Мили мои млади и прелестни колеги,

Позволявам си да се обърна към вас така, защото преди почти четирсет години имах честта и отговорността да се дипломирам тъкмо в този университет и точно в този факултет. Дипломирах се не в тога, не хвърлих във въздуха шапката... Просто пристигнах от Ямбол с Диана експрес почти по тъмно в Пловдив, взех си на две на три дипломата в една от канцелариите в бараките в двора на университета и без да губя и миг хукнах нагоре към издателство "Хр. Г. Данов", където вече ме чакаше един друг възпитаник на нашия университет – Добромир Тонев...

Както и да е...

Колеги,

Ако е вярно, че красотата ще спаси света, то точно толкова вярно е и това, словото ще спаси красотата. Просто защото ще я опише.

Нека за миг да помислим заедно: защо властта – всички власти във всички епохи! – така мощно мразят материалния носител на словото – книгата. Защо от всички изкуства точно книгата най ги плаши? Защо я горят, затварят, преследват и скриват? Защо се опитват да я направят някак си по-безобидна и по-услужливичка, като изправят срещу нея усърдните си и мрачни цензори? Кой измисля тия днешни нечестиви правила, наречени „политически коректен език”, в името на който невъзможен език се цензурират дори детски книжки?

Защо през всичките човешки векове е съществувало понятието „забранени книги”? Забранени, разбира се, от властта и дори от нейните църкви.

Защо ако нищо друго не помага, се опитват да я направят недостъпна, за което си има доста изпробвани начини...

Наистина защо?

Ето, музиката може да изкара хората на барикадите, както е ставало да речем в Италия през деветнайсти век, и както ставаше през шейсетте години на двайсти век след рок-концертите, когато хиляди заливаха улиците със своите антивоенни митинги и шествия.

Според мен това е така, защото музиката взривява сърцето, а книгата поразява ума. Затворен у дома, под нощната лампа – омагьосан от стапящия се, но все още доловим дъх на печатарското мастило, с което са изписани думите – човек попива разум. А това вече властите не могат да контролират. Никак не могат! Още Пиндар от Беотия пет века преди Христа е казал: „Вехнат и чезнат делата, живее и пребъдва само словото.” А Пиндар, мили приятели, е бил поет! В началото пък на миналия двайсти век един друг храбър мъж ще нарече гоненията на словото „Полицейска критика”. Той също беше поет. Словото разклаща тронове, срутва престоли и идоли.

Е, понякога заради словото убиват – знаете това, нали?

Казват, че за чужденците нашият, българският език бил труден за научаване. Не съм чужденец и не знам дали наистина е така. Знам обаче, че също така труден за чужденци е и чешкият език. Да не говорим за унгарския. Ние с вас като филолози знаем защо е така. Поставени под огромния натиск на официалния език на Австро-унгарската империя, чешкият и унгарският езици са се свили в коравата броня на родолюбието и така са се съхранили такива, каквито са били във времената преди.

Вероятно това е обяснението и за изключителността на българския език.

Просто е, мили приятели, много е просто!

Българите са били поробени, но езикът им – не!

В песни ли ще е, в приказките ли – все едно. Езикът е съхраняван и пренасян към следващото поколение. То като си помислиш, първата наистина спечелена битка по пътя към голямата свобода е битката за правото на българина да слуша и изрича Божието слово на своя си език. И е наречена тази спечелена битка Български Великден.

А Александър Балабанов отива още по-далече. „Вникнете – казва – във всички борби и войни на българина от хилядо години насам, ще видите, че всички те, както и последните четири войни, са били не за земи, не за богатство, не за надмощие, а само за българския език.” Е, не е съвсем верно, но е страшно достоверно.

Какво всъщност исках да ви кажа днес, уважаеми колеги.

Исках да ви кажа, че избирайки да изучавате филологията, вие вече сте се врекли на словото. Врекли, но и обрекли. Обрекли сте се да го пренасяте навсякъде, където ще ви отведат от тук вашите нови пътища. А то, словото, освен че е мощно, е и ужасно крехко. Това не е от днес. Още през далечната хиляда деветстотин трийсет и осма година Кирил Христов – и той поет, прочее – е написал: „Езикът ни е много хубав и много по-съвършен, отколкото предполагаме; но бедата е, че той се знае твърде зле от голяма част на образованото общество.”

А страстният езиковед Александър Теодоров Балан ни казва какво да правим! „Не стига само да си роден българин, научил да говори български, да чете и да разбира български книги; потребно е нещо повече – потребна е езикова просвета.”

Кой друг, ако не вие ще отнесе тази езикова просвета навсякъде из тази наша намъчена земя?

И преди да ви кажа „На добър час!” ще ви помоля нещо. Дори за две неща искам да ви помоля. Скъпи колеги, убеждавайте хората да четат умни книги днес, за да не им се налага утре да четат забранени! Вие знаете как да го направите. И втората ми молба е да опазвате словото като човешкото лице на красотата, защото обратната страна на това лице се нарича „език на омразата”. Уви, има и такъв език.

Имайте го предвид.

А сега вече – На добър час!

7 март 2020 г.