Фрагменти за нощта, паметта и отказа от мъдрост

Живеем в едно общество на отричащите се или по-простичко да го кажем – на постоянно съпротивление на това, че едни са по-прави от другите, а тези, които са не съвсем прави са онеправдани и са в постоянна невъзможност да кажат своята истина за своята правота. Трудно и май все по-трудно ще можем да различаваме по-добрите от не съвсем добрите. Как така проявяваме нашата съкровена искреност в поведението си да правим избори, като с най-добрата си способност вербално ги представяме, че те са най-добрите. В съвсем недалечно бъдеще изборите ни се сгромолясват като сламена шапка, отхвръкнала от повей на случайно появил се вятър.

Проникновението ни е загубило онази си самобитност дори на собственото ни самосъхранение за своето оцеляване. Дори не смеем да помислим за някакви по-далечни въжделения, които трябва изконно да са в нас самите. Сложността на всичко, което вършим или се опитваме да вършим е толкова разнопосочна, че не може да улови дори течението на правилната посока. Все по-объркваща става нашата реалност, подобно на водовъртежите, завихряни в дерето на нашата улица. И уж пооправяме и дерето, и улицата, а то все прелива от придошлите уж неочаквани поройни дъждове, каквито винаги е имало и ще ги има. Нямаме сили дори да оправим собствените си пропадания в това полуплитко дере, та то все така странно неспокойно си стои и дори не успяваме да прогледнем в очевидно поизбистрилата се вода. Дерето ще укроти своята страст с идването на по-топлите дни.

Тези дни винаги и по същия начин напират да идват при нас, а ние все не успяваме да усетим тяхното простичко и почти интимно послание. Какво неочаквано очакване ни е обзело от това смахнато търчане за събиране на разхвърлената ни очукана посуда, за да може да ни послужи отново в битието на нашите мисли. И те ни спохождат отново разочароващо, защото очарованието е в това те да доведат до поне мъничко прояснение в новото им пристигане.

Безсъница. Среднощ. От вятъра раздвижван,
неспирен дъжд бразди студените стъкла.
Аз гледам, отразен в прозореца, и виждам
през себе си нощта.

На срещната врата се спира да отвори
един развратник стар с едно полудете;
изгрял, угасва с тях и сетният прозорец
на стария хотел.

Разбит и уморен, нападнат от съня,
стражарят най-подир прибира се самотен;
остава в мрака зъл едно да бди окото
на пътния фенер.

Като река лъщи асфалтът под дъжда.
Дърветата трептят измръзнали и мокри.
Зловещо някъде под някой нисък покрив
барабани чадър.

При този тъмен звук нощта се сепва сякаш,
уплашена сама от свойта пустота,
и три пъти по-чер, по-тежък става мракът
и мойта самота.

„Нощ“, Атанас Далчев

Търсенето на нощното очакване е като симптоматично успокоение на затормозеното ни мислене. Ритмичността на неговото неспокойство е усетила всичко това като скривалище, породено от нощните часове, или в своите ненадейни пристъпи се увърта около синджира като завързано куче, което не е получило вечерната си дажба.

Привидното успокоение ще ни напусне с пристигането на първите светли часове на новия ден и отново ще ни остави в невъобразимата заблуда, че сме взели най-правилното решение. Без да знаем, че това решение не може да дойде без усилието на нощното ни безсъние и на упованието, че това, което ще последва, трябва да бъде угодно не само за самите нас, а за всички около нас.

Безнадеждно забравили великите възрожденски напътствия и попаднали в самозаблуденото си съществуване ние отново ще вземаме пристрастно угодни решения, които ще обличаме в привидно прилична форма на възприятие. Едва ли времето ще ни позволява безкрайно дълго и много пъти да вършим това или може би ще го употреби като необоснован свършек на нашето човешко начало.

Поизмръзнали си остават тези най-съкровени мечти, дори позабравени, защото се залутахме в почти нереалното ни и уж устойчиво висене на някой чужд дувар, който ни са вижда по-красив и по-удобен от собствения ни. Надничаме над него и виждаме повърхностно разпрострялото се лустро на нечий друг живот и нереално си мечтаем да го присвоим за себе си, ама ние сме достатъчно различни и достатъчно вироглави да приемем всичко току-така, защото той ни е същностно чужд. Това ни се случва в объркването на желанията ни, в объркването на очакванията ни и в това, което си сътворяваме като живеене.

Зимните дни вече са поукротили поредното ново желание за следващото угодничество, но те отново ще ни обладаят като незнайна нова любов с пристигането на размръзналата се действителност.

Над тези стръмни стрехи от желязо
и тези булеварди от асфалт
поне един път няма ли да слезе
снегът от небесата като бял
и лъчезарен ангел? Аз не вярвам.
Във този черен като въглен град
ще бъде зимата наверно черна,
незнайни – ангелите и снегът.
И ако слезе някога, без жал
жестоки ще го стъпкат със обувките си
стражарите и проститутките,
ще му почерни белите пера
димът на гарите и на комините…
Бял сняг ще има само във градините,
където са играели деца.

„Сняг“, Атанас Далчев

Спомените от поизмръзналите мисли след време ще са забравени и в нетрезвите си мисловни съждения отново ще сме в новата нереална действителност, за да възнаградим с нашето решение за угодничество друг или други. Нетрайността на нашите вътрешни усещания и съждения отново ще породи поредната несправедлива случайност и ще ни обкръжи с нов изискан набор от незнайни очаквания, които отново няма да ни се случат.

Каква отвратителна случайна неизбежност сме сътворили отново и сме готови да я повтаряме до безкрай. Времето неусетно ще пресушава почти безводното дере, за да ни покаже, че не сме намерили време и усилия нито да съхраним придошлото изобилие от вода, нито да разберем, че мисловната стихия ни е дошла от нереалното ни ново закономерно очакване. И пак ще идват и ще ни заливат придошлите води или пък ще бъдем жадни от несъбраните водни ручеи.

Прекарам ли ръка по своя образ,
ръката ми ще почернее мигом.
Не знам дали това не е от мрака
на нощите, прекарани без сън,
или е от дима и саждите
на гарите? Ушите ми бучат
от грохота на влаковете, сякаш
съм пил хинин. Наистина не бях ли
аз болен цялата година? Тези дни
не преминаваха ли през плътта ми
сами подобно тръпките от треска?

Не бяха ли видения нелепи
и застояли мисли туй, което
очите ми съзираха навън?
Аз съм бил болен сигурно, когато
съм виждал оня просяк стар да свири
на флейта със носа си и димът,
от вятъра съборен, да пълзи
по покрива подобно черна котка.

Мора е бил навярно оня град.
О, как съм уморен! О, как жадувам
да се окъпя в сянката уханна
на дървесата, да следя безгрижно
на пладне как във синята далечност
се раждат облаците и да виждам,
че е небето по-високо сякаш,
когато аз лежа върху земята
и с влюбен взор през клоните го гледам.

„Завръщане“, Атанас Далчев

Не можем да призоваваме да ни споходи някаква мъдрост, защото ние винаги я отричаме. Не можем да търсим с взор в небесата извънземност, която да ни приюти, защото не вярваме и на нея. Не можем да промълвяме тихичко молитви, защото никога те не са били искрени. Не можем да търсим помощ от враговете си, защото не сме ги приемали като такива, а приятели вече не са ни останали.

И ти си бил дете (почти не вярваш),
и ти си имал къдри от златò;
застанал бос, на глас си разговарял
с обувките и детското палто.

Годините растат и те затварят,
и те зазиждат в твойта самота,
врази ти стават старите другари
и опустява медлено света.

„Съдба“, Атанас Далчев

Да ни прости споходилата ни съдба, защото безброй пъти изневерихме на нейните съвсем незадкулисни послания, и да ни остави поне надеждата, че ще намерим сили да открием наново нейните скрити мечтания.

Атанас Далчев е роден на 12 юни 1904 година в Солун като второ дете в семейството на юриста кукушанец Христо Атанасов Далчев и прилепчанката Виктория Матеева Дишмова. Баща му работи като адвокат и преподавател по турски език в българската мъжка гимназия „Св. Кирил и Методий“ в Солун. През 1908 година Христо Далчев е предложен от групата на Яне Сандански за народен представител на Серския санджак в османския парламент. През 1908 година заедно със семейството си се мести в Цариград. Там Атанас Далчев учи в местното българско училище. Със започването на Балканската война семейството се връща в Солун. През 1913 година Христо Далчев се изтегля с българските войски в България, а Виктория Далчева с децата си (вече пет) заминава за Дедеагач. След няколко месеца семейството се събира и когато през 1914 година къщата им в Солун изгаря при пожар, те се установяват в София. Там Атанас Далчев се записва с класически профил в Първа мъжка гимназия. През 1921 година дебютира в поезията със стихотворния си диптих „Залези“, публикуван в ученическия вестник „Фар“. Година по-късно завършва гимназията и държи реч пред випуска си. Същата година е приет в Софийския университет, специалност „Философия“.

През 1923 година Далчев публикува стихотворенията „Вечер“, „Здрач“ и „Елегия“ във „Вестник на жената“ и стихотворенията „Есенно завръщане“, „Хижи“ и „Старите моми“ в символистичното списание „Хиперион“. През същата година заедно с Димитър Пантелеев и Георги Караиванов издава поетическия сборник „Мост“. През следващите години сътрудничи на „Хиперион“, „Демократически преглед“ и вестник „Изток“. Първия си самостоятелен сборник „Прозорец“ издава през 1926 г.

Заедно с авторите, участвали в „Мост“, организира група, първоначално около вестник „Изток“. От 1927 г. Атанас Далчев, Димитър Пантелеев, Чавдар Мутафов, Константин Гълъбов, Светослав Минков и други започват издаването на собствен вестник, „Стрелец“, поставяйки началото на литературния кръг „Стрелец“.

През 1927 г. Далчев успешно завършва педагогика и философия в Софийския университет. По време на следването си там той развива осъзнат интерес към литературата и културата на Западна Европа. Чрез гьотингенския доктор Константин Гълъбов и завършилия архитектура в Мюнхен Чавдар Мутафов се запознава с „новата вещественост“ и експресионизма – течения в немското изкуство между двете световни войни. Лекциите на Атанас Илиев го въвеждат в съчеталата медицина, психология и рационалност психоаналитична школа.

Началото на зрялото творчество на А. Далчев съвпада с естетическия прелом от средата на 20-те години в България, отразил сходни процеси в културата на Европа около и след I световна война. Успоредно с лириката си Далчев публикува и критически статии, в които отхвърля естетиката и поетиката на българския символизъм и защитава нуждата от нов тип реализъм.

През 1928 година публикува стихосбирката „Стихотворения“. Същата година прекарва седем месеца при брат си, скулптора Любомир Далчев, в Рим, където слуша лекции по история на изкуството, учи италиански език, обикаля с брат си Италия. След това заминава за Франция, където през 1928 – 1929 г. слуша лекции в Парижкия университет. Посещава и Лондон. През 1930 г. излиза от печат стихосбирката му „Париж“. След завръщането си в България, в периода 1930 – 1936 г. е училищен инспектор и учител по български език. По време на второто си пребиваване във Франция (1936 – 1937) живее в Тулуза, завършва курс за преподаватели по френски език към Сорбоната, пътува из страната. Не знае, че е болен от малария. В Тулуза попада на специалист, който познава болестта.

По предложение на Никола Фурнаджиев през 1937 г. е назначен за учител по български език в българското училище в Цариград. Прекарва там шест месеца, но турските власти не му позволяват да преподава. След завръщането си в София започва работа като инспектор на прогимназиалните училища и учител по български език в тогавашната 13-а гимназия. Занимава се и с преводаческа работа.

През 1939 г. се жени за Анастасия Атанасова и на следващата година се ражда първото им дете, Мария. През 1941 г. е назначен за директор на I прогимназия „Христо Ботев“. През 1943 г. се ражда синът му Христо и Далчев издава новата си книга „Ангелът на Шартър“, в която събира трите си по-ранни стихосбирки и добавя още десет стихотворения.

По време на въздушните бомбардировки над София на 10 януари 1944 г. половината от къщата на семейството е разрушена и то се евакуира в Лясковец. На 30 март запалителна бомба опожарява цялото жилище на Далчеви. Години наред цялото семейство живее в една стая на ул. „Солунска“.

Подложен е на силен натиск в първото десетилетие след Деветосептемврийския преврат от 1944 г. и установяването на комунистически режим в страната, заради което спира да пише. През 1945 г. се ражда третото му дете, Виктория. До края на 1947 г. е началник на отдел „Обществено възпитание“ към Министерството на информацията и изкуствата, но след реорганизация в министерството през 1948 г., когато уволняват всички, които не са членове на комунистическата партия, остава без щатна работа. След като през 1950 г. се ражда четвъртото му дете Райна, е принуден почти денонощно да се занимава с преводаческа работа, за да издържа лишеното вече и от собствен дом семейство. Владеещ и ползващ свободно няколко чужди езика, Далчев превежда класически книги като „Бунтът на масите“ на Хосе Ортега и Гасет, „Братовчедката Бет“ на Оноре дьо Балзак, „Басни“ от Жан дьо Лафонтен, „Червено и черно“ на Стендал, разкази на Антон Чехов, съвременни испански поети, лирика на Фридрих Хьолдерлин и др.

Пет години е без работа. През 1952 г. Радой Ралин му отстъпва мястото си като редактор на списание „Пламъче“. Назначен официално за негов редактор през октомври 1953 г., той продължава да превежда. През следващите години той и Александър Муратов плодотворно сътрудничат в множество съвместни преводи на чуждестранна художествена литература.

Едва през 1956 г. Далчев започва да пише отново, а през 1965 г. публикува сборника „Стихотворения“, включващ „Ангелът на Шартър“ и нови творби. Съкращават му последния стих на „Ангелът на Шартър“, защото там имало образа на Бог.[5] През време на творческото си мълчание създава сборника с поетично-философски афоризми и критически размисли „Фрагменти“, издаден през 1967 г. под редакцията на Борис Делчев.

През 1974 г. на руски език излиза том избрани негови съчинения. Далчев е особено радостен от този факт, главно от това, че преводът е осъществен от поетесата Мария Петрових. Същата година чества 70-годишен юбилей и бива удостоен със званието Народен деятел на изкуството и културата и с орден „Народна република България“ – III степен. През лятото на 1977 г. пише стихотворението „Художникът и вятърът“, посветено на Иван Симеонов. Това е първото му стихотворение в бял стих и последното в творческия му път.

Удостоен е със званието „Заслужил деятел на културата“ (1967). Същата година получава „Знак почета“ – орден на Президиума на Върховния съвет на СССР, за принос в популяризацията на руската и съветска литература в България. Удостоен е с наградата „Готфрид фон Хердер“ на Виенския университет за цялостното му творчество (1972), званието „Народен деятел на изкуството и културата“ (1974), орден „Народна република България“ III степен (1974).

Далчев умира в София на 17 януари 1978 г. Опелото в храм „Св. Седмочисленици“ и погребението на Централните софийски гробища на следващия ден оставят ярки спомени у съвременниците.

Признат ерудит с изключителна хуманитарна култура, Далчев никога не се поддава на идеологически и политически принуди. Живее повече от скромно, без да се оплаква, изолира се от негативните явления. Запомнен е с моралната си безкомпромисност, с която се разграничава от „лъжата, угодничеството, интригантството, заговорничеството, груповщината, умишленото изопачаване“.

Въпреки че е „премълчаван“ от литературната критика в България преди 1989 г., Далчев има широко влияние в българската поезия. Сред смятаните за повлияни от него са Александър Вутимски, Божидар Божилов, Валери Петров, Богомил Райнов, Александър Геров, Иван Пейчев, Николай Кънчев и Иван Цанев. Неговата лирика се смята за основа на философска поетическа линия в българската поезия.

Поезията на Атанас Далчев е многоизмерна, съчетава различни пластове и философски посоки. Определяна е като „философско-мистична“ и с „образно мислене“ (К. Гълъбов), „есеистична“ (Ж. Николова-Гълъбова), „визуалнопластична“ и „натюрмортна“ (Св. Игов), а някои негови стихотворения („Болница“, „Път“, „Къщата“, „Убийство“, „Дяволско“ и „Метафизически сонет“) дори са характеризирани като „типично диаболични творби и по концепция, и по образен реквизит, и по звучене“ (Ив. Сарандев). Силата на Далчевото творчество „не е в плакатно изведени послания, а в пластичната многоизмерност на поетическите картини и Фрагментите“ (К. Рикев). Творецът е окачествяван като „таен баща на много поети“ (Ст. Илиев), „и таен приемник, и таен родител на много българси поети“ (Св. Игов).

Книгата „Фрагменти“ (1967) е определяна като „шедьовъра на Атанас Далчев“, „може би най-хубавото на българския есеистично-лапидарен размисъл“ (Св. Игов). В нея „главното е истината“: „Ако някой не знае България, Далчев ще му даде вярно чувство за нея“ (Г. Марков).

Сред забележителните постижения на Далчев като преводач са творби на Йохан Волфганг Гьоте, Фридрих Хьолдерлин, Блез Паскал, Лафонтен, Ларошфуко, Мишел дьо Монтен, Стендал, Емили Дикинсън, Пушкин, Антон Чехов, Исак Бабел, Михаил Шолохов, Федерико Гарсия Лорка, Пабло Неруда, Габриела Мистрал и др.

Творби на Далчев са издадени като отделни книги в превод на френски, словашки, чешки, унгарски, руски, немски, италиански, полски, фински, испански, а също на английски, турски, китайски, японски, арабски, шведски и други езици в периодични издания или сборници.

На Атанас Далчев е наречена улица в квартал „Изток“ и 105-о средно училище в квартал „Дианабад“ в София.