Спомен за американската мечта

Обичам да чета информационните сайтове. Днес попаднах на любопитна новина. Американския посланик Джон Байърли размахал пръст срещу българските партии, които се ползвали от сивата икономика. Трябвало да премахнем безмитните магазини и прилежащите им бензиностанции, защото „обемът на продажбите в тях надвишава значително нивото на граничния трафик. За всеки е ясно, че това е защитена контрабанда!“. За хазарта също получаваме назидателни тиради от американския амбасадор, цитирам „BG фактор”: „В отговор на въпрос за ниското облагане на печалбите от хазарт Байърли също се обяви против”. Прав е г-н Байърли. Прав е! По същество е прав. Но дали е правилно един чужд посланик да ни казва какво трябва да правим в собствената си държава? Представете си за миг, не, за една милимунда само, че българският посланик в Америка г-жа Поптодорова отправи официална препоръка към Американския президент: „Г-н Буш, трябва да премахнете американските бензиностанции по границата. Г-н Буш, трябва да спрете незаконното финансиране на Републиканската партия! Г-н Буш, ако не направите това, то вие сте контрабандист!”... Милимундата изтече. А на мен ми текват едни мисли и чувства като отговор на литературен въпрос.

Обичам Америка. По-скоро обичам представата си за нея. Тази представа съм си я култивирал тайно и ревниво още по времето на социализма. Тогава „Америка” беше лоша дума и все гледаха да я поставят в кавички. Малките идеологически условности бяха обвили идеята за Великата страна като с бодлива тел. През нея винаги съм виждал Америка някъде там - далече, далече като мит, като притча, като светла хармония от образи и хуманистични абстракции: свобода, Мерлин Монро, небостъргачи, предприемчивост, Елвис Пресли, широта на духа, група Чикаго, демокрация, добрият татко Рей Чарлз, ухиленият Джей Лено, Боб Дилън, хита “USA For Africa”... Ето такъв странен коктейл от представи е била Америка за мен, обитателят на стотина квадрата в зоната на равенството и братството, където Големият брат беше по-равен от равните и ни командваше с: „Равнис!”. Е, да, от време на време имагинерните ми пространства прорязваше някой F-16 от палубната авиация на Шести американски флот, но и той беше по холивудски лъснат и някак строго доброжелателен като на парад.

Наистина обичам Америка. И това не е поза. Не е журналистически трик. Резонно е обаче да се запитам: „А дали Америка ме обича?”. Смешен въпрос, ще кажете. Наивен. И ще сте прави. Навярно със същата сила ме обичат Русия, Турция и Афганистан. България – не по-малко. Разликата обаче е, че нито Русия, нито Турция, нито България и Афганистан са символи на онази универсална справедливост, която е кодирана в четирите пропагандни срички: А-ме-ри-ка. Времето минава, младостта си отива, илюзиите избледняват, визията се прояснява. Митовете и легендите биват изместени от лични впечатления. А те доста жестоко объркват представите ми за Америка. И си задавам един друг, по-брутален въпрос: „Защо Америка все повече ми напомня за Големия брат, който ни подравняваше с „Равнис”?”. Честно казано, ставам си неприятен заради този въпрос. Не искам да го допусна редом до представите си за Америка, но той нахално се намърдва под сенките на небостъргачите, рисува мустачки по плаката на Мерлин Монро, злорадства на тема „двойните стандарти на демокрацията” и цитира Боб Дилън, естествено във въпросителна форма: „А дали отговорът витае във въздуха?”.

Отчаяно се прощавам с представата си за Америка. Напускам паралелната реалност на пропагандата и ми е тъжно. Такава тъга ме налегна и преди двайсетина години, когато разбрах, че социализмът не е най-прогресивният строй на света. Все пак, прав е бил поетът на поетите: „В тъги и скърби младост минува”. За всяка младост има приготвена мечта, която грижливо се култивира върху спомените от хиляди предишни разочарования. Диалектика. Май ми е време да свиквам.