Раздавач на мечти

Планината днес е позволила да видим побелелите ѝ очертания, напомнящи ни за нейната мъдрост. От малкото хотелско балконче се вижда все още празната, простряла се пред погледа ни тясна калдъръмена уличка. Някъде в дъното се забелязват небрежно лутащи се сутрешни силуети. Никой не е готов да започне работа в ранния час, то и обикновено прииждащите туристи са поразредили присъствието си тук. Надпис на близката сладкарничка ни указва, че ще работи само в предпочивните дни. Тази делнична сутрин ще ни лиши от угодническата възможност да засладим своите усещания с прясно приготвените тортички, на чиито изображения се наслаждаваме само от залепената с тиксо на витрината стара снимка с цените им.

Някак странно е усещането за самота в този възрожденски градец, който има в своята вековна история много прославени българи. Нищо не успява да промени настъпилата безпомощност на нашата самота и дори остава недокосната до самото ни заминаване оттук.

Краткото пътуване до големия областен град е с безброй завои и надвесили се дървета с отърсилите се иглички от утринната има запотеност на заминалата си мъгла. Имената на малките селца са ми познати още от времето на моите момчешки години и ми припомнят по най-естествения и забележително точен начин как и по какъв повод съм се озовал по тези места.

Пристигането е толкова бързо, че дори придошлите мисли само успяват да направят няколко боричкания с моята освежена памет и да ме оставят да продължа в този си нов ден.

Светът ми по размери е със точност
до няколко невидими микрона.
Вселената познава ме задочно –
наричал я по женските корони.
А иначе, Луната и звездите
ги свалям съвършено просто.
Така и не намерих сред „Кралици“,
за една поне да бъда Космос.
Във моя свят на тясно, микрометърен
сега ще настанявам само тези,
чиито влюбени души са в периметъра
на моята сърдечна хипотеза,
а именно – едва ли не е лудост
да бъдеш слънце в черните одежди,
които ще блестят със жарка хубост
и в нечий мрак ще са надежда…
          Данаил Антонов

Днес ще говорим за думите, които наредихме в една книга. Подредихме и въпроси, за да предвидим очакванията на срещата, но както и установихме по-късно – несбъднати се оказаха тези очаквания. Оказваме се в пълна невъзможност да подредим мисли и думи, с които да опишем нашата мечтателност. Опитваме се да покажем и обясним с присъща скромност, че на много от зададените въпроси ще продължим да търсим отговори, защото така е справедливо или логично да се случи.

Зарязваме на̀ръча от предварително подготвени теми. Разговорът се опитва да проходи в друга битност на своето усещане и да покаже определена и желана чувственост. Думите се преплитат понякога в съвсем неправилен словоред, а понякога се получават в една недодялана форма на изказ, която се опитва да покаже, че не всичко можем да подредим дори в собствените си мисли. Окончателно сме зарязали предварителната нагласа да обясним за какво или заради кого се е случило всичко това.

Опитваме се да раздаваме мечти на околните, (които ще ни чуят по-късно в радиоефира), дори и да не знаем как точно да го сторим, защото сме в една обречена безкрайност на обрулената ни мечтателност. Въпреки това сме предприели това пътуване в усъвършенстването на нашето желание за постигнати мечти и създаване на нови. Трудно обричане си направихме в това ни спонтанно получило се събеседване. Опитахме се да очертаем линиите на помощниците в това начинание – кръстници в неговото прощъпулно прохождане.

То, малкото ни създание, току що беше проходило, а ние придавахме прекалено голям смисъл на бъдещото му съществуване. С голяма вероятна възможност на настоящото ни смислено предположение, то често ще се спъва и ще пада, отново ще става и пак ще пада. Нямаме все още усещането дали ще успее да оцелее в препълнения ни с неща свят но пък му даваме определена и достатъчна голяма значимост в неговото появяване.

Чекмедже отворих вкъщи,
в което няма никакви писма,
албуми, спомени, тъй нищо,
освен отдавна незабърсван прах.
Реших, че няма кой да го отвори никога.
Единствен, аз ще имам ключ.
Ще сложа вътре недописаните стихове
и малко от сърцето ми. За всеки случай.
Дано да не забравя да ти кажа мястото,
понеже пак ще се разбия на хиляда,
а само Ти сред мрак си ясна
за мойта нужда от спасяване.
Сега мълча. Катастрофално.
С надежда да си спешната ми помощ.
Вълните ми не зная колко бала са,
но Ти си моят бряг за дни и нощи…
Не знам дали ще оцелея, но при инцидент,
помни, че пазих го със нежност –
ключа за прашното ми чекмедже
е да обичаш мене. До безбрежност…
           Данаил Антонов

Не знаем дали броят на изписаните страници дава възможност да предположим тяхната значимост. Казват, че и това имало значение. Смея да твърдя, че която и да е било творба ще изгуби своята значимост, ако те, изпълнените с думи и мисли нейни страници, останат неразбрани. Всички онези, наредени в някакъв необичаен хаос, думи ще си проправят път към някаква обективна смисленост, единствено и само ако успеят да стигнат до нашата душевна чувствителност и ни накарат да ги определим припознателно като собствени. В тази твърде обичайна сложност на нещата за преднамерените ни намерения сме тръгнали да открием малко спомени и да намерим малки желания за големи мечти.

Очевидно проходиха нашите досега скрити мечти. Ще ги отгледаме с любов, за да се опитат да полетят към някого и нещо, което намираме за смислено. Безсмислените мечти ще оставим заключени някъде в мъртвата чувствителност на наранените ни души. Ще очакваме да пораснат, да извършат своите политания, да ги набразди времето и да останат в побелелите ни крайчета на косите, които сме покрили с изкуствената чувствителност на някой цвят.

Някои от своите мисли ще видим разпилени като презимувалите листа, които са останали почти цветно безжизнени в някой ъгъл на изоставена наблизо постройка.

Трети вече ще сме събрали в себе си, а други ще сме пропилели, без дори да разберем посоката на тяхното отпътуване.

След време те ще бъдат в пространството около нас и ние ще ги усещаме в нашата мъка и радост, ще ги откриваме в закъснелите виждания с отдавна несрещани приятели или пък в усмивката на детето, което препуска с колелото покрай нас. Като че ли всичко отново ще се повтори, а дали ние ще сме успели да дадем от своите мечти – съвсем скоро ще можем да проверим, като потърсим в душите си, какво е успяло да остане от тях.

От думи не разбира този свят.
От чувства и от болката човешка.
Броят се по гробо́вете, цветята
и колко са запалените свещи.
А никой не измисля гласове
или да нарисува тишина.
И глупости, че не боли сърце!
Боли щом те изплаквам със сълза…
Аз нощем съчинявам си планети.
(Сънувайки кошмарите по мъжки.)
Луната я привиквам. Да ми свети.
И няколко звезди над вкъщи…
Тогава всички думи са поверия,
но този свят проклет ще разбере,
че моята любов ще ме намери
преди наистина сърцето ми да спре!
          Данаил Антонов

Събираме надежди и спомени и с тях определяме това, което с дъх или без дъх, изживяваме. Някаква крайна измеримост на нещата ни е обрекла да бързаме в тази измислена реалност. Живот се ражда и умира, а ние сме свидетели на това свещено действие, което, искаме или не, приемаме по свой собствен начин.

Търсим надежда и раздаваме мечти в това ни волно съществуваме, тичаме, прегърбено ходим, посядаме на пейка, изправяме се бавно, поемаме глътка въздух и с непоискана въздишка отново продължаваме.

Това е всичко и нищо повече…

Данаил Антонов

Трудно ще го откриете с истинското му име като Данаил Антонов. Предпочита да се отразява в нашата действителност като един Стихопат с име: Danny Diester.

Данаил Антонов е на 45 години и е роден в Ловеч. Пише различни текстове още от ученическите си години. Има над 2000 текста с поезия и проза. Публикува ги в социалната си страница в интернет.