Слова

Съдбите на творците

Ирониите и трагедиите на времето

Съдбите на творците

 

През тази година – покрай многобройните годишнини от рождества и кончини и от по-малки или по-големи събития и явления – се навършиха 130 години от рождението на проф. Иван Лазаров (2 октомври 1889 г., Карлово - 4 ноември 1952 г., София) и на писателя и дипломат Димитър Шишманов (19 ноември 1889 г., София - екзекутиран на 1 февруари 1945 г. по присъда от т. нар. „народен съд“). По някаква непонятна ирония на съдбата на 2 октомври, но през 1916 г., на фронта недалеч от Демир Хисар, Гърция (днес Сидерокастро) загива подпоручик Димчо Дебелянов, докато на 19 ноември, но през 1967 г., при катастрофа загива Владимир Башев.

Иван Лазаров завършва Държавното художествено-индустриално училище през 1912 г. със специалност скулптура при проф. Жеко Спиридонов, а по-късно специализира в Академията за изобразителни изкуства в Мюнхен и в Художествената академия в Дрезден като стипендиант на Министерството на просвещението. През 1919 г. става учител по рисуване в София, а по-късно и преподавател по скулптура в Държавната художествена академия. Професор е от 1924 г. През 30-те години е избран за ректор на Държавната художествена академия и остава такъв до 1945 г. След Деветосептемврийския преврат през 1944 г. е вкаран в затвора и прекарва 4 дни в килия, пълна до глезените с вода. Противопоставя се на комунистическия ректор и набеден поет Крум Кюлявков да вербува доносници сред студентите. През 1949 година основава Института за изобразителни изкуства при БАН и е негов директор до края на живота си. Принуден да работи по изграждането на паметника на съветската армия в София като други ангажирани с това пъклено дело талантливи творци, от което унижение го спасява смъртта.

Димитър Шишманов е син на филолога и етнолог проф. Иван Шишманов и журналистката Лидия Шишманова. Внук е на проф. Михайло Драгоманов, професор в СУ „Св. Климент Охридски“. Завършва гимназия в София през 1907 г. и право в Женевския университет през 1913 г., след което работи в съдебната система. От 1919 до 1932 г. е началник на Комисията по репарациите, а от 1932 до 1935 г. – на съдебния отдел на Вътрешното министерство. През този период публикува повечето си драми, повести и разкази. От 1935 до 1940 г. Димитър Шишманов е пълномощен министър на България в Атина, а от 1940 до 1943 г. е главен секретар на Министерството на външните работи и изповеданията в кабинета на проф. Богдан Филов. През есента на 1943 г. става министър на външните работи и изповеданията и остава на поста до лятото на 1944 г. След Деветосептемврийския преврат през 1944 г. е арестуван, осъден на смърт от „народния“ съд и екзекутиран на 1 февруари 1945 г. Смъртната присъда е отменена през 1996 г. с Решение №172 на Върховния съд. Още с първите си публикувани творби се утвърждава и сред читателите, и сред критиката като един от най-талантливите и определено модерни български писатели на своето време.

Иван Лазаров днес е най-известен със своята гениална скулптура „Майка“ – надгробен паметник на Димчо Дебелянов в Копривщица (август 1934 г.). Но преди това е създал вече своите „силни късове глина“ (по великолепното определение на Сирак Скитник), сред които изпъква пластиката „Те победиха“ (отзив за която пише самият Йордан Йовков във в. „Зора“ през 1913 г.) За доста особената, меко казано, участ на Димитър Шишманов, прицел на хорските мълви и клюки заради романа си с 23-години по-зрялата от него съпруга на ген. Сава Савов – герой от Балканските войни (често бъркан с ген. Михаил Савов като рогоносец), вече е писано доста от жълтата преса, така че ще си спестя усилието по тази тема. По-важното за мен е обстоятелството, че през 1926 г. в колонката по проблеми на културата и изкуството, която водел във в. „Слово“ на писателя и журналист Тодор Кожухаров (капитан Копейкин, също жертва на „народния“ съд), Димитър Шишманов пръв алармира българската общественост за лошото състояние, в което се намирал гробът на Димчо Дебелянов в двора на българската черква „Успение Богородично“ в Демир Хисар. Той дава идеята тленните останки на поета на бъдат пренесени в България, която е подета от рецитаторския кръжок „Живо слово“ и осъществена през 1931 г., когато управлява правителството на Народния блок с премиер Александър Малинов от Демократическата партия. Членовете на кръжока „Живо слово“ не се задоволяват само с пренасянето на останките на поета. Те поемат инициативата на новия му гроб в родната Копривщица да бъде издигнат и подходящ паметник, като за целта канят не кой да е, а добилият вече известност като скулптор Иван Лазаров. Той се съгласява, като не иска хонорар, а само средства за материалите и каменоделския труд. Припомням тази история, за да подчертая още веднъж на какво е способно едно истинско гражданско общество. И още нещо: осъждането от „народния съд“ и заклеймяването на творци от ранга на Димитър Шишманов и Тодор Кожухаров (и десетки други, дори и неосъдени на смърт, а забранявани и репресирани в годините след 9.9.1944 г.) деформира до неузнаваемост българската литература, подмени художествените критерии с политически понятия и отблъсна читателите (още от ученическата скамейка), за да може днешната лавина от преводна и нашенска книжнина (наред със стойностните творби) да залее публиката с такова цунами, което удави и потопи всичко.

 

Автор: Славимир Генчев
19.12.2019 г. 12:14
Посетено: 938
Линк към публикацията:
https://kulturni-novini.info/sections/75/news/30690-sadbite-na-tvortsite