Вяра в справедливото очакване

Първият ми учебен ден. Започна с особено притеснение. И до днес по все същия начин този спомен предизвиква свиване на стомаха ми. Нямах дори и най-малка представа, че мястото, където ме бяха отвели родителите ми на този 15 септември, ще се превърне в едно от местата, където ще отивам с желание и с очакване през следващите осем години.

Като днес си спомням как някаква суматоха се случваше около мен, а моята уплаха нарастваше с всяка изминала минута. В спомените ми от онова почти несъзнателно преживяване останаха само колоната от много знамена, рецитиращите стихчета деца и прекалилите с многословието си възрастни. Думите не достигнаха в никаква степен до мен. Последвалата раздяла с отиващите си родители ми се струваше и тя толкова страшна и неочаквана. Е, нищо от това предварително изживяно в мислите ми страшно не се случи, защото след близо час те ни прибраха отново по домовете.

Всички около мен поназнайваха доста неща – от броенето на числата почти до сто до буквите от азбуката, а някои дори, умело сричайки, четяха текстовете от букварчето, поместени в самия му край. Това ми се виждаше отчайващо занимание, което, по силата на обстоятелствата, предстоеше да се блъска в мен и с упорство да противостои на привлекателния голям двор и на повредената от пожар читалищна сграда, които си бяха далеч по интересно и нужно увлечение в този период на моето съществуване.

Буквите и редичката от думи идваха с множество от грешки и голяма несигурност на случващото се действие. Моята тетрадка не бе на витрината за безгрешно изписани думи и краснопис. Явно момчешката част на човечеството се оказваше в невъзможност да се конкурира с момичешката прилежност.

До днес имената на първите учители са заделили местенце в съзнанието и мислите ми. Тези уж детски спомени са преминали в годините и са останали търпеливо приютени за  ползване в нерядко случващите се трудни дни. Едва след тридесет и осем години отново прекрачих прага на това училище и с известна доза умиление открих стенописите по училищните коридори, които все още си бяха там. Поовехтелите препарирани животни проскубано отстояваха своето място на етажните площадки, а портретите на ръководителите на държавата ни бяха заменени с други, далеч по-подходящи.

Имаше една много важна част от раздялата с това училище, когато поотраснали и готови да тръгнем към следващото житейско стъпало, поставяхме в бутилки изписани на бели листчета нашите желания за бъдещи професии. Днес тези бутилки със сигурност ги няма или някъде са захвърлени в изостаналото време, но почти съм сигурен, че голяма част от нас искахме да приличаме на нашите учители, дори да се обличаме като тях.

По стръмен път той кара земните си дни,
с железни мишници подхванал им юларя.
Очите му - световните везни.

С незнайни ключове законите отваря.
Камшик му са в ръката злите ветрове.
С вулкани, мълнии се разговаря.

И по земята наторена с трупове
чертае пътища за нови поколения.
Минути му са всички векове.

От други мир денят му с вихрени трептения,
към тоя светъл мир в сърцата мост гради
от мрамора на своето търпение.

Прекарал е той път през светлите звезди,
през озарените недра на тишината. -
Ще мине, който се от дух роди,

и който се не заслепи от светлината
и в пламъците й не изгори.
И той ще хване тъй с ръце съдбата
като възкръсналият своите зори.
          „Учителят“, Мара Белчева

Носталгично присвоената романтичност е нормално усещане, когато човек натрупа известна умност в себе си и набор от житейски препятствия по извървения път. Те ще бъдат онова прииждащо очарование и закътана емоционалност, която ще прибираме в гардероба на попремръзналите си спомени или такива, които се прокрадват в сутрешната мъгливост на това място. Ще се опитват да пробуждат детски мечти и да задоволяват несбъднатите ни очаквания и всичко това събрано в израза на непринудената усмивка, която ще идва винаги в тези окачени на най-старите закачалки в дъното на големия гардеробен шкаф. Няма да ги изхвърлим и при това пролетно почистване, и есента също няма да ни даде сили да се разделим с тях. Те ще си останат там, грижливо подредени и привързани с искрени стремления към предстоящото ни изживяване.

Както по онова време и сега този град е в очакването на по-топлите слънчеви дни. Дърветата са нашарили картината с многоцветните си светли отблясъци, които се боричкат с вече поукротените пролетни терзания. Сутрините си остават все така доста студени, както и преди години време, а димът от запалените в ранните часове печки е притиснал със своя наситен и неприятен мирис отправилите се нанякъде хора. Спирките не са отрупани със събрано множество, което явно предполага, че повечето или са тръгнали на близко разстояние, а останалите ползват автомобилите си, за да ги отнесат някъде, дори това някъде да е съвсем близо до тях местонахождение. Приучаването ни към това удобство е придърпало всички към воланите, като е оставило малкото движещи се автобуси полупразни да се скитат по градските улици.

„Защо в великденска премяна?“
– ми сякаш някой проговори. –
Обръщам се към прага взряна:
Вратата вихърът отвори.

И хладни ме побиха тръпки...
Откак му стъпките умряха -
по-светли и от думи стъпки -
на прага други не изгряха.
          „На прага стъпки“, Мара Белчева

Несъзнателното упорство на искането да присъстваме на обикалянето на храма по време на Възкресението Христово срещаше в онези времена активната съпротива на директора на това училище. Явно осъзнала, че водени по-скоро от любопитството да видим какво ще се случи в среднощната обиколка на черквата в едно от близките села, едва не довлече изгонването на учителката ни по литература, която се бе опитала да ни защити.

Тези и други неволи ще продължат да се повтарят в различни измерения в пространството и времето много пъти занапред. Ще ни удрят със силата на непокорството и ще ни успокояват с вярата на справедливото очакване. Така и никога не можах да разбера как попречихме на детското си щастие с това ни великденско произшествие, но то остана нетрадиционно истинско.

Мама на Великия Четвъртак
с писано яйце ще ни събуди.
Кой в леглото вече ще го свърта.
Тич в градината ний, в радост луди.

Там на лястовичките гнездата
мънички кадънки наредили.
Котка, пес, кокошки из лехата
погнем. И - току-виж сме се сбили.
          Мара Белчева

Днес можем да бъдем в свободното си очакване и съвсем недоволни в откритието на несправедливото съществуване на нещата. Те, нещата, ще разберат за нашето отношение по погледа ни, по споделените мисли или по мълчанието, което ще бъде сподавено от натежалия поглед.

Тези мисли, нахлули преди година по време на разговор с един вече побелял и събрал достатъчно мъдрост човек, си запазих. Днес този мъж е успял да съживи някои от тях в различните оттенъци на своите картини. Тук са отново дърветата около храма в центъра на града, който стана и символ на моята брачна обреченост, паметникът на свободата, който е нескрита гордост на всички местни и чийто автор е известен италиански скулптор. Днес, оставен на метри спокойствие от неприятния остър шум на преминаващите автомобили, този паметник ми се струва доста по-нисък. В онези предходни времена бе почти недостъпен, защото тези коли образуваха постоянно препятствие със завъртанията си около него.

След срещата си с този мъж си обещахме, че ще се видим, когато той успее да събере в багри усещането на този град. Направил го е – твърде изкусно и с дълбочината на скритото в него майсторство. Успял е да пренесе дълбоко вкоренената сила на родния му Русе и ги е потопил в своята душевна чистота.

Днес тези усещания се стовариха върху мен с още по-голяма сила, защото са част от моето най-съкровено детско усещане, което ме е накарало да мисля, че родният край е онова добро място, от което сме тръгнали и където, по-рядко или пък често, отново и отново ще се връщаме към него или ще останем винаги в него.

Мара Белчева е родена на 08.09.1868 г. в Севлиево. Завършва средно образование в Търново. Следва във висш девически институт във Виена. Учителства в Русе и София. След убийството на съпруга ѝ, министър Христо Белчев, през 1891 година, следва филология във Виена. Междувременно е поканена за придворна дама.

От 1903 г. е близка с Пенчо Славейков, чийто жизнен път споделя до смъртта му. По време на Междусъюзническата война (1913) е милосърдна сестра и учителка в София.

Публикува стихове от 1907 г. Автор е на книгите: „На прага стъпки“ (1918), „Пенчо Славейков. Бегли спомени“ (1923), „Сонети“ (1925), „Избрани песни“ (1931), „Един живот. Поезия, преводи, дневник, спомени, писма“ (1995), „И сенките ни тихо ще се слеят. Стихове и писма“ (заедно с Пенчо Славейков) (2010), „Весталка, неразбулена мечта“ (2013).

Превежда произведения от Фридрих Ницше – „Тъй рече Заратустра“ (1915), Герхарт Хауптман – „Потъналата камбана“ и др. Редактор на „Избрани съчинения“ на Пенчо Славейков (1923). Умира на 16 март 1937 г. в София.