи да го подредят или наредят. Те, разбира се, ще бъдат различни от нас – ще имат нови и различни интереси, ще си служат с нова техника и технологии. Но важното и истинското е в това да бъдат добри хора.

Математикът Джейкъб Броновски споделя, че е „важно учениците да носят малко бунтарско отношение в занятията си. Те не са тук, за да боготворят онова, което е познато, а за да го подлагат на съмнение“.

Нека отгледаме онова прогресивно бунтарство, защото останалото ще поведе в бездната на покорство и безличие.

Доста по-късно след като в Котел е създадено първото българско училище, за друг един велик българин – Георги Стойков Раковски, Патриархът Вазов пише:

Тук мъдрец замислен, там луда глава,
мрачен узник в Стамбул, генерал в Балкана,
поет и разбойник под съща премяна,
мисъл и желязо, лира и тръба.

Това е българинът и такъв трябва да бъде в съвременните ни измерения, мисли и чувства.

Затова и днес, когато пожелаваме на младите хора: „На добър час!“ през следващата учебна година, нека им кажем, че е особено важно освен знание да придобият онова бунтарство, което да отвори нови и чисти хоризонти пред страната ни!