Разсечени думи

РАЗСЕЧЕНИ ДУМИ

Пътят, водещ към не съвсем малкото селце, е тесен и доста криволичещ. Вечерният сумрак прикрива очертанията на асфалта, нескопосано позакърпен през летните месеци. Нарядко автомобили проблясват с оттенъците на спусналата се вечерна мъгла. Пътуването е кратко и почти потънало в топлината на купето, в което се чува само лекото сумтене и преглъщане на останалите пътуващи. Времето за този сезон е дори приятно приветливо. Заледените пътища на Предбалкана са останали с празното бяло и снежно очакване.

Пристигаме по вече познатия път, който в едни далечни години преминавахме многократно. Само дето днес се завръщаме в началото на края на този път. Не намирам почти никаква разлика – освен липсата на онзи не особено приятен мирис на бензин, който винаги присъстваше в колата, която тогава имаше семейството ни. Светлинките стават все по натрапчиво присъстващи – в началото минаваме покрай голям завод, след това идва училището, което все още посреща своите ученици.

Нямам възможността да познавам всички онези пътници, които се връщат към началото по този път. Те са притихнали и може би очакващи да бъдат посрещнати от позабравените погледи на онези изоставени някъде там, в поизбледнялото минало детски години. Странно е усещането от всичко това, дори изглежда някак не съвсем реално, но пък създава онази интимна искреност на непознатото очакване.

Изкачвам стълбите на двукатната къща, които май отдавна не са посрещали човешки крак. Дори въздухът в помещенията прозира със своята застояла изоставеност. По стените висят толкова много избледнели портрети на великия Дан Колов, което настойчиво ми говори, че предишните обитатели са изпитвали особена гордост от победите му. До тях са  семейните портрети, обработени в онзи характерен за фотографиите от началото на миналия век стил. Подборка от вестници за събития, които са имали своята особена важност за хората тук. Странно усещане за пътуване към нещо, което е носило и радост, и тъга. С бързи крачки надниквам в приземния етаж, където се очертават две грънчарски колелета – знак, че тук е присъствал занаятчия. Нащърбени и очукани стомни, вази и други предмети от бита на отдавна напусналите този дом обитатели още стоят по рафтовете, които не са усещали допир на човешка ръка от много години. Забравен дом, който някога е живял със своите радости и тъга, а днес стои пред нас почти мъртъв. Градината,  осветявана от уличната лампа, ни предлага нерадостна картина на един почти футуристичен хаос от вече поизмръзнали шубраци, които дори не си спомнят отминалата есен.

Презимували много зими, събуждали се от много пролети, те, нещата, са отново тук. Болезнено различни и неприлично въпросителни към нашето пристигане. Дали ще ни простят вечерното разбуждане или ще останат неразбиращо закрити за нашето неприлично любопитство?

Отново и отново, потръпвайки си припомням онези думи, които са заклинателно различни и в същото време съвсем присъщи на живота ни.

Ще дойдат Те -
Причината и Основанието -
ще се появят.
Макар и закъснели.
И двойна Скръб,
и двойна Болка
ще порази душата на Нещата -
защото е непоносимо тежко
да видиш как Причината за болка
е обезсмислила Самота Болка,
а Основанието на скръбта
се подиграва на Самата Скръб.

И ще заплачат пак Нещата.

„Плачат нещата“ (втори вариант), Константин Павлов

Не съм сигурен, че ги разбирам съвсем нещата, но те винаги пристигат такива, каквито си пожелаят, и тогава, когато поискат. Дали това е романтично или пък някак прозаично естествено, дали натрапчиво неизвестно или пък дори стряскащо пробождащо? Оказва се, че трудно можем да ги спрем и ни остава да ги приемем, да се опитаме да ги настаним удобно в нашите мисли и да помогнем на душата ни да ги обикне или да ги прогони от себе си.

Пътищата ни примамват със своята неизвестна красота и със своето очакващо очарование. Ще ни приютяват или изблъскват в канавката? Понякога ще ни карат да усещаме и силна болка, и неописуема радост. Но накрая ще ги съберем в спомена за тях и ще ги обгрижваме до края на това ни човешко съществуване.

Съвсем наскоро, през късните нощни часове на приглушената светлина и топлината на стаята на поредната разбудена нощ, тръгнах с един помъдрял с времето и с усилията на сътворения свой свят човек, описал го с немерената реч на словата. Пътуването през дните на отмерените пътешествия леко ме притесни, защото ми приличаше на запълнени с някаква календарна равносметка квадратчета. С всяка дума настъпваше успокоението, че събраните думи нито следват хронологията на събития с преживявания, нито са напътстващи други пътувания, а са по скоро усещания, дали възможност за възприятия на решения, които са следвали във времето и пространството. Подредени по особен начин, без претенция да бъдат степенувани в някаква градация. Даващи указания с премерени знаци на пътуващите, дори и на тези, които са неспособни да ги приемат. Няма лекомислени съчетания на събрани прозрения, няма помпозна придирчивост, нито особена преднамереност.

Всичко е намерило своето място и е потърсило обяснение на нещата за случващото се. Искрено различно, с необуздана откровеност, там намират място палачите на съгрешилите. Отредено е подобаващо време и на вождовете, които понякога, но всъщност неразбираемо често, се превръщат в диктатори. Явно човешката същност се опитва да властва върху всички и всичко, за което се е погрижила да бъде заставено в това си състояние на нещата. Видимото и невидимото ще ни преследват в неизбежното, но винаги ще се стараят да ни показват и началото, и края, който няма как да разберем кога ще достигнем. Неизбежно по пътя ще срещаме и лъжливи мъдреци, и такива, които ще се опитват да ни покажат колко са мъдри в своите лъжи. Отсъства страхът, а и в целия този път той е бизсмислен, но ясното разбиране за това идва неразбираемо късно за всички.

Като с брадва на селски мегдан разсякох подредените думи в моя хаотичен порядък и ги разбрах така:

Лозунгите са мъртви думи и не водят по Пътя!

Вождовете търсят индулгенции от народа с обещания за добруване. Диктаторите са вождове с провалени обещания.

Из Първо пътешествие, „Бащата на нещата“, Любчо Иванов

Мъдрецът на трибуната е между Небето и Земята.

Из Пето пътешествие, „Бащата на нещата“, Любчо Иванов

Преситени, оядени и безчувствени търсим щастието си – напразно!

Из Дванайсето пътешествие, „Бащата на нещата“, Любчо Иванов

Страхът е празна работа, но го разбираме чак когато си тръгваме от този свят!

Из Тринайсето пътешествие, „Бащата на нещата“, Любчо Иванов

Хора под строй крачат към общата цел! Безумие! Даже някои пеят! Като пред заколение!

Из Двайсето пътешествие, „Бащата на нещата“, Любчо Иванов

Безспирен дъжд и вечен вятър няма!

Из Двайсет и трето пътешествие, „Бащата на нещата“, Любчо Иванов

Да се докоснеш до смисъла на това което правиш, е като да се събудиш след кошмар и да разбереш че си жив.

Из Трийсет и девето пътешествие, „Бащата на нещата“, Любчо Иванов

Невидимото е същността на видимото.

Из Четирийсет и трето пътешествие, „Бащата на нещата“, Любчо Иванов

Всяка победа в ежедневната надпревара е измамна.

Из Четирийсет и пето пътешествие, „Бащата на нещата“, Любчо Иванов

От коя страна на неизбежното заставаш сам решаваш.

Из Петдесето пътешествие, „Бащата на нещата“, Любчо Иванов

Грешката е човешка направа. По Пътя е пълно с въпроси, на които не знаеш отговорите.

Из Седемдесет и първо пътешествие, „Бащата на нещата“, Любчо Иванов

И да продължиш без страх, и да спреш навреме, се изисква смелост.

Из Седемдесет и трето пътешествие, „Бащата на нещата“, Любчо Иванов

Палачът също е пътник по Пътя, но печели хляба си като изпълнява смъртните присъди на осъдените други пътници.

Из Седемдесет и четвъртото пътешествие, „Бащата на нещата“, Любчо Иванов