Последният възрожденец е като първите

Как някой мъдър мъж е мислил вече
и как сме стигнали така далече.

Гьоте, „Фауст“

За Стилиян Чилингиров в енциклопедията на братя Данчови (1936) пише: „Виден български поет, белетрист, драматург и публицист.“ Пише още какво образование има и са изброени някои от длъжностите, които е заемал по онова време – учител, директор на Народната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“, народен представител, виден читалищен деец и член на Съюза на българските писатели.

Но и след 1936 г. Чилингиров продължава успешно своята творческа и обществена деятелност, която още приживе му спечелва славата на „последния възрожденец“. Към доста скромното - по неизбежност – представяне в енциклопедията на братя Данчови могат да се добавят още десетки и дори стотици моменти от творческата и обществената активност на Чилингиров – последния председател на СБП и на Върховния читалищен съюз от 1941 до 1944 г., която се оказва – както за мнозина други български интелектуалци – преломна и съдбовна. Но не го пречупва. Заклеймен след 9.9.1944 г. като фашист и великобългарски шовинист, той е изключен от Върховния читалищен съюз (макар и написал книгите „Български читалища през Възраждането“ (1930 г.) и „Български читалища след Освобождението“ (1937), низвергнат е и от поста си на председател на Съюза на българските писатели, а няколко негови ценни, приносни, научнообосновани книги и брошури са включени в списъците на фашистката, вражеската или вредната литература, изтеглени са от библиотеките и унищожени. Сред тях две са напълно отречени – „Поморавия по сръбски свидетелства“ и „През Македония“. Останалите са „Сърбите и ние“, „Причини за сръбско-българската война от 1885 г.“, „Какво е дал българинът на другите народи“, „Възраждането на Добруджа“, „За род и чест“ и т.н.

Когато Людмил Стоянов – в недалечното минало близък с поети като Димчо Дебелянов и Теодор Траянов, а във времето на отечественофронтовската власт  - комунист и „силен на деня“, се опитва да го съблазни с „оправяне“ на тежкото му материално и обществено положение, стига да склони да се откаже от „неправилните“ си „фашистки и великобългарски шовинистични възгледи“ относно етническата принадлежност на македонците и сръбската окупация на чисто български територии (поне в миналото, като Поморавия и Тимошко), или на Западните покрайнини в днешно време, Чилингиров в прав текст му заявява: „Аз съм готов да призная всеки мой грях, но да се откажа от това, което съм установил чрез дългогодишни изучавания, това не мога. За мене сърбите са най-неискрените хора на земята. Не им вярвам, и толкова. Те и сега в своята федерална Югославия ще ни изиграят така, както са ни изигравали многажди в миналото. Колкото се отниса до писанията ми, в тях няма нито сянка от агресия. Те са само насочени срещу безогледната агресия на сърбите. В това отношение те напълно съвпадат с писанията на Николай Державин, който отбива, ако и чужденец, сръбските домогвания към българските земи. Да се откаже ли и той от научните си изследвания?

Колкото се отнася до българския характер на македонците, аз ще продължавам да говоря за него и тогава, когато пръст запълни устата ми. Да го отрека, това значи да отрека цялата история на българите от хилядолетия насам.“

А инак по убеждения Чилингиров е славяно- и русофил, който в навечерието на Славянския събор в София (1910) издава първата у нас антология на славянски поети, придружена с биографични справки за всеки поет. И това става в годината, в която Димчо Дебелянов и Димитър  Подвързачов издават своята – също първа – българска антология „От Вазова насам“.  

В навечерието на Първата световна война Чилингиров издава брошурата „Австрия или Русия“ (60 страници), публикувана първоначално в сп. „Свободно мнение“, в която – на основата на богат исторически материал – стига до заключението, че при евентуално избухване на война България трябва да бъде на страната на Русия. (В тази брошура славянофилът и русофил Чилингиров нарича болшевика Кръстьо Раковски „родоначалник на теоретичната русофобия у нас“). Скоро той разбира, че осъществяването на националния идеал – обединение на българските земи „под един покрив“ – може да стане само с помощта на Централните сили. Особено ясно става това от отговорите на двете клеветнически антибългарски писма на руския писател Леонид Андреев, тиражирани през есента на 1914 г. в много руски и някои западни вестници. На тези писма подобаващо отговарят още Иван Вазов, Кирил Христов и Димитър Мишев – редактор на в. „Свободно мнение“, дългогодишен секретар на  Българската екзархия в Цариград.

Чилингиров е изключително плодовит автор – издава над 100 книги и брошури като отделни книжни тела: романи, стихосбирки, драми, преводи, публицистика, исторически изследвания, библиографски справочници, посветени на Добри Войников, Васил Друмев, Илия Блъсков, Драган Цанков, Панайот Волов, Бачо Киро, Иван Богоров, като някои от ръкописите му даже още не са издадени.

Автор е и на повече от 1500 статии, излизали в периодичния или специализирания печат, изнесъл е над 1200 сказки в читалищни салони из цялата страна по всевъзможни теми. Ерудицията му спечелва и славата на енциклопедист, който създава историческите и публицистичните си творби въз основа на всички известни и достъпни до момента архивни материали и документи. Когато Трънското класно училищно настоятелство преиздава през 1920 г. книгата му „Сърбите и ние“, в предговора е написано: „За самия труд, за неговата научна стойност и за цената му в това отношение няма какво да кажем повече тука – тия му високи качества са безспорно гарантирани не само от името на автора, но и от факта, че трудът е основан изключително върху източници с напълно призната (неоспорвана) стойност. Най-сетне, същият труд в малко по-друг вид е издаден преди години, и отзивите по този случай ни освобождават съвършено от нуждата да обосноваваме мнението си за високонаучния му характер.“

Тези думи могат с право да се отнесат към всички произведения на Чилингиров. Затова те и до днес са актуални и не са изгубили нищо от полемичния си дух и безспорна художественост. Отличават се – особено белетристичните и поетичните му творби, но това често важи и за публицистичните и историческите му съчинения - със сочен, богат и пъстър език, с хумор и ирония, живост и пластичност на изображението, тънък психологизъм. Ето защо някои от творбите на Чилингиров са получили още на времето престижни отличия, като награди от Българската академия на науките и от Министерството на просвещението.

Освен всичко Чилингиров е и неуморим борец за истината, който високо изразява своята обществена позиция по редица въпроси. Като депутат от управляващото мнозинството през 1911-1913 г. той не се поколебава да подложи на остра критика законопроект, предложен от министъра на просвещението (значи от кабинет, подкрепян от мнозинството), и с аргументирана парламентарна реч го принуждава да го оттегли. Също в парламентарна реч изразява становището, че българската книга – заради просветителската си мисия – заслужава облекчено данъчно облагане. В трета парламентарна реч развива тезата си за задължително основно и на по-късен етап - средно образование, заради което са необходими нови училищни сгради и образовани учители. (Негово е твърдението, че няма свобода без образование). Като председател на СБП той убеждава ръководството на съюза да бъдат приети в писателската организация неколцина писатели с комунистически възгледи и участва в писането и внасянето в Народното събрание на апел срещу приемането на Закона за защита на нацията и преследването на българските евреи..

Ето още един момент от неговите спомени "Мислено и преживяно”, публикувани за пръв път от Ралица Цветкова и Марко Цветков: „Людмил призна… че техните (т.е. комунистите; б.м. – Сл.Г. ) хора ме смятали за голям славянофил, още по-голям русофил и, главно, честен и характерен човек. Затова, именно, искали да поправя тази моя грешка. Отново малка полемика помежду ни, докато конкретно се дойде до писмото ми срещу Леонид Андреев. То било насочено едновременно и срещу сърбите, като улеснило до известна степен и влизането в[ъв] война[та] срещу русите. Това заключение ме доста изненада, но нямаше какво да правя. Най-сетне така мислят хората. Възразих само, че неговото опровержение или потвърждение ще дадат сърбите. Зависи от тяхното поведение сега към българите отсам и оттатък Беласица. На мене ще остане само да го призная публично, дори да го подчертая, като едновременно поискам прошка за досегашните заблуждения. Но ако те дойдат да ни потвърдят противното, като ни покажат истинската си природа?“

Що се отнася до руския писател Леонид Андреев, той публикува в руските вестници, както и в някои западни, две писма-пасквили, в които грубо и тенденциозно не просто критикува, а буквално оплюва нашия народ и неговите водачи, задето на искат да вземат във войната страната на Сърбия и да ѝ помогнат, както и да не позволят преминаване през наша територия на германско оръжие, муниции и инструктори за Турция, която също по-късно воюва срещу Русия. (Целите писма могат а се прочетат на моята страница в интернет - http://slavimirgenchev.info/?p=18595).

Андреев ни нарича в тези злобни писания цигани на панаир, предатели на славянството и змии с раздвоени езици, зад които се вижда смъртоносна отрова.

На тези пасквили отговарят достойно Иван Вазов, Кирил Христов, Димитър Мишев и Стилиян Чилингиров. Верен на своя публицистичен стил, Чилингиров отговаря обширно и подробно, като постоянно си служи с примери, които не подлежат на съмнение, като при това не си позволява да употреби обидни квалификации, с каквито са богати Леонид-Андреевите писания. В крайна сметка Чилингиров доказва, че писмата на руския писател – любимец на българската читателска аудитория, - биха били верни само при положение, че замени „българи“ със „сърби“. Тогава всичко ще си дойде на мястото.

Макар че е публикувано (вероятно) в някои по-отворени за истината руски вестници, Чилингиров изпраща писмото си лично до Леонид Андреев, съпроводено с обемист пакет, съдържащ десетки преведени на български език негови собствени книги. Пред приятели Андреев споделил, че бил подведен и че съжалява за своите писания. Това става ясно след болшевишката революция, когато много белогвардейци бягат в България и мнозина от тях се заселват в Шумен; те споделят за тези излияния на руския наплевател. (А Леонид Андреев умира на 12 септември 1919 г. на 47-годиш на възраст.) 

Пред вид всичко, казано дотук, не е трудно да разберем защо Чилингиров се включва безрезервно в борбата за връщането на България на отнетите ѝ с Ньойския договор български територии, населени с българи, основно Западните покрайнини. Той е избран на ръководни позиции в организациите, които западнопокрайнските българи създават – Върховният комитет на бежанците от Западните покрайнини (с председател поета Емануил Попдимитров) и Западнопокрайнския научен институт (с председател акад. Стефан Младенов). Острото му перо пише или помага за написването на писма, обръщения, апели и послания в защита на българите и срещу разпространяваните пасквили срещу България от страна на наши близки и далечни съседи и „съюзници  разбойници“, които, възползвайки се от нашата слабост, са заграбвали още и още български земи.

На Чилингиров принадлежат думите, произнесени пред чуждестранни журналисти в с. Стрезимировци, на границата със Сърбия, която разполовява селото и която той нарича „черната сръбско-българска граница“: „И вие ако искате да знаете какво е неправда и какво е рана в живото тяло на един народ, елате, непременно елате тук. Два пъти елате, ако сте българи и ако искате да видите как Соломоновата шега е станала действителна присъда в Ньой. Да видите как една международна граница прави от двора на един и същ човек две държавни територии. От едната страна на невидимата граница да въздиша щерката, а от другата страна да плаче майка й, побеляла от скръб .От тук сина да чака баща си, я оттатък баща да няма право да погледне към своя син.“

И още: „Сърбия за втори път самоволно не изпълнява международен договор. Западната ни граница не е тази, която е предвидена от Берлинския конгрес (1878 г.). Тя е нарушена от сръбска страна. Като тъй справедливостта налага, щом толкова са необходими на днешното сръбско кралство пунктове, годни да му гарантират отбраната от страна на тройно по-малката България, тия пунктове да се подирят там, където трябва. Те се намират в сръбска територия и са с хитрост отнети въпреки изричното им определение още от Берлинския договор. Или само за България няма правда, даже когато правата и земите ѝ са стриктно определени от европейската конференция? Или всичко е позволено на Сърбия, щом дойде ред до наши земи, от които тя владее една голяма част от река Морава до албанските планини.“

Чилингиров изобличава сръбската политика, която още с постигането на автономия от Турция продължава по следния начин – с постепенното  отхвърляне на турската власт тя се разширява териториално за сметка на българите, живеещи в Поморавия и Тимошко, като ги денационализира или прогонва. (Книгите на Чилингиров на тази тема излизат на френски език и са издаден в Лозана и Берн, за да представят пред европейското обществено мнение истината за „българските претенции“).

Стилиян Чилингиров нагледно доказва, че участието на българите във войните – от 1912 през 1913 до 1914 (1915 за България, която тогава влиза в ПСВ) е с обединителна, а не завоевателна цел, което се отнася и за Втората световна война.

Още много може да се каже за Стилиян Чилингиров и като творец, като читалищен, просветен и библиотекарски деятел, и като борец от възрожденски тип, защитаващ с перо и дела българщината от Македония до Северна Добруджа (Чилингировите корени, впрочем) са оттам) и от Поморавия до Одрин. Широко скроен ерудит, с енциклопедични интереси и познания, с твърд характер и честни отношения с хората, той не само заема гордо и с право своето място в българската култура и изкуство, но и до днес е актуален с много от своите „начала“ и поради тази причина – необходим на съвременните българи като мерило за родолюбие и човечност, непримирима гражданска позиция и смелост и възрожденска всеотдайност.