Чародеят на българския театър Константин Кисимов (1897-1965)

От ученическите си години помним записите на Кисимов  в радиото, пламенните му рецитали в „Опълченците на Шипка“ на Вазов. Той завършва право в Софийския университет през 1922 г., след което заминава в „Сорбоната”. Не става адвокат или съдия, а се отдава на любовта си към театъра и киното и още през 1923 г.започва да учи в Театралната школа при Народния театър. Изпратен е отново на специализация в Париж.  Завърнал се в София неговият талант изгрява в Народния театър.

Владеещ богата актьорска техника, характерна с отличителния тембър на гласа при точния изказ на текста и показване на емоционалното състояние на своя герой по израза лицето, Константин Кисимов  остави след себе си  запомнящи се образи в етапни постановки като „Големанов“, „Боян Магьосникът“, „Хамлет“, „Хъшове“, „Свекърва“, „Боряна“, „Тартюф“, „Опечалена фамилия“, „Когато вятърът си играе“.

Константин Кисимов е сред първите артисти, играещи в ново появяващия се телевизионен театър, участвайки в телевизионните постановки „Камък в блатото“ (1959), „Юнгфрау“ (1961) и „Българи от старо време“ (1963), за което препрочита произведенията  на Георги Караславов, Богомил Райнов и Любен Каравелов. 

Кисимов започва работа и в киното. Първото си появяване на екрана прави в българския ням филм „След пожара над Русия“ (1929), показващ злодея-надзирател Гърбицата. Актьорът се снима в третия звуков филм - „Грамада“ (1936), създаващ драматичния и точен образ на чорбаджи Цеко. Играе в първия социалистически филм „Калин орелът“ (1950) и наред с Иван Димов представя дядо Стоян, замислен като образ на Димитър Благоев. Оставя в паметта ни легендарната му изява като Колчо слепецът в „Под игото“ (1952), а също и скъперникът Хаджи Костаки в комедията „Хитър Петър“ (1960), продажният чорбаджия и противник на Страхил войвода Йорданчо Крастата в „Страхил войвода“ (1958) и майсторски изваяния портрет на Сюлейман паша в „Героите на Шипка“ (1955). 

Камен Зидаров си спомня в „Звезди от голямата плеада” за гимназиалния ученик в последния клас Кисимов, който в читалище „Надежда” във Велико Търново организира театрални представления. На една от последните  репетиции на „Хъшове” (1919 г.), която условно наричали „Смъртта на Странджата” му трябвало суфльор и той извикал криещия се в празния салон ученик Тодор Манев (истинското име на Зидаров) да подава репликите. Юношата Тодор спирал поглед най-много на Кисимов, играещ умиращия Странджа. Неговият характерен глас бил съвсем подходящ за тази роля и за този болен човек. Той играел с такова увлечение и с такава любов, че се чудел как едва 22-23-годишен човек може да играе тази трудна роля с такова тънко майсторство. От 1924 г. Кисимов е вече в Народния театър и получава ролята на Албрехт от пиесата „Вик на живота”, постановка на Йосиф Осипов, а когато театърът се оглавява от  Николай Масилитинов и организира школа за млади талантливи актьори, директорът му дава да изиграе  значителни роли в десетина пиеси. През 1930 г. постига сценичен връх и неповторим образ като „Топаз” на Марсел Паньол, а през 1931 г. му поверяват Странджата от „Хъшове” на Ив. Вазов, в която роля той блестящо доказва силата на своя безспорен талант. Години по-късно, през 1961 г., помолил Камен Зидаров да напише пиеса за Патриарх Евтимий и роля за Кисимов, но драматургът не бил готов още за тази пиеса. 

Мечтата му се сбъднала, когато на първото тържество  „Поглед през вековете” през 1965 г., в някаква загадъчна и красива атмосфера, обгърнала не само Царевец, но и целия град, на площадката пред Балдуиновата кула ТОЙ се появява в 20 часа в черно официално облекло, покланя се дълбоко на 12-хилядната публика, изразила възторга си от него с гръмки ръкопляскания, после се изправя, вдига десница и всички замлъкват. Кисимов започва отдавна затаеното в душата му слово:

„Царевград Търнов! / Царица на градовете! / Втори Константинопол! / Трети Рим, СТАНИ! / Света обител на безсмъртни сенки, / извор на гордост, вяра на народа, / престолен град на български витязи, / бъди благословен! И заживей! / Стани! / Настъпва твоето възкресение!”

Следват стиховете по народната песен за двата сокола и двата близнака, литнали бащино царство да вземат, казани с прочувствен глас на актьора, а текстовете за сломената византийска мощ и за родните твърдини Царевец и Трапезица, безсмъртни сенки на миналото,  изтръгват продължителни бурни ръкопляскания. 

Търновград сякаш се прощава със своя чародей, загинал при автомобилна катастрофа на 16 август 1965 г., но останал завинаги в името на Музикално-драматичния театър на престолния град и пантеона на безсмъртните творци-актьори!