Предговор към новата стихосбирка „На рамо със залеза“ на Илияна Кръстева

Всичко тук е оцеляло въпреки изминалото време, въпреки буреносните облаци и проливни дъждове, въпреки промените в света отвън, въпреки…

Слънцето се е препречило пред погледа ни и не допуска да помръднем от яркия му взор. Дърветата са се строили безмълвно в краищата на оскъдното платно. Горещият въздух е превзел всяка свободна част на пространството и не позволява дори да се размърдаме в късния и вече натежал летен следобед. Лекото възвишение ни прокарва през последното незначително препятствие преди да се озовем пред спуснатите бариери. Тук никой никого не чака, няма дори неканени гости. Пущинакът е завладял и малкото постройки, които упорито се борят за своето съществуване. Само неразбираемия говор на усилен телевизионен приемник напомня, че има следи от битието на човешко присъствие. Градинките отдавна не са виждали мотика, която да освободи от настръхналите плевели едва оцеляващите в тях цветя. Тук грижовността за съществуващата около нас действителност е оставена на произволното естествено оцеляване. Дори оградата, която уж трябва да ни защитава от нещо, е пропаднала. Нищо неподозиращи, търпеливо очакваме задължителната среща с непознат граничен служител, който трябва да ни вдъхне респект и да породи уважение. Изсулил се мързеливо от нищото, единствена причина за пристигането му беше да полюбопитства за причините за нашите фриволни начинания, накарали ни да посетим този край.

Обезсърчен от укорителните ни погледи граничният служител съвсем се отказа от интереса на нашето натрапено присъствие и с небрежност в движението на ръцете ни отпраща да дирим нашите мимолетно появили се желания, които той така и не успява да разбере. Безгрижието, поради липсата на каквито и да било насочващи табели, вече ни бе обзело. Но и за какво ни бяха те – ние вече се бяхме озовали в сърцето на малкия градец.

Неимоверно големият градски площад е също така пуст, както и улиците, които ни бяха довели до него. Само металната продавница с протяжното си отваряне и затваряне на входната врата показваше наличието на съществуващ живот. А няколкото принудителни телефонни разговора напомниха за делничното усещане за ангажираност и за липсата на мобилна телефонна връзка, породена от скъпата тарифа на разговорите в съседната държава.

Зеленината е все още достатъчно наситена върху тревната площ, утешила се под сянката на големите дървета. Пътечката е кратка и ни отвежда до сводестия вход на голямата сграда. Немощното ѝ величие се потиска от кипрещата се алуминиева дограма, която нахално, и с претенции за съвременност, преди доста години бе прекратила изяществото на безвъзвратно отишлата си дървена. Коридорите са дълги и покрити с друга действителност на споделени мисли и чувства. Но хората отново ги нямаше. Може би лятното присъствие на жегата ги бе разгонило на по-прохладни и идилични места.

Днес въпросите се стоварваха хаотично върху нас, а отговорите пристигаха откъслечни и съвсем неподредени.

Разказвам ти перпетууммобилизми
 за катаклизми, странни нелогизми.
За Омир и морето, за ямби и хореи.
За кредото си сложно: Всичко е възможно!…

Обичам звездни вечери, облакътени някъде,
по азимут да следваме попътния си вятър.
…
Когато те въведох в хаоса
на свойто немогъщество,
Ти роза ми поднесе – факел
на романтичната ми същност.
           Из „Разкажи ми“, Илияна Кръстева

Не сколасваме дори да отпием от предложеното кафе, което е като лирично отклонение на случващото се. Поприбраните набързо книги и други хартии, поставени в определен личен безпорядък на бюрото, ни отвеждат принудително в приказното пространство на един забравен и добре защитен свят. И нямаше да е така, ако стопанката на този свят, със силата на своята грижовност, не го бе отстоявала в годините на неговото раждане, съществуване, та дори бе създавала неговото възцаряване в тази особена действителност.

Обичам да предричам, да сбъдвам с лекота.
Да съм неземен квантов скок над всяка суета.
Да слагам ред във хаоса на житейския водовъртеж.
Да чувствам ендорфин в кръвта и трепетен копнеж.

Обичам трудното начало. Катеря се сама.
Замерят ли ме – вдигам кръста и вървя.
По тънък лед прохождам и боса по роса.
За мен са отредени все хора по съдба.

Обичам да съм тичинката в нежния хибискус
и белият квадрат в шахматната дъска,
обичам да съм розата, поднесена ми искрено,
китарен звън, несбъдната мечта.

Аз време и безвремие съм в необятното
 на разстояние една протегната ръка,
аз чудото съм. Вечната и святата.
Обичам да обичам. Аз съм любовта.
           „Обичам да обичам“, Илияна Кръстева

Пребиваването ни продължава с многократни побутвания да видим всичко, да опитаме от всичко, да усетим всичко… А то това всичко се оказа интересно и съвсем неочаквано.

Пристигайки в едно от многото помещения, срещу нас като от засада се оказва, че ни очакват безброй святкащи детски очички, а притежателите на тези огнени въгленчета са нарамили различни по вид и големина духови музикални инструменти. Вече се чувстваме като приказни герои, посрещнати като знатни гости в тяхното царство. Известна разсеяност на домакинята ни позволява да разменим по някоя и друга спонтанно придошла ни дума и да се опитаме да похвалим нейните възпитаници за упорството и смелостта да се представят по този романтично приказен начин.

Детските слънчица бързичко искат да ни изоставят, за да могат да продължат с потайните си летни занимания, а ние да продължим да се катерим по стръмните склонове на двореца, издигнал се в душата на тази величествена стара сграда.

Долавяме в бързата тирада от думи много истории, мисли, пориви, чувства, дори и скътани страдания. Опитваме се да приемем придошлата действителност, като прикриваме с вежливост някои наши удивления и стъписвания.

Обичам мъглата в големия град!
Бъркоока жена със странна съдба.
Невидима, безпощадно красива
като истина, отдавна осмислена. Дива!

Тя така ми подхожда. Уви!
Без нея безпределно, безбожно боли.
Всеки път се завръща – незнайно как, откъде.
Степ играя в локвите с нея сред дъждовно море.
           Из „Градска мъгла“, Илияна Кръстева

Прибързано си тръгваме от това вълшебно място, но със сигурност ще направим опити да се върнем отново. Откритието ни е толкова прелюбопитно, а пазителката го е крила толкова много години от чужди очи. Търсила е покрив на своите мечти, откривала е чувства, споделяла е мисли, намирала е приятели, събирала е врагове... И днес от всичко това е събрано по малко. Едно – дълбоко скрито и не се показва, друго – наднича и се ухилва пренебрежително към нашите набези. Всичко тук е оцеляло въпреки изминалото време, въпреки буреносните облаци и проливни дъждове, въпреки многобройните прелитащи малки същества, които успяваха да ни уцелят с такава удивителна бързина и точност и оставяха своите усмихнати детски белези върху телата ни.

Душата ми е сбор от всичките души, които ни обичат.
Душата е душите, позволили да ги обичаме.
И преизпълнена с любов, като дете тя тича,
да раздаде молитвен благослов за туй, че е обичана.

Понякога в усърдието си да бъде всеполезна,
тя се товари с бремето да бъде безполезна.
За тези, ненуждаещи, страхливи да получат
от нейното сърце щастливия си случай.

Душата не унива, душата все се бори,
сърцето с мисълта са вързани с окови.
Те могат да останат така до памтивека,
докато любовта не осени човека.
          „Душата“, Илияна Кръстева

В душите ни намериха подслон сподавени сълзи. Оцелелите мисли прокараха пътеки и откриха място за нови срещи и нови мечти. И цялата тази богата палитра от емоции, мисли и чувства ни беше предложена от една жена, нарамила залеза със своята неподражаема цветност в косите и сила в погледа. Поднесе ни го като изтънчен хоровод на детското мечтание, като приказка в измислен свят, като вопъл от току що сгромолясала се с тътен след летен порой градушка, като събрана енергия на скрита душевност, като примигващи лампови спомени на отдавна неработещ телевизор „Опера“. Днешната лятна горещина не успява да прикрие придошлите детски спомени със солен морски привкус и мъдростта на укротената дълбока Голяма река.

Илияна Кръстева е родена и израснала в морската столица Варна. Завършила е ИДНУ в гр. Добрич със специалност: "Начален учител", а след това  Софийски университет „Св. Климент Охридски“ със специалност: „История“. Живее в старопрестолния Видин. Повече от 25 години е директор на Бреговското средно училище. 

Художникът Владимир Атанасов е роден на 13 май 1970 г. във Видин. Средното си образование завършва в Техникума по каменообработване в с. Кунино, Врачанска област със специалност „Художествена обработка на скални и облицовъчни материали“, а висше в Югозападен университет „Неофит Рилски“ в Благоевград през 1997 г., специалност „Педагогика на изобразителното изкуство“. Преподавателската му дейност преминава през училищата в гр. Грамада, с. Косово и Център за работа с деца в гр. Брегово. От 2012 г. е преподавател по изобразително изкуство и музика в СУ „Св. св. Кирил и Методий“ в гр. Брегово.