Дамян Спасителят

Големият поет никога не се раздели със стиховете, цигарите и идеите си "Заведи ме при Дамян Дамянов." В далечната 1994 година подобно желание звучеше странно, да не кажа опасно. Тогава името му бе в най-черния списък на новоизлюпените демократи. Изведнъж поетът стана страшен. "Пази се от боята." А неговата бе червена. Точно на 58 години неочаквано остана без приятели, кола (продадоха я, за да вържат двата края) и съмишленици. Няколко камъка върху бюрото му напомняха, че великият лирик живее в друго време. С тях бяха счупили прозорците му. Камъни се стовариха и върху учителка от родния му Сливен, докато рецитираше негова поема. Тя лично написа на съгражданина си за драмата. Тогава поетът глътна 44 хапа. Спасиха го за пореден път. Приятелят дърводелец, направил всички мебели в къщата, но вече убеден политически противник, извел Дамян на улицата. "Какво искате от този човек?", попитал той тълпата. Някои, а после всички пуснали камъните. Имаше и други случаи. Като онази жена от телефонната централа. Тя се обаждала понякога и казвала: "Аз съм върла седесарка, не понасям комунистите, но искам с каквото мога да ви помогна. За мен поетът си е поет." Но и добронамерените думи не му помагаха. Душата на лирика бе смачкана.

Освен всичко друго в деня, в който с лекарката, която искаше да я заведа при него, върху Дамян се бе стоварил коварен грип, от който носът му течеше като река. Пристъпихме в кабинета му, тя - с много букети и куп книги в ръцете. Колежките й я бяха изпроводили с поръчението да не се връща без автографи. Притиснат от болестта, Дамян се чувстваше неудобно и малко хладно прие ентусиазма, с който почитателката се втурна към него. "Аз съм лекарка, не се притеснявайте от мен", успокои го дамата. "Тогава дайте ми нещо, за да умра", изстреля поетът. Реакцията на гостенката бе поразителна. "Не. Аз ще ви излекувам. Преди години вие и стиховете ви спасихте живота ми. Жива съм благодарение на вас. Дължа ви едно спасение." След това дамата страстно започна да прегръща и целува Дамян, без да се съобразява нито с изтерзания му вид, нито с присъствието на съпругата Надежда Захариева. Само ако стане свидетел на подобна ситуация, простосмъртен като мен може да разбере какво значи безсмъртието на една поезия.През всичките невъзможни години, които живя, Дамян си остана твърдоглав традиционалист. Нищо не промени у себе си. Не се приспособи към нещата, които да направят, ако не по-хубав, то поне по-лесен живота му. Напук на всички доктори той не се раздели с чашката коняк, цигарите "Средец", не спря да чука по клавишите на машината - бавно, трудно и неповторимо. Сливналията не се отказа нито от града си, нито от идеите си, макар че в един момент те го застрашаваха като динамит с догарящ фитил. Неговият свят, побиращ се в рамката на панелния прозорец на стаята, се превърна в безкрайна вселена, в която летяха всички влюбени. Той много добре знаеше каква е неговата мисия и нито за миг не престана да я следва. "Благодаря, че Господ ми даде буквите", казваше поетът. Писателят е малко суетен човек. Непрекъснато иска да чува отзиви, при това само положителни. "Сега водеща фигура е не интелектуалецът, а богатото парвеню, което изпива на масата пет мои пенсии и не му пука, а мен, като ме поканят в НДК, се чудя какви обувки да сложа. И все пак, колкото и малък поет да съм, не от завист го казвам. Но от този дебелак няма да остане нищо, а моите книги ще ги има", казваше Дамян. Той излезе истински пророк. Тези дни, когато поетът щеше да навърши седемдесет години, сме сигурно в едно. Където и да е, той ни казва: "Още съм жив" и "Чакам любовта да се обади".

Как лирикът стана войвода

Странно е, но най-ощетеният от природата във физически план носеше най-силното чувство за хумор от цялата писателска гилдия. Той умееше да се шегува достатъчно безпощадно както със себе си, така и с властта. Обичаше да разказва забавни случки с голямо удоволствие. "Беше по времето на онези прочути "Сливенски огньове", през които печените агнета активно се намесваха в поезията. Затова ги бях кръстил "агньове". Балканът побеляваше от кокали. Ако продължаваше така, щяхме да започнем да ядем и кучетата. Заведоха ни на Карандила - нас, цвета на българската литература - и решиха, че щом като сме толкова големи поети, не можем да не сме и войводи. Забиха клечка в земята, а отгоре й сложиха фес. Облякоха ни с хайдушки дрехи, залепиха ни мустаци, наметнаха ни с ямурлуци и ни дадоха по пушка: "Целете се във феса!" Преди мен беше Багряна. "Ама аз само веднъж съм пипала пушка - когато бях на лов с цар Борис", вика тя. А те: "Нищо". Вдига Багряна пушката, цели се, но изведнъж - гледам, че фесът пада няколко секунди преди тя да стреля. След това идва моят ред. Също натискам спусъка и фесът пада. После се оказа, че той бил завързан с връвчица и някой я дърпал малко преди да гръмнем.

Така с незначителна фалшификация станахме войводи", завършваше разказа си Дамян и с удоволствие гледаше как слушателите му се заливаха от смях.