Максим Максимов като хаджия (не ханджия!) и шахматист в поезията

Ако не бяха тук Христо Бойчев, който е съученик на Максим от училището в Полски Тръмбеш, или Георги Кушвалиев, с когото са учили заедно в Стопанската академия „Д. А. Ценов“ - Свищов, щях да се похваля, че го познавам най-отдавна. Но и така не е малко – поне от 40 години във всички случаи.

Помня обаче, че Максим беше дебютирал в литературата като хуморист и сатирик. По-късно прописа и стихове и даже взе и да ги печата (то човек и добре да живее, прописва!), а накрай издаде и стихосбирка. И се започна!

По времето, когато Максо беше САМО хуморист, се е случвало след поредна сбирка в четвъртък на Кабинета на младите писатели студенти „Димчо Дебелянов“ да осъмнем пред Студентския дом или другаде, разказвайки си неуморно вицове и разтягайки лакърдии. Помня такава една история, разказвана ми от самия него:

Максим е студент в Свищов, живее нейде на квартира. Чете веднъж той някакъв вестник и попада на съобщение с големи букви: „Патриарх Максим замина за Йерусалим.“ А Максим щял да ходи някъде – за изпити ли да учи, във ваканция ли ще излиза, не помня.

Взема Максо ножица или линийка и отрязва/откъсва заглавието, а после отрязва и думата „патриарх“ (че „какво е за него Хекуба?!“) и на вратата на квартирата си залепва: „Максим замина за Йерусалим!“

Ето с какъв шегаджия си има работа човек в негово лице! Дълго време след това му виках хаджи Максим и малцина знаеха защо…

Та да се върна на поезията на Максим. Като го чета, особено най-кратките му неща (някои по-кратки и от хайку), имам чувството, че решавам шахматна задача. Онези, които играят шах, знаят какво е етюд с мат в един, два или три хода. Това е някаква ситуация в ендшпила, в края на партията, до която се стига от игра, а понякога задачата може да е измислена изцяло.

Така или иначе, липсват предишните ходове, чрез които в партията се е стигнало до това положение. Същото е, струва ми се, и в стихотворенията на Максо: сякаш ги няма стиховете, редовете, изреченията, предхождащи поантата. Авторът просто ги е спестил, мислел ги е, но не ги е написал. И е останала само поантата, която е толкова изненадваща – точно като мат в няколко хода! И това не е матиране на читателя, а откровение, което озарява оня, който го проумее. И то направо, без да е вървял по пътя на автора до последното му заключение.

Сякаш Максо се води в творчеството си от големия полски хуморист и сатирик Станислав Йежи Лец, който казва, че в днешно време трябва да се пише така, щото изречението да свършва в настоящия век!

И Максим го прави. Може би това е останало от първоначалното му амплоа на хуморист и сатирик: да бъде кратък като мат в три хода.