Полемики
Режисьор в Операта?! Такова животно...
Ще стигнем ли европейските стандарти в една област, в която имахме успехи?
Може ли да съществува днес оперен театър без режисура? Абсурден въпрос. Но явно, че може..., поне у нас.
През дългите години на прехода, по "пътя ни към Европа", по нашите музикални сцени все още битува схващането, че режисурата е едва ли не нещо "второстепенно", "излишно", "приложно" към спектаклите, които вече се правят и за две-три седмици! При това от хора със съмнителна професионална подготовка – нерядко „импресарии”, които „скалъпват” за броени дни спектакъла, за да го изнесат навън и да спечелят на гърба на бедните ни и гладни оркестранти и певци...
"Професията на оперния режисьор е измислена професия", заключи много убедено нашият известен диригент-директор Георги Димитров в разговор, в който напразно се мъчех да го убедя, че сценичната част в операта е не по-малко важна от музикалната, че нашата публика все пак е информирана и гледа европейски театри по телевизията. Но той реши да ми "натрие носа" и даде на художника Иван Савов, без никаква подготовка и диплома, и най-главното - без професионално отношение към музиката, да поставя в "неговия" театър мащабни проблемни заглавия като: "Отело", "Норма", "Тоска", "Бал с маски", "Аида"! И разбира се, резултатите бяха плачевни...
Да, това се случваше доскоро в театъра на град Русе, но и не само там. На повечето от българските сцени режисурата е занемарена - не искам да кажа, че поставят непрофесионалисти, но немалко от постановките се правят набързо - със случайно събрани състави, без намек за ансамбловост (по вина на диригентите), при това на чужди езици, което до голяма степен нарушава рецепцията им.
Примерите са много, като се започне от "Фауст" или "Отело" в Софийската опера и се стигне до "Кармен" или "Набуко" в Русенската. Някой ще каже: "Не е луд този, който изяжда баницата..." Да, но защо да е така? Защо като една "оперна страна", дала на света именити певци-актьори като Гяуров, Кабаиванска, Томова-Синтова, Гюзелев, днес България е на опашката в Европа по отношение на сценичната част, на режисурата, а и на сценографията. Да не говорим за т.нар. "художествено осветление", за което у нас не може да се говори... И защо немалко от нашите спектакли носят една овехтяла, читалищна естетика, ако въобще може да се говори за естетика? Повечето от тях са нещо средно между самодеен театър и костюмиран концерт със зачатъци от някакво действие и движение. Бих нарекъл тази „режисура” „влез- излез”. Тя е преди всичко патент на един бивш певец, който е вече професор!... Такива спектакли сега могат да се видят и в Русе, и в Пловдив, Варна и Бургас, и дори на сцената на Националната опера, която пострада изключително много по време на директорството на диригента Борислав Иванов. Уникален в това отношение бе "Дон Жуан" в Русе, на Мартенските дни - 2006, "режисиран" от диригента Велизар Генчев. Още на първите репетиции той нареди на младите и даровити певци да стоят почти неподвижни, с прилепени до тялото ръце, по време на цялото действие! Е, публиката наистина остана "удивена", а на втората премиера вече я нямаше...
Българската опера има близо стогодишна история. Началото й е скромно и съпътствано от огромни трудности, но в годините между двете световни войни тя определено става професионална, а от 50-те до началото на 80-те е във възход. Разбира се, повече в музикално, отколкото в сценично отношение. В най-добрите сезони нашите трупи бяха желан гост по големите сцени на Запад, особено с руския и италианския си репертоар. Жънеха успехи главно заради отлично комплектуваните си и балансирани солистични ансамбли от първокласни певци и артисти, звучните и гласовити хорове, добрите и гъвкави оркестри, по-малко заради режисурата и сценографията, които, все пак, бяха на едно добро професионално ниво - в традицията на реалистичния музикален театър, в естетиката на Константин С. Станиславски. Но по това време имахме две поколения солидно подготвени режисьори–професионалисти, които бяха учили или специализирали в Европа: Драган Кърджиев, Илия Арнаудов, Петър Райчев, Илия Иванов, а след тях - най-дълго и плодотворно работилите: Михаил Хаджимишев, Бохос Афеян, Стефан Трифонов, Николай Николов, Петър Щърбанов. Бяха творци с различен темперамент и виждания, но всички те твориха с огромно увлечение и себеотдаване. И всички те правеха добър ансамблов музикален театър! От третото поколение - Веселина Манолова, Цветана Андреева, Бисер Шинев, Ваня Бъчварова, Кузман Попов, Румен Нейков и Пламен Карталов, единствено последните двама оставиха следа и продължават успешната си кариера у нас. Но през последните 10-15 години в операта в България се получи много сериозен вакуум. За зла участ в театрите властта бе завзета почти изцяло от диригентите (а би трябвало те да са преди всичко музикални ръководители, както е в Европа, където театрите се управляват, при това успешно, от мениджъри-интенданти!), като за немалко от тях режисурата се оказа нещо второстепенно. И така се стигна до тази нерадостна ситуация... Още по-сериозни щети нанесоха някои наши псевдоимпресарии, които започнаха да изнасят за жълти стотинки българските оперни театри с постановки, "режисирани” от бивши певци, от диригенти или лица със съмнителни професионални качества.
През 90-те години Държавната музикална академия и частният Нов български университет решиха да открият класове по оперна режисура и започнаха почти всяка година да приемат студенти. И докато преди професията бе дефицитна (учеше се в стари и авторитетни катедри в Бърно, Варшава, Берлин, Москва и Петербург), сега има опасност да девалвира. Режисьорски звания започнаха да се дават и на певци... За младите випускници просто няма работа. Само в Стара Загора видях петима, завършили НБУ! И тези млади хора (сред тях има и немалко талантливи, доказали умението си да правят музикален театър) почти не получават ангажименти, защото не могат да се вредят от възрастните си колеги, а и никой не се интересува от тях. Докато към колегите им от драматичния театър се проявява някакъв интерес и се прави нещо... Министерството на културата нехае за операта у нас и отказва да ревизира изключително неудачната "реформа ОФД", измислена от диригента Алипи Найденов по време на кабинета на Иван Костов, която от 2000 година упорито и целенасочено продължава да съсипва както оперите, така и симфоничните оркестри у нас. И най-странното е, че всичко това продължава и никой от гилдията не надига глас и търпи този абсурд! А в операта вече поставят... и драматични режисьори без отношение към музиката, към драматургията на дадената творба.
"Извади ми текста от клавира, защото нотите ми пречат", ме помоли веднъж режисьорът Аврам Георгиев. "Тук музиката е много!", каза същият на диригента Иван Филев на репетиция на "Семьон Котко". "Този Прокофиев е писал, писал... трябва да я посъкратим!"... "Тук този Гуно е написал доста музика, ще трябва да я поизрежем. Можем и без Хора на войниците и Валпургиевата нощ", заяви друг режисьор. Примери много: драматичният режисьор Асен Шопов постави в Русе "Трубадур" и "Едип цар" от Стравински, без да разбере за какво става дума в тях и не можа да начертае и най-елементарни и логични мизансцени! Същото може да се каже и за неуспешните опити на Бойко Богданов с „Бохеми” в София и с „Лучия ди Ламермур” в Русе.
Трети, иначе блестящ в театъра, проф. Пламен Марков, направо се скова от силната и експресивна музика на Верди в "Макбет" в София и противно на големите ни очаквания, предложи един статичен, напълно лишен от динамика спектакъл.
Да, доста трудна и не винаги благодарна е професията на оперния режисьор, особено в бедна и изоставаща във всяко отношение страна като нашата. Изисква комплекс от качества. Солидни, задълбочени знания в различни области, езикова култура, дълга подготовка и безспорна музикалност, освен дарба, разбира се. От десетилетия следя нашия музикален театър, ровил съм се и в историята му, и се сещам за един-единствен случай, при който драматичен режисьор, без музикална подготовка, но с дарба, голяма фантазия и умението да чува музиката, успя да се наложи категорично в тази трудна професия. Константин Димчев постави блестящо "Симон Боканегра" и "Макбет" на Верди в Русе, "Мефистофел" на Бойто в София и "Аз, Клавдий" на П. Хаджиев в Оперетата. Тези спектакли бяха събития и единствени изключения в по-близкото минало, както и работите на Евгени Немиров от по-далечното („Дон Карлос”, „Ловци на бисери”, „Дон Паскуале”, „Катерина Измайлова”).
Без съмнение, музиката властно диктува своята воля в операта, но реалното си превъплъщение музикално-сценичният образ може да получи единствено в резултат на синтеза на всички средства на музиката и театъра. И във всичко това ролята на режисьора-постановчик е важна, значителна. Тъкмо той е призваният да разкрие сценичното действие, залегнало в партитурата чрез средствата на музиката. Трябва да има солидна музикална подготовка, а според Борис Покровски да умее да чете не само клавира, но и партитурата, защото в нея има много повече неща, отколкото в извлечението за глас и пиано (т.е. клавира). Режисьорът трябва да "чува" действието и да "вижда" музиката. А това го умеят наистина малцина. Защото операта, противно на мнението на някои театрали, съвсем не е толкова "просто нещо".
Операта, както знаем, е драма, създадена със средствата на музиката. Не случайно първите опери от зората на жанра, отпреди 400 години, са били определяни от своите автори като "dramma per musica" (драма чрез музика - ит.). И в това е главната задача на оперния режисьор - да обедини в едно неразривно цяло театралното с музикалното начало. И както настояваха големите оперни режисьори на нашето време Валтер Фелзенщайн, Йоахим Херц, Хари Купфер, Борис Покровски, Маргерита Валман, Франко Дзефирели, Жан Пиер Понел: да съумее да открие в оперната партитура драматургията, предназначена за театър в нейния общ обем, като включи в конкретната логика на действието - чувствата, мислите, индивидуалния образ.
И това е главната, най-съществената задача на режисьора като сценичен създател, като съавтор на оперния спектакъл.
През дългите години на прехода, по "пътя ни към Европа", по нашите музикални сцени все още битува схващането, че режисурата е едва ли не нещо "второстепенно", "излишно", "приложно" към спектаклите, които вече се правят и за две-три седмици! При това от хора със съмнителна професионална подготовка – нерядко „импресарии”, които „скалъпват” за броени дни спектакъла, за да го изнесат навън и да спечелят на гърба на бедните ни и гладни оркестранти и певци...
"Професията на оперния режисьор е измислена професия", заключи много убедено нашият известен диригент-директор Георги Димитров в разговор, в който напразно се мъчех да го убедя, че сценичната част в операта е не по-малко важна от музикалната, че нашата публика все пак е информирана и гледа европейски театри по телевизията. Но той реши да ми "натрие носа" и даде на художника Иван Савов, без никаква подготовка и диплома, и най-главното - без професионално отношение към музиката, да поставя в "неговия" театър мащабни проблемни заглавия като: "Отело", "Норма", "Тоска", "Бал с маски", "Аида"! И разбира се, резултатите бяха плачевни...
Да, това се случваше доскоро в театъра на град Русе, но и не само там. На повечето от българските сцени режисурата е занемарена - не искам да кажа, че поставят непрофесионалисти, но немалко от постановките се правят набързо - със случайно събрани състави, без намек за ансамбловост (по вина на диригентите), при това на чужди езици, което до голяма степен нарушава рецепцията им.
Примерите са много, като се започне от "Фауст" или "Отело" в Софийската опера и се стигне до "Кармен" или "Набуко" в Русенската. Някой ще каже: "Не е луд този, който изяжда баницата..." Да, но защо да е така? Защо като една "оперна страна", дала на света именити певци-актьори като Гяуров, Кабаиванска, Томова-Синтова, Гюзелев, днес България е на опашката в Европа по отношение на сценичната част, на режисурата, а и на сценографията. Да не говорим за т.нар. "художествено осветление", за което у нас не може да се говори... И защо немалко от нашите спектакли носят една овехтяла, читалищна естетика, ако въобще може да се говори за естетика? Повечето от тях са нещо средно между самодеен театър и костюмиран концерт със зачатъци от някакво действие и движение. Бих нарекъл тази „режисура” „влез- излез”. Тя е преди всичко патент на един бивш певец, който е вече професор!... Такива спектакли сега могат да се видят и в Русе, и в Пловдив, Варна и Бургас, и дори на сцената на Националната опера, която пострада изключително много по време на директорството на диригента Борислав Иванов. Уникален в това отношение бе "Дон Жуан" в Русе, на Мартенските дни - 2006, "режисиран" от диригента Велизар Генчев. Още на първите репетиции той нареди на младите и даровити певци да стоят почти неподвижни, с прилепени до тялото ръце, по време на цялото действие! Е, публиката наистина остана "удивена", а на втората премиера вече я нямаше...
Българската опера има близо стогодишна история. Началото й е скромно и съпътствано от огромни трудности, но в годините между двете световни войни тя определено става професионална, а от 50-те до началото на 80-те е във възход. Разбира се, повече в музикално, отколкото в сценично отношение. В най-добрите сезони нашите трупи бяха желан гост по големите сцени на Запад, особено с руския и италианския си репертоар. Жънеха успехи главно заради отлично комплектуваните си и балансирани солистични ансамбли от първокласни певци и артисти, звучните и гласовити хорове, добрите и гъвкави оркестри, по-малко заради режисурата и сценографията, които, все пак, бяха на едно добро професионално ниво - в традицията на реалистичния музикален театър, в естетиката на Константин С. Станиславски. Но по това време имахме две поколения солидно подготвени режисьори–професионалисти, които бяха учили или специализирали в Европа: Драган Кърджиев, Илия Арнаудов, Петър Райчев, Илия Иванов, а след тях - най-дълго и плодотворно работилите: Михаил Хаджимишев, Бохос Афеян, Стефан Трифонов, Николай Николов, Петър Щърбанов. Бяха творци с различен темперамент и виждания, но всички те твориха с огромно увлечение и себеотдаване. И всички те правеха добър ансамблов музикален театър! От третото поколение - Веселина Манолова, Цветана Андреева, Бисер Шинев, Ваня Бъчварова, Кузман Попов, Румен Нейков и Пламен Карталов, единствено последните двама оставиха следа и продължават успешната си кариера у нас. Но през последните 10-15 години в операта в България се получи много сериозен вакуум. За зла участ в театрите властта бе завзета почти изцяло от диригентите (а би трябвало те да са преди всичко музикални ръководители, както е в Европа, където театрите се управляват, при това успешно, от мениджъри-интенданти!), като за немалко от тях режисурата се оказа нещо второстепенно. И така се стигна до тази нерадостна ситуация... Още по-сериозни щети нанесоха някои наши псевдоимпресарии, които започнаха да изнасят за жълти стотинки българските оперни театри с постановки, "режисирани” от бивши певци, от диригенти или лица със съмнителни професионални качества.
През 90-те години Държавната музикална академия и частният Нов български университет решиха да открият класове по оперна режисура и започнаха почти всяка година да приемат студенти. И докато преди професията бе дефицитна (учеше се в стари и авторитетни катедри в Бърно, Варшава, Берлин, Москва и Петербург), сега има опасност да девалвира. Режисьорски звания започнаха да се дават и на певци... За младите випускници просто няма работа. Само в Стара Загора видях петима, завършили НБУ! И тези млади хора (сред тях има и немалко талантливи, доказали умението си да правят музикален театър) почти не получават ангажименти, защото не могат да се вредят от възрастните си колеги, а и никой не се интересува от тях. Докато към колегите им от драматичния театър се проявява някакъв интерес и се прави нещо... Министерството на културата нехае за операта у нас и отказва да ревизира изключително неудачната "реформа ОФД", измислена от диригента Алипи Найденов по време на кабинета на Иван Костов, която от 2000 година упорито и целенасочено продължава да съсипва както оперите, така и симфоничните оркестри у нас. И най-странното е, че всичко това продължава и никой от гилдията не надига глас и търпи този абсурд! А в операта вече поставят... и драматични режисьори без отношение към музиката, към драматургията на дадената творба.
"Извади ми текста от клавира, защото нотите ми пречат", ме помоли веднъж режисьорът Аврам Георгиев. "Тук музиката е много!", каза същият на диригента Иван Филев на репетиция на "Семьон Котко". "Този Прокофиев е писал, писал... трябва да я посъкратим!"... "Тук този Гуно е написал доста музика, ще трябва да я поизрежем. Можем и без Хора на войниците и Валпургиевата нощ", заяви друг режисьор. Примери много: драматичният режисьор Асен Шопов постави в Русе "Трубадур" и "Едип цар" от Стравински, без да разбере за какво става дума в тях и не можа да начертае и най-елементарни и логични мизансцени! Същото може да се каже и за неуспешните опити на Бойко Богданов с „Бохеми” в София и с „Лучия ди Ламермур” в Русе.
Трети, иначе блестящ в театъра, проф. Пламен Марков, направо се скова от силната и експресивна музика на Верди в "Макбет" в София и противно на големите ни очаквания, предложи един статичен, напълно лишен от динамика спектакъл.
Да, доста трудна и не винаги благодарна е професията на оперния режисьор, особено в бедна и изоставаща във всяко отношение страна като нашата. Изисква комплекс от качества. Солидни, задълбочени знания в различни области, езикова култура, дълга подготовка и безспорна музикалност, освен дарба, разбира се. От десетилетия следя нашия музикален театър, ровил съм се и в историята му, и се сещам за един-единствен случай, при който драматичен режисьор, без музикална подготовка, но с дарба, голяма фантазия и умението да чува музиката, успя да се наложи категорично в тази трудна професия. Константин Димчев постави блестящо "Симон Боканегра" и "Макбет" на Верди в Русе, "Мефистофел" на Бойто в София и "Аз, Клавдий" на П. Хаджиев в Оперетата. Тези спектакли бяха събития и единствени изключения в по-близкото минало, както и работите на Евгени Немиров от по-далечното („Дон Карлос”, „Ловци на бисери”, „Дон Паскуале”, „Катерина Измайлова”).
Без съмнение, музиката властно диктува своята воля в операта, но реалното си превъплъщение музикално-сценичният образ може да получи единствено в резултат на синтеза на всички средства на музиката и театъра. И във всичко това ролята на режисьора-постановчик е важна, значителна. Тъкмо той е призваният да разкрие сценичното действие, залегнало в партитурата чрез средствата на музиката. Трябва да има солидна музикална подготовка, а според Борис Покровски да умее да чете не само клавира, но и партитурата, защото в нея има много повече неща, отколкото в извлечението за глас и пиано (т.е. клавира). Режисьорът трябва да "чува" действието и да "вижда" музиката. А това го умеят наистина малцина. Защото операта, противно на мнението на някои театрали, съвсем не е толкова "просто нещо".
Операта, както знаем, е драма, създадена със средствата на музиката. Не случайно първите опери от зората на жанра, отпреди 400 години, са били определяни от своите автори като "dramma per musica" (драма чрез музика - ит.). И в това е главната задача на оперния режисьор - да обедини в едно неразривно цяло театралното с музикалното начало. И както настояваха големите оперни режисьори на нашето време Валтер Фелзенщайн, Йоахим Херц, Хари Купфер, Борис Покровски, Маргерита Валман, Франко Дзефирели, Жан Пиер Понел: да съумее да открие в оперната партитура драматургията, предназначена за театър в нейния общ обем, като включи в конкретната логика на действието - чувствата, мислите, индивидуалния образ.
И това е главната, най-съществената задача на режисьора като сценичен създател, като съавтор на оперния спектакъл.
Автор:
Огнян Стамболиев
Публикация:
08.10.2008 г. 17:15