Пловдив е това, което е, благодарение на Копривщица

За възникването на Копривщица няма общоприета и общовалидна версия. Но че по турско време Пловдив придобива български характер и се превръща в център на борбите за църковно, просветно и национално освобождение и за всенароден просперитет благодарение на многобройните копривщенски родове, преселели се тук преди и след Освобождението, спор няма.

В това нагледно ни убеждава и излязлата през 2015 г. книга „Копривщенските родове и Пловдив“ на историчката с копривщенски корен Райна Каблешкова, която е добре известна на образованата публика и не се нуждае от специално представяне като личност и историк. 

Книгата има два раздела, посветени съответно на градивната и неуморна деятелност на копривщенските родове  в живота на Пловдив преди и след Освобождението, и един за мястото, ролята и значението на техните днешни потомци – наши съвременници – в пловдивския живот. Книгата има и четвърта част с богат снимков материал, онагледяващ историческите факти и данни, от които изданието „прелива“, въпреки че не надхвърля 120 страници.

Това прави книгата на Райна Каблешкова – сама потомка на славен копривщенски род с голям принос за развитието на Пловдив през годините – същинска енциклопедия. 

Тази историческа сага започва с рода Чалъковци – Големи и Малки, имащи най-големи заслуги в живота на Пловдив през 19. век, защото „положиха крайъгълния камък на българщината в Пловдив и епархията“, четем в книгата. Следват по значимост родовете Моравенови, Чомакови, Герови, Груеви, Каблешкови и други. Чалъкови даряват 5 млн лв. на Пловдив и епархията за църкви, училища и други дейности, повеждат и борбата срещу гръцкото духовенство, което се мъчи да асимилира и погърчи българското население в града.

Коя е причината за това своебразно „изтичане на мозъци“ към Пловдив?

Преди всичко – нарасналите икономически възможности на забогателите фамилии от абаджийския, бегликчийския и джелепския занаят. За техния стопански размах Копрвищица е вече тясна, а и за нея са направили достатъчно. Найден Геров например идва от Копривщица и става учител (1850) в Пловдив по покана на Стоян Чалъков, за да преподава на български език в главното епархийско училище.

Брат му Вълко Чалъков често използвал израза: „Що съм го казал, така ще стане!“ Това сякаш става девиз на всички копривщенци, преселили се в Пловдив по това време; покрай предприемаческата си деятеност, обезпечила им необходимите средства, те нито за миг не изоставяли своите народополезни начинания и дарителската си дейност.

Тези благородни инициативи, целящи да образоват, одухотворяват и въздигат българщината не са дело само на първенците на видните родове; техните потомци – синове, дъщери и внуци – съвсем естествено продължават в същия родолюбив дух да предприемат и подпомагат българските начинания в Пловдив и всички български борби, особено борбата за църковна независимост.

Тази преданост и отдаденост на нуждите на българщината в най-широк смисъл е изумителна. Много от тези хора зарязват доходните си професии и държавни длъжности, за да се отдадат изцяло на една или друга кауза. Така д-р Стоян Чомаков прекратява лекарската си практика, за да насочи всичките си усилия към постигането на църковната ни независимост.

Найден Геров след Освобождението се отказва от високоплатена служба, за да започне издаването на капиталния си труд – речника на българския език. А след смъртта му неговото епохално дело продължава сестреникът му Тодор Панчев, издал двата последни тома от речника и допълнението към него.

Райна Каблешкова изрежда съвестно и въз основа на стотици документи и книги приноса на различните представители на гореспоменатите копривщенски родове. По същия начин тя представя и деятелността им след Освобождението, когато преселването на копривщенци е много масово и условно сее разделя на два етапа: до 1900 г. и от 1900 г. до средата на 20. век.

Основната причина за

втората преселническа вълна

е икономическият упадък на Копривщица след Освобождението поради нейната обвързаност с османските пазари в рухналата империя. (Такава е цената на свободата! Подобно е положението и днес, след разпадането на социалистическата система и краха на плановата икономика).

В различните учреждения и дирекции на Източна Румелия важно място заемат представители на копривщенските родове. Те придават облика, те са лицето на управлението. Те се изявяват като големи патриоти и управници. В този етап от българската история се открояват с разноликата си деятелност десетки видни копривщенци като Георги Груев, Тодор Кесяков, Михаил Маджаров. Те са в основата на учредяването на научно-книжовното дружество в града (1881).

Други личности, допринесли за развитието на Пловдив и управлението на Източна Румелия, са Георги Вълкович, Стоян Чалъков, Никола Г. Стоянович-Чалъков, д-р Стоян Чомаков, Найден Геров и племенникът му Тодор Панчев, който обработва и издава в два тома архива на вуйчо си; неуморно продължават да работят в Пловдив Цоко Каблешков и Йоаким Груев, който пет години е директор на народното просвещение в Източна Румелия и инициатор за създаване на първата държавна библиотека и музей в Пловдив, а през 1908 г. тържествено е честван 80-годишният му юбилей. Синовете му Салчо, Груйо и Георги са достойни продължители на неговото дело.

Райна Каблешкова е проследила десетки родове, чиито представители се утвърждават като

пловдивски граждани във всички сфери и области

на живота. Вниманието ни е привлечено от деятелни родолюбци като д-р Рашко Петров – управител на първата българска болница след Освобождението в Пловдив; сетне от величавото име на Петко Каравелов, основал заедно с Петко Славейков в. „Независимост“, избран и за кмет; следват изтъкнати фигури като Михаил Маджаров – един от водачите на Съединистката партия, Иван Герджиков; следват още кратки, но информационно плътни редове за родове като Кесякови, Моравенови, Чипеви, Касърови, Личеви, Говедарови, Тумангелови, Нейкови, Дишкови, Палавееви, Азманови, Биволарови, , Брайкови, Самодивекови, Будинови, Старибратови, Грозлекови, Беловеждови, Лютови и други. Райна Каблешкова не е пропуснала и недълголетното, но много важно за бъдещия поет пребиваване в Пловдив на Димчо Дебелянов, напуснал със семейството си Копривщица през 1896 г. след смъртта на бащата Вельо Дебелянов.

Един впечатляващ пример за родова приемственост по копривщенска линия

през годините е фотографът-художник и кинодеец Тодор Васев, син на Ана Каблешкова, която пък е дъщеря на най-малкия син на чорбаджи Лулчо – Тодор, който се явява по-малък брат и съименник на героя от Априлското въстание Тодор Каблешков (син на чорбаджи Лулчо от първата му съпруга).

Такава приемственост у копривщенските родове не е изключение. Още повече че родолюбивата деятелност на новозаселилите се в Пловдив копривщенци се съчетава с продължаващата в същия дух деятелност на първите родове, преселили се в града на тепетата. Като имаме предвид тази приемственост, не можем да не си дадем сметка, че потомците са толкова достойни за своите предци, че те вероятно биха били точно като дедите си, ако бяха на тяхно място във времето.

Така че със сигурност, както каза преди време учителят Георги Киров при представянето на друга книга на Райна Каблешкова („Сто видни копривщенци“) в София, ако тя се бе родила и живяла по време на Априлското въстание, тя щеше да ушие и развее знамето на бунта.