Как и кога оживява историята

Осемдесет години ни делят от деня на освещаването на надгробния паметник на Димчо Дебелянов в неговата родна и скъпа Копривщица. Официалното откриване на творбата на скулптора Иван Лазаров и за времето си, и днес представлява величаво духовно и културно събитие, и то не само като израз на преклонението на съвременниците пред личността и творчеството на поета.

Събитието е историческо както за времето си, така и днес – осемдесет години по-късно. То е и трагическо, защото е свързано с откриването на надгробен паметник на един рано отишъл си от живота гениален поет; същевременно то е тържество на духовното над материалното, победа на Духа над Материята, доказателство за действената сила на изкуството. А и самата скулптура, изваяна от проф. Лазаров, е удивителна по художествената си мощ, внушение и въздействие творба – шедьовър не само в творчеството на скулптора, а и в цялото българско пластично изкуство.  

Събитието е значимо, но е само тържественият финален акорд на един културен и творчески подвиг, чието начало е поставено десетина години по-рано. Всичко започва с една публикация на писателя, дипломата и политика Димитър Шишманов – син на проф. Иван Шишманов, във в. „Слово“ през 1926 г.

„Гробът на Димчо Дебелянов в Демир Хисар не съществува вече. Простият дървен кръст е махнат… Не бива да се забравя де почива оня, който и днес още буди вяра в нашето племе… Трябва да се погрижим за изкопаването на Димчовите кости и изпращането им в България…“

Интересът на Димитър Шишманов към Димчо-Дебеляновата съдба и творчество не е случаен; самият той е високо ерудиран и образован млад човек, а литературният му дебют е благословен от самия Иван Вазов. През 1924 г. Димитър Шишманов получава наградата на Съюза на българските писатели за сборника си с разкази „Странни хора“ редом с Йовковите творби „Песента на колелетата“ и „Грехът на Иван Белин“, с новелите на Г. П. Стаматов „Малкият Содом“ и „Вирянов“ и с поетичния цикъл „Гергьовден“ на Елисавета Багряна. На дипломата Димитър Шишманов България дължи в значителна степен сключването на Крайовската спогодба и връщането на Южна Добруджа през есента на 1940 г.

———————————————

По-рано през същата 1926 г. в столичния вестник „Перун“ излиза тревожно съобщение, според което гробът на Димчо Дебелянов в Демир Хисар вече не съществува, като бил махнат и простият дървен кръст. Вземайки повод от това съобщение, Димитър Шишманов пише в уводната колонка „Изкуство и публика“ на в. „Слово“: „Ако вестта е  вярна, то наистина тя не бива да бъде отмината равнодушно нито от обществото, нито от ония, които бдят над културата ни.“ Такова действие Шишманов нарича „светотатство, каквото ний, „варварите“, никога не бихме извършили.“ Иронията спрямо вината на съседите (гърците) е убийствена. „Димчовите кости не бива да остават неприкътани!“, възкликва писателят. „Не бива да се забрави де лежат те, костите на оня измежду младите ни поети, който въпреки ранната си смърт успя да извърши онова, що и днес е в много отношения непостижима идея за нас, успя да съедини западната изтънченост с българската яснота и да създаде поезия, която по ритъм и мелодичност и по нюансиране стои почти на равнището на френската или немската поезия, а по бистра мисъл и по съдържателност се доближава до народната песен. Не бива да се забравя де почива завинаги оня, който и днес буди вяра в нашето племе, най-главно в неговата способност сред най-тежки страдания и при невъзможни условия да твори културни ценности.“

По-нататък Шишманов развива и конкретни виждания как може да се организира пренасянето на тленните останки на Димчо, колко евентуално би струвало и как биха могли да се набавят средствата за това, дори само в писателските среди: „Надали ще са нужни много повече от стотина хиляди лева, които писателите с една подписка и с няколко беседи и литературни утра биха могли лесно да съберат.“ И завършва с думите: „Едно скромно траурно тържество, и Димчо би се намерил отново в родната си земя, която тъй обичаше и чиито млади рожби днес тъй често поменуват името му.“

Идеята за пренасяне на тленните останки на Димчо намира широк отзвук и много поддръжници, сред които са и членовете на литературния кръжец „Живо слово“ с председател актрисата Невена Буюклиева, които организират пренасянето. Те поръчват и надгробния паметник, който е изработен от зелен айтоски андезит от проф. Иван Лазаров. През тази година се навършват и 90 години от създаването на кръжеца „Живо слово“, чиято първа публична изява се състои на 11 ноември 1926 г. в салона „Д-р Лонг“ на ул. „Раковски“. Тогава кръжецът изнася с голям успех рецитал по стихотворения на Димчо Дебелянов, от чиято трагична гибел са се навършили десет години. (Иначе кръжецът функционира от 1924 година.)

Ето какво си спомня за това четене актрисата Невена Буюклиева: „Първата вечер бе посветена на нежния поет Димчо Дебелянов. Неговите стихове се разучаваха не в часовете при Вера Пушкарьов, а в отделни часове. Така ние се събирахме вечер у някой от членовете на "Живо слово", там идваше и Вера Пушкарьова и работехме. Отначало системата беше такава, че всяко стихотворение учехме заедно и който го каже най-хубаво, той ще го изпълнява и пред публика.

Най-после подготвени, дадохме нашата вечер на 11 ноември 1926 година  (тази дата се счита за "рождена дата" на кръжеца – б.м.) в салона на д-р Лонг на ул. "Раковски", срещу кафене "Опера". Салонът беше препълнен и беше малък да побере всички, които искаха да чуят стихотворенията на Димчо Дебелянов. Четенето мина при голямо въодушевление и критиките също ни похвалиха. Нашите първи стъпки бяха посрещнати добре...

Сред членовете на "Живо слово" имаше много голям ентусиазъм и когато посъбрахме малко пари, на едно наше събрание обсъдихме въпроса къде да ги вложим. Литераторката Тодора Арабаджиева, член на "Живо слово", беше чела във вестника, а и ние също бяхме прочели, че гробът на поета Димчо Дебелянов е заличен. Гробът се намира в Демир Хисар до черквата, кръстът е махнат, земята заравнена. Трябваше да се избърза, докато са живи неговите съвременници и близки, за да се открие гробът му. Тодора Абаджиева предложи нашият кръжец да открие гроба на Димчо Дебелянов, да пренесе костите му в България и да го погребе в родното му място Копривщица. Всички с голяма радост приехме това предложение.“

Затова днес пред нас стои не просто надгробен паметник, а удивителна скулптурна композиция, в която са въплътени геният и на ваятеля – скулптора Иван Лазаров, и на вдъхновителя – поета Димчо Дебелянов и неговата поетична и житейска участ.

Тази година се навършват и 125 години от рождението на Иван Лазаров. Съществува някаква мистична връзка между скулптора и поета, въпреки че някои елементи от нея са повече плод на случайността, отколкото на Провидението. И все пак не може да не ни наведе на размисъл фактът, че рождената дата на Иван Лазаров – 2 октомври, е датата, на която загива на фронта през 1916 г. поетът Димчо Дебелянов, който е само две години по-възрастен от скулптора. Когато Дебелянов пада смъртно ранен на 29-годишна възраст, Иван Лазаров е на 27 години и е вече утвърдено име в пластичното изкуство. От 1924 г. до смъртта си на 4 ноември 1952 г. той е професор, преподавател в Художествената академия и е добил вече широка с творбите си, наречени от Сирак Скитник “силни късове глина”, като “Те победиха”, “Прокудени македонки”, “До Чаталджа и назад” и други.

Цялата инициатива, свързана с пренасянето на тленните останки на Дебелянов и издигането на надгробния му паметник, е дело на културната и патриотична българска интелигенция, срещнала подкрепа и в будното гражданско общество, и в държавните институции; тя е в крайна сметка общонародно дело, което по неповторим начин говори за културното равнище на българския народ.

Група творци, интелектуалци, ценители на изкуството се нагърбват с трудната задача да организират пренасянето на тленните останки на Димчо Дебелянов от Гърция в България и да ги препогребат в родната Копривщица. Те преодоляват много трудности и проблеми, успяват да ангажират с родолюбивото начинание и съответните институции, включително и МВнР и тогавашното Министерство на войната, защото без тяхното съдействие то не би могло да се осъществи, събират необходимите средства и постигат своята цел. Тленните останки на поета са пренесени в България през 1931 година. Но това е само първият етап от замисъла на инициаторите начело с главната деятелка – актрисата Невена Буюклиева. „Всичката ни работа, свършена в Демир Хисар, се дължи главно на г-ца Буюклиева, която със своя такт, учтивост и любезност, а най-много настойчивост правеше така, щото навсякъде работата ни свършваше успешно", пише в спомените си братът Илия Дебелянов.

Художественият кръг „Слово“ има неоценима заслуга за популяризирането на Дебеляновата поезия чрез десетките литературни четения и инициативи  в цяла България, по време на които са събирани и средства за построяването на надгробен паметник, което е вторият етап от тази удивителна и от днешна гледна точка инициатива на групата интелектуалци. И когато днес си говорим за гражданско общество и дали има или няма почва у нас, именно това голямо начинание от 1931-1934 г. е пример за неговото реално съществуване и действие.

Иван Лазаров, който също много ценял Дебелянов като поет, споделя пред приятелите си, че иска да направи “нещо по-различно”. (Той, впрочем, избира и мястото, където да бъде издигнат паметникът, а общинарите в Копривщица се съгласяват и приемат такова решение с нарочен протокол.) Не случайно паметникът е готов и открит едва през 1934 г. Проф. Лазаров посещава многократно Копривщица, препрочита стиховете на Дебелянов, разговаря с местните хора, разглежда града. И не бърза, защото нито една от хрумналите му идеи не го задоволява в достатъчна степен.

Писателката Фани Попова-Мутафова и съпругът й архитект Чавдар Мутафов наемали всяка година през летните месеци къща в Копривщица. Често им гостувал там и Иван Лазаров. Веднъж, връщайки се от разходка, скулпторът видял стопанката на къщата баба Лила Паралеева да седи на прага на портата, подпряла глава на ръка и унесена в мисли. (Тя също била изгубила съпруг и син във войните. За това ми е разказвал внукът на баба Лила Христо Царвулджиев).

“Ето това ще бъде паметникът на Димчо”, възкликнал Иван Лазаров и помолил Фани Попова-Мутафова да направи снимка, но баба Лила не се съгласила да я снимат. “Сюжетът” обаче се бил врязал дълбоко в паметта на скулптора, а баба Лила все пак приела да позира.

В спомените си актрисата Невена Буюклиева пише: „Оттогава (от времето на пренасянето на тленните останки – б.м.) изминаха три години. През това време ние събрахме дарения и прибавяхме към тях приходите от нашите литературни четения. Нужната за изграждането на паметника сума беше набавена. През същото време проф. Иван Лазаров извая надгробния паметник и на 19 август 1934 г. в Копривщица стана тържественото му откриване.

За успеха на нашето начинание ние дължим благодарност на мнозина. Неоценими услуги ни оказа Министерството на войната в лицето на министъра г-н генерал Златев. Освен паричната сума от 5000 лева, дадена чрез Отделението за военните гробове, отпуснаха ни се на няколко пъти автомобили за превозване на материалите за паметника в Копривщица и за гости на тържествата.

Министерството на просветата ни помогна с 4000 лева за паметника и отпусна на два пъти по 8000 лева за превозване на гости за тържествата. Министър г-н Янаки Моллов прие да участва лично в тържеството, като откри паметника. Проф. Лазаров със своята художествена работа осмисли нашето дело. Г-жа Анна Каменова-Стайнова положи големи грижи и пожертва много време за работата по пренасяне на костите и изграждане на паметника и дари първите 1705 лева; Копривщенското благотворително дружество "20 априлий 1876" в София ни дари 13750 лева; Културното дружество "Тодор Каблешков" в Пловдив даде 7000 лева; Нако Петров - 5000 лева; Т.Ф. Чипев - 3000 лева; Филип Чипев - 2000 лева; Георги Михайлов - 1000 лева; Никола Петков - 1000 лева; Димо Сяров - 1000 лева; арх. Вельо Дебелянов (първи братовчед на Димчо, възстановил къщата-музей в автентимния й вид - б.м.) - 1500 лева; Християнското православно дружество "Св. Кл. Охрдски" в София - 1489 лева; и още много други организации и отделни дарители.

Членовете на кръжеца "Живо слово" са внесли 27 826 лева, събрани чрез литературни четения. Освен паричните помощи ценна морална подкрепа и услуги ни оказаха и мнозина почитатели на поета и добри граждани от Копривщица.

За пренасяне на останките на поета от Гърция през август 1931 г. и за уреждане на тогавашното тържество са похарчени 11 000 лева; за изграждането на паметника кръжецът е заплатил 70 000 лева. За подготвяне и изнасяне на тържеството при откриването на паметника през август 1934 г. и за други разходи във връзка със строежа са похарчени 13 988 лева. Наличността от 2500 лева кръжецът "Живо слово" предава на комитета в Копривщица, който ще се грижи за поддържане на парка около паметника.

Ние сме доволни, че завършихме благополучно и в сравнително късо време нашето дело, и изказваме най-гореща благодарност на всички, които ни помогнаха и съдействаха.

Нека пребъде във вековете светлата памет на Димчо Дебелянов!“

(Цитатите са от книгата "Моите изповеди. Животът на Невена Буюклиева", съставена от Лиляна Спиркова - дъщеря на актрисата. Словото е четено по Националното радио на 14 ноември 1934 г. като отчет за свършената от кръжеца „Живо слово“ работа.)