Полемики
За религиозно образование в българските училища
Защо трябва да се учи религия
Отскоро в българското общество се дебатира въпросът за или против въвеждане на религия в българското училище като задължителен предмет. Изказват се многобройни становища “за” и “против”. Затова с настоящите редове ще се опитам да се обоснова защо трябва да се учи религия.
Първо, ние живеем в един технологично интегрален и мултикултурен свят, който изисква висока грамотност и контролирана емоционалност на личността. Наборът от знание, който държавата трябва да даде на българското дете, следва да бъде съобразен с факта, че в днешния свят има свободен обмен на хора, идеи и информация. Затова българското дете трябва да бъде добре подготвено в случай че му се наложи да общува с религиозни хора от цял свят. Не може да има толерантност и разбирателство, без да се познава философията и идеологията на партньора или опонента в диалога между културите. Затова българчетата трябва да имат базисни познания по религия, която е основен феномен на човешката цивилизация и в исторически, и в актуален културно-политически аспект. Ако религията не се преподава в училище, детето ще научава за това от случайни фактори, често пъти недобросъвестни и некомпетентни, за да създадат правилна представа и обосновано знание за религозните феномени. Това е проблемът на сектите, срещу които ние възразяваме не защото са различни от нас, а защото са недобросъвестни, злонамерени и некомпетентни, за да водят религиозна дейност на територията на България и ЕС. Затова училището е призвано да води превантивна образователна дейност, щото младият човек да си създаде правилно построен логически и емоционален перспективен светоглед, който да му позволи да разпознава религиозността и да може да има позиция по нея. Въпросът на изповеданието е личен избор на всеки човек и предметът по религия, ако не е конфесионален, гарантира свободата на личността за религиозен или атеистичен избор.
Другият мотив да се учи религия, е фактът, че ЕС, към който ние от една година принадлежим, няма вселенски идеалистичен проект за управление на общността извън проекта на Църквата. Това ще бъде отчетено от архитектите на Съюза и те или ще приемат проекта на Църквата или ще създадат нова идеалистична философия, защото, както е казано “Не само с хляб ще живее човека!”. Затова нашите деца трябва да са готови да участват в бъдещия идеалистичен проект на Съюза и в този аспект на прогностика, изучаването на религиите много ще им помогне. Тук не се спирам за нравствената и поведенческата полза на българския гражданин от познанието му върху доброто и свещеното в религиите. Това е факт, в който повечето български граждани са убедени. Общите места на добро и полезно в религиозните доктрини ще спомогне за разбирателството между българските граждани, независимо от тяхната народност и религиозна принадлежност, така както сме се разбирали през вековете в периодите на мирно съжителстване на Балканите.
Струва ми се, че проблемът не е дали да се изучава религията – за нея знание винаги ще се намери у подрастващите, а въпросът е как ще се преподава. Може би по-добре е по този предмет да няма оценки, а да има зачот – оценка с “да” или “не” на изпита от страна на учителя. Освен това проблемът тук е с кадрите, които в България не са достатъчно, за да се въведе задължително предметът “Религия”, освен ако историци, философи и филолози не вземат специализация да преподават този предмет.
Другият проблем е адекватното представяне на религиозния въпрос във фундаменталните общозадължителни дисципини като история, философия и литература. Така например в някои от учебниците по история за средното училище се говори надълго и нашироко за учението на богомилите, а за учението на Православната Църква и за нейната роля в живота на българина в течение на 1100 години не се казва нищо или поне не се казва нищо конфесионално, освен тезата за спасяването на нацията през робствата. В един от учебниците по литература за 9-ти клас пък се казва, че Иисус Христос е литературен герой, докато световната наука, дори и атеистичната отдавна е доказала, че Той е историческа личност и т.н. От друга страна, данните и философията на старобългарските ръкописи, в които се твърди, че българите имат поверена им свише религиозна мисия, не е основа на философията на българската хуманитаристика, като интерпретация на литературата, историята и общата философия. Затова проблемът за цялостното запознаване на децата с проблематиката по религия не е само въпрос на отделно учебно съдържание, а на цялостната интегрална визия на философията на българската хуманитаристика, която се преподава в средните и висшите училища на страната.
Защото светско образование не значи атеистично, тъй като декларираният атеизъм на част от хуманитарните интерпретации, битуващи в системата на образование у нас, определно нарушават правата на вярващите, за които никой не мисли, освен ако това нарушаване не води до местно или национално етническо физическо противопоставяне. Както и никой не взима отношение по надрасканите храмове и ограбените свещени места през “прехода”, което наранява чувството на вярващия, независимо от неговото изповедание, и което нямаше да се случи, ако българското дете изучаваше понятието за свещеност на вярващия.
Накрая ще завърша с перифраза на една профанна житейска максима. Ние може да не се интересуваме от религия, но религията се интересува от нас. Пример за това е дейността на много конфесии, които проповядват в България, и ако трябва да се направи историческа аналогия, днешното време много прилича на времето на създателя на българската национална доктрина св. Цар Борис І. Тази национална доктрина, видно от философския анализ на делото на българския светец и цар, гласи “Православие, славянство и национална идея!”.
През модерността ние отстъпихме от тази доктрина и затова като нация търпим крушения и безчестия. Този исторически факт трябва да се отчете от страна на властимащите. Дори и да изповядваме като властови и финансови обществени структури пълен атеизъм, Бог и св. Богородица ще намерят начини да се разпространи вярата сред хората. Това го видяхме от историята на тоталитаризма. Нашето възражение срещу него беше, че той е атеистичен, интернационален и говори на латинска лексика. Ако не искаме това да се повтори, ние трябва да подкрепим религиозното образование. Ако искаме тоталитаризма отново да се появи в българското общество, то тогава религията не ни е нужна като предмет в българското училище. Това е въпрос на културен и демократичен избор от страна на учените и политиците на България.
И съвсем накрая - моето емоционално пристрастие е на страната на концепцията за вероучение, разработена от страна на Св. Синод на БПЦ. Разумът ми обаче подкрепя концепцията за религия на Обществения съвет, воден от проф. д-р Георги Бакалов, на когото дължа интереса си към християнството. Затова, ако се решава по разум, то концепцията на Обществения съвет следва да бъде подкрепена от обществото.
Първо, ние живеем в един технологично интегрален и мултикултурен свят, който изисква висока грамотност и контролирана емоционалност на личността. Наборът от знание, който държавата трябва да даде на българското дете, следва да бъде съобразен с факта, че в днешния свят има свободен обмен на хора, идеи и информация. Затова българското дете трябва да бъде добре подготвено в случай че му се наложи да общува с религиозни хора от цял свят. Не може да има толерантност и разбирателство, без да се познава философията и идеологията на партньора или опонента в диалога между културите. Затова българчетата трябва да имат базисни познания по религия, която е основен феномен на човешката цивилизация и в исторически, и в актуален културно-политически аспект. Ако религията не се преподава в училище, детето ще научава за това от случайни фактори, често пъти недобросъвестни и некомпетентни, за да създадат правилна представа и обосновано знание за религозните феномени. Това е проблемът на сектите, срещу които ние възразяваме не защото са различни от нас, а защото са недобросъвестни, злонамерени и некомпетентни, за да водят религиозна дейност на територията на България и ЕС. Затова училището е призвано да води превантивна образователна дейност, щото младият човек да си създаде правилно построен логически и емоционален перспективен светоглед, който да му позволи да разпознава религиозността и да може да има позиция по нея. Въпросът на изповеданието е личен избор на всеки човек и предметът по религия, ако не е конфесионален, гарантира свободата на личността за религиозен или атеистичен избор.
Другият мотив да се учи религия, е фактът, че ЕС, към който ние от една година принадлежим, няма вселенски идеалистичен проект за управление на общността извън проекта на Църквата. Това ще бъде отчетено от архитектите на Съюза и те или ще приемат проекта на Църквата или ще създадат нова идеалистична философия, защото, както е казано “Не само с хляб ще живее човека!”. Затова нашите деца трябва да са готови да участват в бъдещия идеалистичен проект на Съюза и в този аспект на прогностика, изучаването на религиите много ще им помогне. Тук не се спирам за нравствената и поведенческата полза на българския гражданин от познанието му върху доброто и свещеното в религиите. Това е факт, в който повечето български граждани са убедени. Общите места на добро и полезно в религиозните доктрини ще спомогне за разбирателството между българските граждани, независимо от тяхната народност и религиозна принадлежност, така както сме се разбирали през вековете в периодите на мирно съжителстване на Балканите.
Струва ми се, че проблемът не е дали да се изучава религията – за нея знание винаги ще се намери у подрастващите, а въпросът е как ще се преподава. Може би по-добре е по този предмет да няма оценки, а да има зачот – оценка с “да” или “не” на изпита от страна на учителя. Освен това проблемът тук е с кадрите, които в България не са достатъчно, за да се въведе задължително предметът “Религия”, освен ако историци, философи и филолози не вземат специализация да преподават този предмет.
Другият проблем е адекватното представяне на религиозния въпрос във фундаменталните общозадължителни дисципини като история, философия и литература. Така например в някои от учебниците по история за средното училище се говори надълго и нашироко за учението на богомилите, а за учението на Православната Църква и за нейната роля в живота на българина в течение на 1100 години не се казва нищо или поне не се казва нищо конфесионално, освен тезата за спасяването на нацията през робствата. В един от учебниците по литература за 9-ти клас пък се казва, че Иисус Христос е литературен герой, докато световната наука, дори и атеистичната отдавна е доказала, че Той е историческа личност и т.н. От друга страна, данните и философията на старобългарските ръкописи, в които се твърди, че българите имат поверена им свише религиозна мисия, не е основа на философията на българската хуманитаристика, като интерпретация на литературата, историята и общата философия. Затова проблемът за цялостното запознаване на децата с проблематиката по религия не е само въпрос на отделно учебно съдържание, а на цялостната интегрална визия на философията на българската хуманитаристика, която се преподава в средните и висшите училища на страната.
Защото светско образование не значи атеистично, тъй като декларираният атеизъм на част от хуманитарните интерпретации, битуващи в системата на образование у нас, определно нарушават правата на вярващите, за които никой не мисли, освен ако това нарушаване не води до местно или национално етническо физическо противопоставяне. Както и никой не взима отношение по надрасканите храмове и ограбените свещени места през “прехода”, което наранява чувството на вярващия, независимо от неговото изповедание, и което нямаше да се случи, ако българското дете изучаваше понятието за свещеност на вярващия.
Накрая ще завърша с перифраза на една профанна житейска максима. Ние може да не се интересуваме от религия, но религията се интересува от нас. Пример за това е дейността на много конфесии, които проповядват в България, и ако трябва да се направи историческа аналогия, днешното време много прилича на времето на създателя на българската национална доктрина св. Цар Борис І. Тази национална доктрина, видно от философския анализ на делото на българския светец и цар, гласи “Православие, славянство и национална идея!”.
През модерността ние отстъпихме от тази доктрина и затова като нация търпим крушения и безчестия. Този исторически факт трябва да се отчете от страна на властимащите. Дори и да изповядваме като властови и финансови обществени структури пълен атеизъм, Бог и св. Богородица ще намерят начини да се разпространи вярата сред хората. Това го видяхме от историята на тоталитаризма. Нашето възражение срещу него беше, че той е атеистичен, интернационален и говори на латинска лексика. Ако не искаме това да се повтори, ние трябва да подкрепим религиозното образование. Ако искаме тоталитаризма отново да се появи в българското общество, то тогава религията не ни е нужна като предмет в българското училище. Това е въпрос на културен и демократичен избор от страна на учените и политиците на България.
И съвсем накрая - моето емоционално пристрастие е на страната на концепцията за вероучение, разработена от страна на Св. Синод на БПЦ. Разумът ми обаче подкрепя концепцията за религия на Обществения съвет, воден от проф. д-р Георги Бакалов, на когото дължа интереса си към християнството. Затова, ако се решава по разум, то концепцията на Обществения съвет следва да бъде подкрепена от обществото.
Автор:
Стефан Чурешки
Публикация:
18.02.2008 г. 23:12
Етикети:
Посетено:
2901
Линк:
https://kulturni-novini.info/sections/74/news/5337-za-religiozno-obrazovanie-v-balgarskite-uchilishta